Определение № 1748 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 603/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба от К. Х. К., подадена чрез адв. И. Ю., срещу определение № 5389 от 10.04.2024 г. по ч.гр.д.№ 3079/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 6222 от 08.02.2024 г. по гр.д. № 70950/2022 г. по описа на Софийски районен съд, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т.4 ГПК. Частният жалбоподател, ищец в първоинстанционното производство, твърди, че атакуваното определение е незаконосъобразно, тъй като спорът за действителността на сделката, от която ищецът черпи права върху делбения имот, следвало да се реши в делбеното производство чрез съединяване на двете дела по реда на чл.213 ГПК. Искането в частната жалба е за отмяна на определението за спиране на производството по делото и за връщането му на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по частната жалба я оспорва. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК бланкетно се поддържа наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК. Не е формулиран конкретен и значим материалноправен или процесуалноправен въпрос в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Частната касационна жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против преграждащо въззивно определение, което подлежи на обжалване, поради което съдът я преценява като допустима. За да потвърди първоинстанционното определение за спиране на производството, въззивният съд е приел за установени следните факти: Първоинстационното производство е образувано по предявен от К. Х. К. срещу М. Х. К. иск за делба на следните имоти: апартамент № 15, находящ се в [населено място], ж.к. „Н.“, [жилищен адрес] и дворно място с площ от 500 кв.м., находящо се в [населено място]. Ищецът основал иска за делба на процесния апартамент на наследствено правоприемство от З. Л. и Х. Л. и договор за продажба с нотариален акт № 7, том I, peг. № 7893, дело № 6/201З г., с който З. Л. му е продала своята 1/2 ид.ч. от апартамента. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че посоченият договор покупко-продажба е атакуван като недействителен от страна на ответника в отделно производство с подаване на искова молба № 375956/29.12.2023г., по която е образувано гр.д. 1328/2023г. по описа на СРС. Въззивният съд приел, че жалбата на ищеца срещу спирането на делбеното производство е неоснователна, тъй като спорът за действителността на договора, от който ищецът черпи права върху делбения имот, е преюдициален. По тези съображения потвърдил първоинстанционното определение. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на частната касационна жалба, намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК за допускането й до касационен контрол. На първо място: не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение. От мотивите на въззивното определение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран правен въпрос. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните съдебни актове е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК - доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в акта му. Без формулирането на такъв правен въпрос не се изпълнява и условието на закона за мотивираност на основанията за допускане до касационно обжалване. Изискването е да се постави правен въпрос, към който могат да се обвържат конкретните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касационния жалбоподател, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор от съда. Касационната инстанция може само да уточни и и конкретизира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това. В настоящия случай жалбоподателят не е изпълнил посоченото по-горе условие и не е поставил правен въпрос, поради което частната му касационна жалба не следва да бъде допускана до разглеждане по същество. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по предпоставките, за които касационният съд следи служебно. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение