Определение № 410 от 10.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2901/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ЗАД „Армеец” АД, гр. поправено с решение № 2215 от 07.10.2019г., по гр.д. № 4046/2018г., в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 4050/20.06.2018г., по гр.д. № 16047/2016 г., са уважени предявените от В. Р. Т. и М. Д. Т. срещу касатора, като ответник, активно субективно съединени преки искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.); за разликата над по 110 000 лв. до размера на присъдената сума от по 144 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател Д. Т., настъпила при пътно – транспортно произшествие на 19.07.2015г., ведно със законната лихва върху тези суми, начиная от датата на непозволеното увреждане – 19.07.2015г. до окончателното им изплащане. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че определеният размер от по 144 000 лв. обезщетение за неимуществените вреди на ищците, от смъртта на общия им наследодател, настъпила в резултат на процесния пътен инцидент, отговаря на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, като поддържа, че е несъобразен със задължителните постановки в ППВС № 4/68 г. Според изложеното в обстоятелствената част на касационната жалба, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият състав на Софийски апелативен съд е извършил неправилна преценка на безспорно установени по делото факти и обстоятелства, като не е отчел липсата на доказателства, установяващи конкретните неблагоприятни изменения в психиката и емоционалното състояние на ищците, годината на настъпване на произшествието, с оглед съществуващата в страната социално – икономическата обстановка, възрастта на пострадалия и тази на наследниците му по закон, предявили пряката искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ (отм.). Касаторът изразява несъгласие и с приетия от въззивната инстанция принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, считайки го за занижен и не съответстващ на критериите, по които същият се изчислява. В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1. „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?”; 2. „ Как (по какви критерии) се изчислява процентът на съпричиняване от страна на пострадалото лице в хипотезата на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) ?”. За илюстрация на твърдяното противоречие жалбоподателят се позовава на формираната задължителна съдебна практика - ППВС № 4/23. 12.1968г., както и на създадената в допълнение на същата казуална практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК: № 93/23. 06.2011г., по т.д. № 566/2010г. на II т.о., решение № 111/01.07.2011 г., по т.д. № 676/2010г. на II т.о. Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, въведено по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право: 1. „ Допустимо ли е при липса на събрани при условията на пълно и главно доказване доказателства в производството по делото за установяване на релевантен за правния спор факт съдът служебно да прилага човешка (житейска) презумпция, основана на опитните правила ?”. Ответниците по касационната жалба В. Р. Т. и М. Д. Т. в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК възразяват по допускане на касационното обжалване и алтернативно срещу въведените касационни оплаквания, като в съответствие с процесуалната възможност в чл.287, ал.2 ГПК са депозирали насрещна касационна жалба. Със същата поддържат оплакване за неправилност на съдебния акт на Софийски апелативен съд, предмет на подадената от ЗАД „Армеец” касационна жалба, в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд са отхвърлени предявените в активно субективно съединяване преки искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над присъдената сума от по 144 000 лв. до пълния заявен размер от по 200 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди. Основното им несъгласие е с извода на въззивния съд, че присъденото обезщетение за обезвреда на неимуществените вреди в размер от по 144 000 лв. се явява справедлив паричен еквивалент по смисъла на чл.52 ЗЗД, излагайки подробни съображения за неговата незаконосъобразност. Поддържат възражение и срещу извода на въззивната инстанция за основателност на защитното възражение на ответника, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД, както и относно определения конкретен принос на пострадалия в съпричиняване на вредата в размер на 20 %. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право: 1. ”Свързан с приложението на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, вследствие болки и страдания от загубата на близък родственик: съпруг и баща ”; и 2. „ За предпоставките, при които е налице съпричиняване на вредата по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и установяване на конкретния принос на пострадалия, водещ до намаляване на дължимото се обезщетение”. Като израз на визираното противоречие по първия от формулираните материалноправни въпроси е посочено както задължителното за съдилищата в страната ППВС № 4/23.12.1969 г., така и последвалите го решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: № 254 /29.01.2013г., по т.д. № 32/2012г. на II т.о., № 10/08.02.2018г., по гр.д. № 1600/2017г. на III г.о., № 212/11.01.2018г., по т.д. № 738/2017г. на II т.о., № 182/31.01.2018г., по т.д. № 187/2017г. на II т.о., а по отношение на втория – задължителните постановки на ППВС № 17/1963г., както и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 206/12.03.2010г., по т.д. № 35/2009г. на II т.о., № 58/29.04.2011г., по т.д. № 623/2010г. на II т.о., № 45/15.04.2009г., по т.д. № 525/2008г. на II т.о., № 54/22.05.2012г., по т.д. № 316/2011г. на II т.о., № 98/24.06.2013г., по т.д. № 596/2012г. на II т.о., № 44/26.03.2013г., по т.д. № 1139/2011г. на II т.о., № 33/04.04.2012г., по т.д. № 172/2011г. на II т.о., № 151/12.11.2012г., по т.д. № 1140/2011г. на II т.о., № 67/15.05.2014г., по т.д. № 1873/2013г. на I т.о., № 66/01.06.2017г., по т.д. № 650/2016г. на I т.о. Ответната по насрещната касационна жалба страна е възразила по допускане на касационното обжалване и при условията на евентуалност по основателността на въведените касационни оплаквания. Третото лице – помагач на ответника по спора - Т. В. Т. не заявява становище по касационната жалба на ЗАД „Армеец” АД и по насрещната касационна жалба на В. Р. Т. и М. Д. Т.. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: І.По касационната жалба на ЗАД „Армеец” АД: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за доказани предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за ангажиране пряката отговорност на застрахователя на гражданската отговорност на виновния за настъпилото пътно – транспортно произшествие на 19.07.2015г. водач на увреждащото моторно превозно средство, в резултат на което е загинал Д. Т. – съответно съпруг и баща на ищците. С оглед конкретните приети за установени, въз основа на обстойния анализ на ангажираните доказателства, факти по делото въззивният съд е приел, че обезщетението от по 180 000 лв. за всеки един от ищците, явяващо се своеобразен паричен еквивалент на причинените им неимуществени вреди, е в съгласие с принципа на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД. При определяне на размера му решаващият състав на Софийски апелативен съд, позовавайки се на задължителните разяснения в ППВС № 4/23.12.1968г. и на съдебната практика на ВКС относно примерните обективни критерии, които следва да бъдат взети предвид в хипотезата на чл.52 ЗЗД, е съобразил и подложил на самостоятелен анализ отделните конкретни данни по делото – механизъм на настъпилото пътно – транспортно произшествие, работоспособната възраст на загиналия Д. Т., създадените приживе между последния и ищците житейските отношения - съжителството им в едно домакинство, взаимната грижа и привързаност помежду им, опората, която б.ж. на [населено място] е бил за членовете на семейството си- съпруга и дъщеря, душевните страдания, които те търпят от неговата загуба, лимитите на застрахователните обезщетения към датата на настъпване на пътно – транспортното произшествие, като индиция за икономическата конюнктура в страната към датата на осъществения деликт. Позовавайки се на установения в хода на делото механизъм на процесния пътен инцидент, въззивният съд не е споделил извода на СГС за липса на съпричиняване на вредата от страна на пострадалия. Посочил е, че ударът е бил предотвратим, ако велосипедистът Д. Т. е пропуснал изпреварващия го лек автомобил. Затова и след съпоставка на поведението на загиналия с това на водача на увреждащия лек автомобил, решаващият състав на Софийски апелативен съд е определил конкретния негов принос на 20 %. Изтъкнал е, че отговорността на водача на моторното превозно средство е завишена спрямо другите по – уязвими участници в движението и израз на същата е общото правило на чл.20, ал.2 ЗДвП както и че водачът на лекия автомобил го е управлявал с около 78 км /ч., при разрешена скорост от 40 км/ч., при която последна ударът е бил предотвратим –обстоятелство, останало несъобразено от делинквента. В съответствие с определения % съпричиняване на вредата въззивната инстанция е редуцирала и следващото се на всеки един от ищците обезщетение за обезвреда по правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД. Анализът на решаващите мотиви на въззивния съд налага да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Поставеният първи материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликт, несъмнено има обуславящо значение за решаващата правна воля на въззивния съд и за крайния изход на делото, поради което обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Недоказано по отношение на същия е твърдяното противоречие със задължителните разяснения на цитираното от касатора ППВС № 4/ 23. 12. 1968 г., както с казуалната практиката на ВКС, обективирана в посочените решения по чл.290 и сл. ГПК, която настоящият съдебен състав безусловно споделя. Същата е в смисъл, че понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а всякога обусловено от конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които решаващият съд следва да съобрази, преценявайки доказателствения материал по делото. Затова, като е определил размера на следващото се на ищците обезщетение за причинените им морални вреди, вземайки предвид както момента на реализиране на увреждащото ПТП, степента на действителна близост между ищците и починалия техен наследодател, с които последният приживе е живял в едно домакинство, създадените помежду им хармонични отношения на обич, привързаност, уважение и разбирателство, обстоятелството, че той е бил здрав, работещ човек, в активна възраст, негативното отражение на смъртта му върху психическото и емоционално здраве на ищците и неговата продължителност, нормативно установените лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като индиция за обществено- икономическото състояние на живот в страната, въззивният съд не се е отклонил от тази трайно непротиворечива съдебна практика на касационната инстанция при разрешаване на поставения правен въпрос. Правилността на извършената от въззивния съд преценка на посочените критерии и изградените въз основа на нея правни изводи, която всъщност касаторът оспорва, като относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, различни от предпоставките за достъп до касация, не е предмет на осъществяваната от ВКС проверка в производството по чл.288 ГПК, в който смисъл са и задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Формулираният въпрос № 2, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, макар по своята същност да представлява оплакване срещу приетия от въззивната инстанция конкретен размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналия, обосновано с твърдението на касатора, че въззивният съд не е изследвал обстойно приноса на пострадалия, както и критериите, по които се изчислява, като значим за изхода на делото обосновава общото основание за достъп до касация. Недоказано е твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Обективирана както в цитираните от касатора съдебни актове на касационната инстанция, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения по чл.290 ГПК: № 97 от 6.07.2009 г., по т. д. № 745/2008 г. на II т. о.; № 33 от 4.04.2012 г. ,по т. д. № 172/2011 г. на II т. о.; № 96 от 15.10.2012 г. ,по т. д. № 936/2011 г. I т. о., № 39 от 16.07.10 г., по т. д. № 551/2009 г. на II т. о., № 43 от 15.04.2009 г., по т. д. № 648 / 2008 г. на II т. о., № 118 от 27.06.2014 г., по т.д.№ 3871/2013 г. на І т.о.; № 206 от 12.03.2010 г., по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., № 169 от 28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о. и мн. други,тази последователна практика на ВКС е в смисъл, че при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице на съпоставка подлежи тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътния инцидент. Сравнението в поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки от тях е длъжен да спазва, както и съразмерността на техните действия и бездействия, наред с останалите обективни и субективни фактори, относими към осъществяване на пътно-транспортното произшествие, ще обоснове и конкретната преценка както за реалния принос, така и за разпределяне на отговорността за настъпване на деликта. В тежест на решаващия съд е също да съобрази вменената от чл.20 ЗДвП отговорност на водачите на моторни превозни средства за осигуряване безопасността на движението, която значително завишена спрямо останалите участници в движението, изисква избиране такава скорост за движение, позволяваща им своевременно спиране пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. С тази практика, която настоящия съдебен състав споделя, въззивната инстанция изцяло се е съобразила, като ясно и недвусмислено е посочила в обжалваното въззивно решение в какво се изразява приноса на пострадалия– предприемане промяна в посоката си на движение, като велосипедист, без да даде знак и да се огледа за приближаващи зад него превозни средства, не е пропуснал изпреварващия го л.е. на делинквента. Софийски апелативен съд подробно е аргументирал и приетия размер на съпричиняване на вредата от 20 %, като изрично го е разграничил от този на водача на увреждащия лек автомобил, нарушил както изискването на чл.20 ЗДвП, така и разрешената за конкретния участък от пътя скорост от 40 км./ч. Интерпретацията на събраните по делото доказателства, с която касаторът изразява несъгласие, като относима към правилността на обжалваното решение, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване и не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Въпрос № 3 освен, че е некоректно поставен, е и изцяло хипотетичен - несъответстващ на мотивите на обжалвания съдебен акт. Израз на несъгласието на касатора с правните изводи на въззивната инстанция, изградени въз основа на анализ на събраните по делото доказателства за търпените от ищците неимуществени вреди, в което отново се съдържа оплакването му за неправилност на решението на Софийски апелативен съд, същият не обосновава общото основание за допускане на касационен контрол. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната, т.е. извън решаващите мотиви на въззивния съд, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е само по себе си достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се обсъждат поддържаните допълнителни критерии за селекция. Отделно е, че в случая селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, което е самостоятелно основание за отричане на приложимостта му, съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения касационната жалба на ЗАД „Армеец” АД не следва да бъде допусната до разглеждане по същество. Съгласно процесуалното правило на чл.287, ал.4 ГПК, в този случай насрещната касационна жалба на В. Р. Т. и М. Д. Т. също не подлежи на разглеждане по същество, поради което въведените с нея основания за допускане на касационен контрол не следва да бъдат обсъждани. Ответниците по касационната жалба са претендирали деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК им се следват, но само ако са доказали реалното им извършване, както е указано в ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, а такива доказателства по делото отсъстват. Поради това и искането се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС