Определение № 1234 от 18.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Б. М. О., А. Е. М. и Д. М. Г., чрез процесуалните им представители адвокат М. Х. и адвокат А. Д., срещу решение № 260905 от 14.03.2022 г. по в.гр. д. № 4535/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20258598 от 23.11.2020 г. по гр.д.№ 61366/2019 г. на Софийския районен съд в обжалваната му част, с която е признато за установено по отношение на Б. М. О., А. Е. М., Д. М. Г. и Е. Г. П., че М. А. Г. е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***в [населено място], [община], област София, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-53/23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес [населено място], район „С.“,[жк], [улица]/предишна „М.“/, с площ от 316 кв.м., по документ за собственост с площ от 320 кв.м., ведно с построените в него гараж и барака/решението на първоинстанционния съд е влязло в законна сила в частта, в която е отхвърлен иска за осъждане на ответниците да предадат владението върху описания имот/.

В касационните жалби се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално- неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат изцяло отхвърлени със законните последици.

Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение произтича от твърдението на касаторите, че същото е постановено по нередовна искова молба, с която ищцата претендира да е собственик на три самостоятелни недвижими имота, два от които не са индивидуализирани, както и от твърдението, че за ищцата не е налице правен интерес от водене на осъдителни искове за собственост, тъй като не претендира ответниците да владеят имотите.Излагат се твърдения, че исковите претенции са недопустими спрямо ответниците А. Е. М. и Д. М. Г., които не притежават права на собственост върху имотите.

В приложените към жалбите изложения на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касаторите са обуславящи за изхода на делото и по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - допълнително основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са следните:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение;

2. Може ли с правни действия общият наследодател да накърни запазените части на най-близките свои наследници; може ли той да постигне този резултат с фактически действия – като предаде владението на единствения свой имот само на един от наследниците си, така че само той да го придобие по давност още приживе от наследодателя и така да бъдат обезнаследени наследници със запазена част;

3. Правилно ли е приел въззивният съд, че следва да се приложи презумпцията на чл. 69 ЗС в настоящия казус, а не разпоредбата на 68, ал. 2 ЗС.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация М. А. Г., чрез процесуалния си представител адвокат Д. П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационните жалби са редовни и процесуално допустими, тъй като са подадени в срока по чл. 283 ГПК, имат необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадени са от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

По делото е безспорно установено, че ищцата е единствен наследник на А. А. Г., починал на 08.10.2001г.След смъртта на майка си М. М. Г. през 1990г., А. А. Г. е придобил 1/2 ид.ч. от собствените й 1/2 ид.ч. от притежавания в режим на СИО с А. Г. имот, представляващ поземлен имот с административен адрес [населено място], район „С.“,[жк], [улица]/предишна „М.“/, с площ от 316 кв.м., по документ за собственост с площ от 320 кв.м., ведно с построените в него гараж и барака.На 22.03.1991г. А. Г. е придобил още 2/3ид.ч. от процесния имот чрез покупка от А. Г.. През 1996 г. А. Г. е починал, като е оставил за наследници тримата си сина – А. Г., наследодател на ищцата, М. Г., наследодател на ответниците Б. М. О. и Д. М. Г. и Г. Г., наследодател на ответницата Е. Г. П..Посочено е, че от събраните гласни доказателства се установява, че от около 1970г. от тримата братя, в имота е останал да живее само А. Г. със семейството си, а бабата и дядото А. и М. са отишли да живеят на село.Прието е, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, то още от момента на предаване на владението този наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността.В тази хипотеза действа презумпцията на чл.69 ЗС, като дори и до смъртта на наследодателя да не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя с негово съгласие, поради което този наследник не е длъжен да демонстрира по отношение на останалите наследници последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт след откриване наследството.От показанията на разпитаните свидетели се установява, че А. Г. е извършвал подобрения в имота - обособяване на вътрешна тоалетна, баня, изграждане на система за дренаж и т.н., представени са доказателства и за поискано и издадено разрешение за строеж на ограда и всички тези действия могат да се квалифицират като владелчески.Те са станали достояние и на другия син на А. Г. - Г. Г., който е живял в близост до процесния имот и е имал преки наблюдения върху него.Прието е, че от страна на М. Г. е подписана разписка, с която е приел 1000 лв. за обезщетяване дела му от бъдещото наследство от баща му. Въззивният съд е приел, че сама по себе си тази разписка не поражда правно действие, доколкото отказът от бъдещи права е недействителен, но е индиция за това, че М. Г. е бил наясно с намерението на брат си А. Г. за своене на имота.Изложени са мотиви, че именно защото от 22.03.1991 г. праводателят на ищцата-нейният баща А. Г. се смята за собственик на целия имот, още преди дядото А. да почине, то той е заплатил на брат си М. Г., баща на ответниците Б. М. О. и Д. М. Г., обезщетение за дела му от бъдещото наследство на баща им А. - сума в размер на 1000 лв. При тези данни и предвид категорично заявеното от всички разпитани свидетели, вкл. и на ответниците, че фактическа власт върху процесния имот е упражнявана след 1970г. единствено и само от А. Г., а след неговата смърт - от ищцата, без данни някой от останалите наследници на А. Г. да се е противопоставял на това владение, то А. Г. приживе е придобил собствените на баща му 1/12 ид.ч., които впоследствие по наследство са преминали върху ищцата.Нито един от ответниците, или някой от техните праводатели не е предприел каквито и да било действия, прекъсващи давността, течаща за праводателя на ищцата. Посочено е, че извършените през 2019 г. действия от Б. М. О. по деклариране на собственост, извършени 18 години след абсолютно безспорното придобиване на правото на собственост върху имота от праводателя на ищцата, не се приемат като прекъсващи давността, това действие би могло да се разглежда като индиция за оспорване собствеността на ищцата, но то е било извършено едва, когато М. Г. вече е придобила имота по наследство и давност. Формиран е решаващ правен извод, че ищцата е собственик на процесния имот и предявеният ревандикационен иск е основателен в установителната си част, а с оглед установеното в производството, че ответниците не го владеят, искането за осъждането им да го предадат, е отхвърлено.

Съдът като съобрази твърденията и възраженията на страните, както и представените по делото доказателства намира за установено следното:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Неоснователни са направените доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение.

От съдържанието на исковата молба е видно, че спорният имот е бил надлежно индивидуализиран както по номер по предходен план, така и по действащата за територията кадастрална карта.Посочена е площта на поземления имот и неговите граници.

В исковата молба е обоснован интереса от предявяване на иск по чл.108 от ЗС, с оглед наведените фактически твърдения, че ответниците упражняват фактическа власт върху имота.Въпрос по същество на спора е дали тези твърдения отговарят на действителното фактическо положение. Отделно от изложеното този довод не би могъл да бъде повдиган във въззивното производство, тъй като решението на първоинстанционния съд в частта, в която е отхвърлен иска на ищцата М. Г. за осъждане на ответниците да предадат владението върху имота, е влязло в законна сила.Спорен е останал въпроса за титулярството на правото на собственост върху процесния имот.

Неоснователно е и последното оплакване за недопустимост на въззивното решение.Установява се, че ответницата А. М. притежава ограничено вещно право на ползване върху 1/72ид.ч. от имота, което означава, че с извънпроцесуалното си поведение оспорва частично правата на ищцата върху процесния имот.Ответницата Д. Г. е продала на ответницата О. 1/72ид.ч. и не притежава права върху имота, но същата е надлежна страна в процеса, тъй като съобразно т.3Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК: налице е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първия от поставените въпроси.Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към фактите, които са част от предмета на доказване.Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. Правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора са ограничени от разпоредбата на чл. 269 ГПК, която го задължава да се произнесе по правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение само въз основа на оплакванията и доводите, заявени във въззивните жалби на страните.Изключение е налице в случая, в който въззивният съд следва да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище/т.1 от Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК /.

Въззивното производство е било образувано по жалби на ответниците Б. М. О., А. Е. М. и Д. М. Г..Направени са оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд във връзка с кредитиране на показанията на изслушаните по делото свидетели и преценка на писмените доказателства, което е довело до формиране на неправилния извод, че наследодателят на ищцата не е демонстрирал намерение за своене на целия имот, което намерение да бъде доведено до знанието на останалите съсобственици на имота.Поради това той е имал качеството държател на притежаваната от общия наследодател 1/12ид.ч., а не на неин владелец.

Въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото и е приел, че наследодателят на ищцата е придобил качеството на владелец още от 1970г., когато е установил самостоятелна фактическа власт върху имота от досегашните владелци/негови родители/.Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, се приема, че още от този момент този наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността.В случая това намерение за своене не е отпаднало до момента на настъпване на смъртта на А. Г..

Вторият от поставените въпроси не е правен, а фактически, тъй като начинът по който собственикът ще се разпореди с притежавана от него вещ, е въпрос на строго лична преценка.Единственото ограничение за разпореждане с имущество е установено в разпоредбата на чл.28 от ЗН, която предвижда, че когато наследодателят остави низходящи, родители или съпруг, той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия формулиран в изложението въпрос, тъй като решаващите изводи на съда не са в противоречие с ТР№1/06.08.2012г. на ОСГК.Според това решение презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването.В случая обаче праводателят на ищцата е придобил качеството на владелец на имота преди да настъпи смъртта на наследодателите на страните по делото.В постоянната практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав, се приема, че когато един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение за своене приживе на наследодателя, то не е необходимо това негово намерение да се доведе до знанието на останалите лица, които биха имали качеството „наследници по закон“ след неговата смърт/решение №60123/16.11.2021г. на ВКС по гр.д.№50/2021г., ІІ г.о. и посочената там практика на тричленни състави на ВКС/.

По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

В полза на ответника по касация следва да се присъдят направените по делото разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение