Определение № 4664 от 20.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1594/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 4391/06.03.2025г., подадена от П. Г. Г., чрез процесуалния представител адвокат М. Д. от АК-Б., срещу решение № 75 от 09.02.2025г. по в. гр. д. № 934/2024г. на Бургаския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 852 от 02.05.2024г., по гр. д. № 6628/2023г. на Бургаския районен съд, е уважен предявеният от В. Д. П. и А. Д. К. срещу касатора и [община] положителен установителен иск за собственост, с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство на поземлен имот с идентификатор [№] по плана на [населено място], [община], област Бургаска, с последно изменение на КККР по отношение на имота от 17.09.2020г., с административен адрес в [населено място], местността „Ч. шума“, с площ от 713 кв.м. и трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - за земеделски труд и отдих (съгласно § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ), категория на земята - 0 при граници и съседи: поземлен имот с идентификатор [№]; поземлен имот с идентификатор [№]; поземлен имот с идентификатор [№] и поземлен имот с идентификатор [№] и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което искът за собственост бъде отхвърлен със законните последици. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, по въпросите: 1.Каква е материалната доказателствена сила на съставен по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК нотариален акт и достатъчна ли е констатацията на нотариуса за наличието на описаните в съставения от него нотариален акт документи, в производството по издаване на нотариален акт на осн. чл. 587, ал. 1 ГПК, за установяване на съдържанието им, когато тези документи не са представени самостоятелно като доказателства по делото? Касаторът поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 11/2012г. от 21.03.2013г. на ОСГК на ВКС, решение № 126 от 15.08.2014г. по гр. д. № 5207/2013г. на ВКС, IV г. о., решение № 108 от 5.12.2019г. по т. д. № 2862/2018г. на ВКС, І т.о. 2.Ползва ли се нотариалният акт по чл. 587, ал. 1 ГПК с материална доказателствена сила относно съдържанието на представените в нотариалното производство документи и тяхната относимост за констатациите на нотариуса относно принадлежността на спорното право; Кога съдът може да приеме, че съдържанието на документите съответства на извода на нотариуса, ако тези документи не са представени по делото и няма доказателства да са изгубени и/или унищожени? По този въпрос касаторът счита, че налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване, предвид липсата на практика на ВКС, като поддържа, че произнасянето на касационния съд по въпроса би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на Върховния касационен съд и по въпроса за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички възражения и доводи на страните, свързани с твърденията им, обективирана в решение № 50067 от 01.06.2023г. по гр. д. № 3469/2022г на ВКС, I г. о., и цитираните в него решение № 411 от 27.10.2011г. на ВКС по гр. д. № 1857/2010г., IV г. о., решение № 92 от 26.06.2020г. на ВКС по гр. д. № 2617/2019г., III г. о., решение № 3 от 22.07.2013г. на ВКС по гр. д. № 534/2012г., IV г. о., решение № 401 от 11.01.2012г. на ВКС по гр. д. № 327/2011г., III г. о., решение № 24 от 28.01.2010г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008г., I г. о., решение № 589 от 29.06.2010г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009г., I г. о. и др. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора. В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба В. Д. П. и А. Д. К., чрез процесуалния си представител адвокат Б. К. от АК-Б., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството по делото е образувано по предявен от В. Д. П. и А. Д. К. срещу касатора и [община] положителен установителен иск за собственост, с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство на поземлен имот с идентификатор [№] по плана на [населено място], [община], област Бургаска, с последно изменение на КККР по отношение на имота от 17.09.2020г., с административен адрес в [населено място], местността „Ч. шума“, с площ от 713 кв.м. и трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - за земеделски труд и отдих (съгласно § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ), категория на земята - 0 при граници и съседи: поземлен имот с идентификатор [№]; поземлен имот с идентификатор [№]; поземлен имот с идентификатор [№] и поземлен имот с идентификатор [№]. Въззивният съд е установил от фактическа страна, че с нотариален акт № 48, том Х, дело № 5725/12.07.1994г., Д. А. К. и С. С. К. са признати за собственици на селскостопански имот, придобит на основание § 4б, ал.1 ПЗРЗСПЗЗ: 700 кв.м. земеделска земя, находяща се в землището на [населено място], [община], област Бургаска, местността „Ч. шума“, представляващ имот с пл. № 141 по плана на [населено място] при граници: от изток - мера; от запад - улица; от север - имот с пл.№ 140 и от юг - имот с пл.№ 142, в който имот са засадени лозе на площ от 100 кв. м. и овощни дръвчета, която земеделска земя им е предоставена за земеделско ползване съгласно Постановление № 1/07.01.1981г. на МС с удостоверение № 94-Д-157/02.08.1983г., издадено от [община]. Установено е, че след смъртта си са оставили за наследници дъщерите си В. Д. П. и А. Д. К.. Констатирано е, че „Новоселци“ и „К.“ са наименования (предишно и настоящо) на едно и също населено място. Съобразено е, че през 2015г. е одобрена кадастрална карта и кадастрален регистър на [населено място], [община], област Бургаска, в която имотът е отразен с идентификатор [№] (схема № 15-1137166/25.10.2023г.), както и че на 07.08.2017г. кметът на [община] е утвърдил Акт за частна общинска собственост № 1715/07.08.2017г. за недвижим имот: земеделска земя за земеделски труд и отдих с площ от 713 кв.м., представляваща поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в землището на [населено място], [община], област Бургаска, местността „Ч. шума“ с № 141 по предходен план като актът е съставен на основание чл.3, ал.3 ЗОС. Съобразено е също така, че на 09.11.2018г. [община] е продала на П. Г. Г. поземления имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място]. В. Д. П. и А. Д. К., в подадената на 01.11.2023г. искова молба, са изложили твърдения, че земеделската земя е предоставена на баща им за ползване с ПМС № 1/07.01.1981г. като през 1994г., родителите им са се снабдили с нотариален акт за собственост на селскостопански имот, придобит на основание § 4б, ал.1 ПЗРЗСПЗЗ като впоследствие, са декларирали имота в Данъчната служба на [община] и заплащали дължимите за него данъци и такси ежегодно. Твърдели, че родителите им са оградили имота, а след смъртта на майка им, техният баща е добивал от него земеделска продукция до смъртта си през 2020г. Посочили, че през 2021г. ищците посетили имота и констатирали, че овощните дървета в него са изрязани, като в разговор с кмета на селото разбрали, че вероятната причина за това са „вандалски набези“. Твърдели, че през месец септември 2023г. са получили уведомление с изх.№ 94-00-2667/26.09.2023г. от [община] за изработване на ПУП - ПЗ за съседния имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] и за промяна на предназначението му за неземеделски нужди - „за вилно строителство“, в резултат на това, извършили проверка в Службата по вписванията и установили, че за наследствения им имот е съставен акт за частна общинска собственост и е продаден на ответника Г.. В срока по чл. 131 ГПК, ответникът П. Г. Г., е представил писмен отговор, с който е оспорил правото на собственост на ищците като твърдял, че не са били налице основанията за придобиването на имота по §4б ПЗРЗСПЗЗ. Заявил, че спорният имот не отговаря на критериите по чл.15, ал.3 от ПМС № 11/02.03.1982г. и посоченото в нотариалния акт удостоверение № 94-Д-157/02.08.1983г., ако съществува, не е издадено за този имот. Ответникът е оспорил факта на заплащането на земята и твърдението на ищците, че към датата на съставяне на нотариалния акт имотът представлява лозе и овощна градина. Той е оспорил и твърдението, че наследодателят на ищците е обработвал земята до датата на смъртта си и е добивал продукция от него. Посочено е, че по делото са представени като писмени доказателства нотариален акт № 48, том Х, дело № 5725/12.07.1994г., схема № 15- 1137166/25.10.2023г., издадена от СГКК, удостоверение вх.№ 1694/30.10.1998г., първа страница от акт за частна общинска собственост № 1715/07.08.2017г., удостоверение № 94-00-1276/29.03.2024г., издадено от заместник - кмета на [община], договор за продажба на недвижим имот от 09.11.2018г., сключен между [община] и П. Г. Г. и уведомление изх.№ 94-00-2667/26.09.2023г., съставено от [община]. Посочено е, че по делото са събрани гласни доказателства - показанията на свидетелите Д. Д. М. и Л. Г. И. като първият свидетел е заявил, че е познавал праводателя на ищците, който обработвал мястото и продавал земеделската продукция, добивана от него до смъртта си; посочил, че през 2010г. в имота е имало около 40 дръвчета, но към 2019г. те са били изрязани и катинарът на оградата - сменен. Съобразено е, че свидетелят И. е заявила, че познава процесния парцел, тъй като е закупила съседния от [община], а ответникът е брат на нейна приятелка. И. пояснила, че парцелът е закупен през 2018г. и към този момент е бил занемарен, обрасъл с огромни дървета и храсти, бурени и остатък от лозе. През 2019г. ответникът Г. почистил мястото, изрязал по-големите дървета и храсти и поставил катинар на оградата. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно разпоредбата на §4б, ал.1 ПЗРЗСПЗЗ в редакцията, обн. в ДВ, бр.83/1993г. се възстановява правото на собственост на граждани върху незастроени земеделски земи, върху които е предоставено право на ползване съгласно актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет, освен ако те представляват лозе, овощни градини или са засети с етеричномаслени култури или ако земеделската земя е единствена на семейството на ползвателя, който живее постоянно в населеното място, в чието землище е имотът. Посочил е, че в тези случаи, ползвателят не може да придобие правото на собственост, ако земята е на по-малко от 30 км. от градовете с население над 300 хил. жители или на 10 км. от крайбрежната морска ивица. Прието е, че в конкретния случай, ищците се легитимират като собственици на процесния имот с констативен нотариален акт, съставен по реда на чл.587 ГПК. Произнасяйки се по направените от ответниците по иска възражения и оспорвания, въззивният съд е изложил съображения, че съгласно ТР № 11/2012г., на ОСГТК на ВКС, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Посочил е, че при оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК като в мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че в производството по издаване на нотариален акт, удостоверяващ правото на собственост въз основа на писмени доказателства (чл.587, ал.1 ГПК) нотариусът извършва действия по събиране на писмени доказателства, преценява ги по свое убеждение и се произнася с мотивирано постановление, с което признава или не признава молителя за собственик. Приел е, че въз основа на това постановление, ако собствеността е призната, нотариусът издава нотариален акт, като нотариалният акт, издаден по този ред, представлява официален документ и се ползва с материална доказателствена сила за факта, че описаните в акта документи са представени пред нотариуса, а не за констатацията на нотариуса на кого принадлежи правото на собственост, която констатация представлява правен извод. Изложени са съображения, че когато нотариалният акт по чл.587, ал.1 ГПК, който удостоверява принадлежността на правото на собственост, бъде оспорен от лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, оспорването се изразява в опровергаване на фактите, които обуславят посоченото в акта придобивно основание. Това оспорване не се развива по правилата на чл.193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право, поради което оспорващата страна носи тежестта да докаже, че правото, което нотариусът е признал, не съществува. Посочено е, че когато и двете страни се легитимират с нотариални актове (констативни или такива за правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорване, се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК и всяка страна трябва да докаже фактическия състав на придобивното си основание, удостоверено от нотариуса. Посочено е, че при предявен положителен установителен иск, с който се търси защита на правото на собственост със заявено придобивно основание по §4б, ал.1 ПЗРЗСПЗЗ, в тежест на ищците е да установят при условията на пълно и главно доказване юридическите факти, с осъществяването на които, правото на ползване е трансформирано в право на собственост като при конкуренция на права, съдът е длъжен да обсъди правоизключващите възраженията на ответниците и представените от тях доказателства, които опровергават фактите, въведени от ищците като състав на придобивното им основание. Въззивният съд е взел предвид, че представеният по делото констативен нотариален акт установява само факта, че към датата на съставянето му - 12.07.1994г. праводателят на ищците е представил пред нотариуса описаните в акта документи, а именно: удостоверение № 94-Д-157/02.08.1983г., издадено от [община], според което имотът е предоставен на Д. и С. К. за земеделско ползване съгласно ПМС № 1/07.01.1981г., писмо № 11-00-50/12.04.1994г. на [община] до нотариуса при РС - Бургас; удостоверение № 94-Д-69/12.04.1994г., издадено от [община] за оценка на земята; оценителен протокол от 02.11.1993г.; скица № 1258/02.11.1993г., издадена от [община], презаверена на 12.04.1994г. и разписка № 231/2 от 28.09.1994г. издадена от ДСК - клон Б., че земята е платена на [община]. Посочено е, че документите са приложени към нотариалното дело, което изключва възможността на ищците да ги представят в съдебно производство по иска за собственост. Прието е, че удостоверението, което е издадено от ответната община, легитимира наследодателят на ищците като лице, на което е представено право на ползване по силата на Постановление № 1/07.01.1981г. за по-нататъшно усъвършенстване на системата за задоволяване на населението на селищните системи с месо, яйца, риба, плодове, зеленчуци и фасул. Изложени са мотиви, че ПМС № 1/07.01.1981г. е сред посочените в §63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ и има действие за времето от обнародването му в ДВ, бр.9/30.01.1981г. до отмяната му с ПМС № 11/1982г., обн. в ДВ, бр.22/19.03.1982г. Посочено е, че фактът, че имотът е деклариран в данъчната служба като земеделска земя, е индиция, че същият е използван от наследодателите на ищците за земеделски нужди, като съгласно удостоверение № 94-00-1276/29.03.2024г., издадено от заместник - кмета на [община], поземлен имот № 141, находящ се в землището на [населено място] (сега [населено място]), местността „Ч. шума“ с площ от 700 кв.м., е идентичен с поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], местността „Ч. шума“ с площ от 713 кв.м. (стар № 141), а разликата в площта от 13 кв.м. се дължи на различните методи на изчисление. Прието е, че от представената пред нотариуса разписка е видно, че наследодателят на ищците е заплатил сумата от 7 140 лева на [община] в срока по §4б, ал.2 ПЗРЗСПЗЗ. От събраните гласни доказателства - показанията на свидетеля Д. М. е прието за установено, че процесният имот е имал характера на земеделска земя, в която е засадено лозе и 40 овощни дървета, който са съществували в този вид до 2010г., както и че бащата на ищците е обработвал поземления имот и е добивал селскостопанска продукция от него. Формиран е решаващ правен извод, че ищците са установили предпоставките от фактическия състав на §4б, ал.1 ЗСПЗЗ и се легитимират като собственици на процесния имот на основание наследствено правоприемство. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В ТР №11/21.03.2012г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС е прието, че констативният нотариален акт, издаден по реда на чл.587 ГПК, се ползва с обвързваща доказателствена сила досежно удостовереното право на собственост. Той обаче може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. В мотивите към тълкувателното решение са изложени съображения, че оспорването на нотариалния акт по чл.587 ГПК може да се изразява както в доказването на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. Прието е също, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, било констативни, било за правна сделка, оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание. Последователно в последващата си практика ВКС възприема това становище, като съобразява и особеностите на всеки конкретен случай. Постановявайки обжалваното решение в настоящия случай, въззивният съд е взел предвид обстоятелството, че ищците легитимират правата на своите наследодатели с констативен нотариален акт, признаващ придобиване на право на собственост по реда на § 4б, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ, докато ответникът [община] легитимира правата си със съставен Акт за частна общинска собственост с посочено правно основание чл. 3, ал. 3 ЗОбС, а ответникът П. Г. Г. - с договор за покупко-продажба, сключен с [община]. Предвид обстоятелството, че [община] не установява осъществяването на конкретни факти и обстоятелства, които да обосноват извод, че имотът към датата на съставяне на акта за частна общинска собственост (07.08.2017г.) е представлявал общински имот, в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е анализирал осъществяването на посоченото в н.а.№47, том Х, дело №5725/1994г. придобивно основание. Както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика, актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по силата на някой от визираните в чл. 77 ЗС способи. В тази аспект съставянето или несъставянето на акт за държавна или общинска собственост не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на държавата респ. на конкретна община (решение №107/2016 от 06.01.2017г. по гр.д.№2173/2016г. на ІІ г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). Собствеността на общината върху недвижими имоти, предмет на такива актове, не възниква и не се погасява от тях. Това става по силата на определени юридически факти или обстоятелства, които не са обусловени от наличието или липсата на акт за общинска собственост (решение №387 от 30.06.2025г. по гр.д.№2728/2024г. на І г.о. на ВКС). При спор в тежест на общината е да докаже осъществяването на тези факти и обстоятелства, които да обосноват осъществяването на съответен придобивен способ, в настоящия случай - основанието, на което имотът е станал общинска собственост преди съставянето на акта за частна общинска собственост. По отношение на формулирания от касатора първи и втори правен въпрос следва да се отбележи, че приетото от въззивният съд е изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС. Според ТР № 11/ 21.03.2013г. по т.д.№ 11/2012г. на ОСГК на ВКС, нотариалният акт се ползва с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, че пред нотариуса са били представени описаните в акта документи, поради което тази доказателствена сила подлежи на оборване само при оспорване на документа по реда и в срока по чл. 154 ГПК (отм.), респ. чл. 193 ГПК (в сила от 01.03.2008г.), при което тежестта за установяване на неистинността е върху оспорващата страна (ал.3). Обвързваща доказателствена сила е само досежно факта, че пред нотариуса са били представени описаните в приложната част на акта документи, но не и че същите действително легитимират молителя като собственик. Съдът не е обвързан от преценката на нотариуса относно съществуването на удостовереното в констативния акт вещно право, а съобразява това по вътрешно убеждение, както е сторил и в конкретния случай въззивният съд с оглед съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства. Както е прието в решение №28 от 13.05.2019г. по гр.д.№2212/2018г. на ІІ г.о. на ВКС, при надлежно оспорване истинността на нотариален акт в частта, според която пред нотариуса е бил представен описан документ, неговата доказателствена сила следва да се зачете, когато не е оборена. Съдът е длъжен да зачете правния извод на нотариуса, че правото съществува. Като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК (както и нотариалният акт за сделка) притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение (решение №50030 от 26.04.2023г. по гр.д.№ 1691/2022г. на ІІ г.о. на ВКС). Сочените от касатора съдебни решения на тричленни състави на ВКС не обосновават различен извод. В решение №108 от 05.12.2019г. по т.д.№2862/2018г. на І т.о. на ВКС е изразено становище по съвършено различен въпрос, а именно за обема на представителната власт по представено в нотариално производство пълномощно, доколкото в нотариалния акт е отбелязано само, че такова пълномощно е било представено и извод за неговото съдържание само въз основа на това отбелязване не може да бъде направен. Настоящата хипотеза е съвършено различна, тъй като от описаните в нотариалния акт доказателства може да бъде направен извод за тяхната относимост към осъществяването на констатираното от нотариуса право. Становището, съдържащо се в посоченото от касатора решение №126 от 15.08.2014г. по гр.д.№5207/2013г. на ІV г.о. на ВКС съответства изцяло на вече посочената практика на ВКС, вкл. в частта, с която се приема, че правният извод на нотариуса за съществуването на правото се счита за верен до доказване на противното. Още повече като се вземат предвид оспорванията, направени с отговора на исковата молба по настоящето дело, а именно, че процесната земя не отговаря на критериите, залегнали в ПМС №11 от 2 март 1982г. (като доказателства в подкрепа на тези твърдения не са били представени по делото - не е установено земята да е имала различно предназначение от предвиденото в постановлението); че посоченото в нотариалния акт удостоверение не се отнася до процесния имот (при наличието на доказателства по делото за идентичността на имота с посочения в удостоверението, които не са оспорени); че не е платена определената сума според оценката (като фактът на плащане се установява от описаните в нотариалния акт доказателства); че имотът към момента на съставяне на акта не е представлявал лозе и овощна градина, предвид обстоятелството, че към момента на закупуването му от касатора през 2018г., т.е. 24 години след съставянето на констативния нотариален акт, е бил запустял. Именно съобразявайки естеството на тези оспорвания и събраните по делото доказателства, в съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е достигнал до извода, че доказателствената сила на нотариалния акт не е опровергана. Въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но (когато това е необходимо) и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. на III г.о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на I г.о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012г. по гр. д. № 89/2012г. на IV г.о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012г. по гр.д. № 1084/2011г. на III г.о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на II г.о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на II т.о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015г. по гр.д.№ 4581/2014г. на I г.о. на ВКС и много други. Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила. Извършената от въззивния съд преценка изцяло съответства на посочената практика на ВКС, вкл. и на посочената в изложението - обсъдени са представените доказателства, съобразени са направените от страните оспорвания и са формирани изводи дали направените оспорвания са доказани. Несъгласието на касатора с правилността и обосноваността на формираните от въззивния съд фактически констатации и правни изводи не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, доколкото тези изводи са съобразени с установените по делото факти. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 поради съмнения за очевидна неправилност (твърдяна очевидна необоснованост и противоречие на решаващите мотиви). Както последователно приема ВКС в своята практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидна необоснованост би била налице, ако мотивите на обжалвания акт съдържат съждения, несъответстващи на формалната житейска логика, ако са непоследователни и вътрешно противоречиви. В случая подобни констатации при прочита на обжалваното решение не могат да бъдат направени – при постановяването му въззивният съд е приложил действащия материален закон към спорното правоотношение, не е отказал да приложи императивни правни норми, извършил е анализ на всички посочени в мотивите към решението доказателства и е достигнал до правни изводи по основателността на заявените претенции в съответствие с трайно установената практика на ВКС и при съобразяване на установените в мотивите към решението факти и обстоятелства. Обстоятелството, на което касаторът основава твърдението си за очевидна неправилност, твърдейки, че мотивите съдържат противоречиви изводи досежно материалната доказателствена сила на нотариалния акт, не съответстват на смисъла на формираните от въззивния съд правни изводи - извод, че издаденият констативен нотариален акт се ползва с материална доказателствена сила въззивният съд е формирал по отношение на онази част от акта, която съдържа изброяване на представените при съставянето му документи и представлява официален документ. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация В. Д. П. направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата 2 000 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение