Определение № 3968 от 12.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 142/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Е. С. Д. и В. С. К., и двете представлявани от адвокат М., против решение № 389 от 15.10.2024 г., постановено по в.гр.д. № 526/2024 г. по описа на Окръжен съд- Хасково, с което е отменено решение № 10 от 04.01.2024 г., постановено по гр.д. № 814/2022 г. по описа на Районен съд- Хасково и е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. с чл.67 от ЗС от В. С. К. и Е. С. Д. против О. П. П. и Н. Г. К. за установяване, че ответниците не притежават вещно право на строеж върху УПИ- [№] в кв.34а по плана на [населено място] бани, [община] бани, Област Х., учредено от С. П. С. с нотариален акт за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за построяване на жилище № 604, том X., рег. № 7704, дело № 959/2005 г. на нотариус К. Г., рег. № 353 по регистъра на Нотариалната камара, с район на действие Районен съд – Хасково, поради неупражняване в петгодишен срок и погасяването му по давност в полза на В. С. К. и Е. С. Д.. Със същото решение съдът е отхвърлил предявеният евентуално съединен с отхвърления установителен иск конститутивен иск с правно основание чл.87, ал.3 от ЗЗД за разваляне на същия договор за строеж. Съдът е отменил и определение №532/11.04.2024 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК и е възложил разноските по делото върху ищците. Касационните жалбоподатели Е. Д. и В. К., представлявани от адв. М., молят да бъде допуснато решението на Окръжен съд-Хасково до касация, да бъде отменено и да бъде уважен предявеният иск по чл. 67 от ЗС. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е тълкувал разпоредбата на чл.67 от ЗД, неправилно е тълкувал понятието „упражняване на право на строеж“, неправилно е приел, че статута на една сграда- законна или не- има значение за целите на благоустрояването, но не е относим към вещноправните последици от незаконното строителство. Поддържат, че решението е необосновано. Поддържат, че цитираните две съдебни решения от въззивния съд не са относими към разглеждания случай, тъй като в тях не е обсъждана хипотезата на незаконен строеж. В тази връзка считат, че неправилно въззивният съд е приел, че правото на строеж е реализирано от ответниците въз основа на заключението на вещо лице. Считат, че ползваните от вещото лице методи за обосноваване на заключение са незаконосъобразни. Оспорват изводите на съда, че двамата ответници са необходими другари. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че решението на Окръжен съд- Хасково е очевидно неправилно, както и че съдът се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото- основания за допускане до касация на обжалваното решение по чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Формулират следния въпроси: 1/ Допустимо ли е в хипотезата на чл.67 от ЗС, при изначална липса на каквито и да е било строителни книжа, да се събират доказателства за установяване степента на завършеност на сградата и да се говори за „упражнено право на строеж“? Според касаторите този въпрос е от значение за изхода на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по предмета на делото. По него въззивният съд се е произнесъл в мотивите си и разрешението, което той е дал е предопределило постановения от него краен резултат на спора. Поддържат, че Тълкувателно решение № 1 / 04.05.2012 г. по тълк. дело № 1 / 2011 г. на ВКС, ОСГК, разяснява смисъла на понятието „упражняване право на строеж”, но липсва произнасяне на ВКС по въпроса дали понятието „упражнено право на строеж” следва да се отнася само до строежи, извършени при спазване на административните процедури и издадени актове по приемане на конструкцията, предвидени в ЗУТ и Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, или „упражнено право на строеж” може да бъде налице дори и при изначална липса на каквито и да било строителни книжа, т.е. при незаконен строеж, стига на сградата или постройката да са изпълнени ограждащите стени и покрива, като тези обстоятелсва могат да бъдат установени с всички допустими от закона доказателства. Според касаторите цитираните от въззивният съд решение № 204 / 12.01.2018 г. на ВКС, I г.о., постановено по гр. дело № 113 / 2017 г. и решение № 53 / 17.02.2011 г. на ВКС, II г.о., постановено по гр. дело № 1467 / 2009 г. са произнесени при други фактически обстановки. В писмен отговор на касационните жалби ответникът по касация О. П. П., представляван от адвокати Р. и П., изразява становище, че решението на въззивния съд е правилно. Поддържа, че по поставения въпрос е налична практика на ВКС и същата е съобразена от съда, практиката е ясна и безпротиворечива и не се нуждае от осъвременяване. Поддържа, че решението на Окръжен съд- Хасково не е очевидно неправилно. Моли въззивното решение да не бъде допускано до касация. Моли да му бъдат присъдени направените разноски пред касационната инстанция. Ответникът по касация Н. Г. К. не взема становище по депозираните касационни жалби. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: По делото се установява, че Районен съд- Хасково е бил сезиран с искова молба, с която В. С. К. и Е. С. Д., като наследници на С. П. С. са предявили искове против О. П. П. и Н. Г. К. за установяване в техните отношения, че право на строеж учредено от С. С. в полза на ответниците с нотариален акт № 604, н.д. № 959/2005 г. е погасено по давност, поради неупражняване в петгодишен срок и при условията на евентуалност- за разваляне на същия договор за учредяване на право на строеж, поради неизпълнението му. Ответникът О. П., по реда на чл.131 от ГПК, е оспорил предявените искове, като на свой ред е предявил иск против първоначалните ищци, при условие, че бъде уважен някой от предявените от тях искове, същите да бъдат осъдени да му заплатят стойността на подобренията, направени в имота, върху който е било учредено право на строеж от наследодателя на ищците в полза на ответниците. Със своето решение първоинстанционният Хасковски районен съд е приел, че в имота е изграден строеж, без строителни книжа, поради което не може да се приеме, че е упражнено учреденото право на строеж по смисъла на чл. 67 от ЗС. Приел е, че предявеният под евентуалност иск за заплащане на подобрения е неоснователен, поради това,че незаконният строеж, подлежащ на премахване, не представлява подобрение. Това решение е било обжалвано от ответника О. П., изцяло. Въззивният съд е приел за установено, че С. С. е сключил с ответниците договор за учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за построяване на жилище, която сделка е обективирана в нотариален акт №604, н.д. № 959 от 17.11.2005 г. по описа на нотариус К. Г. с район на действие Районен съд- Хасково. Приел е още, че изпълнението на този договор не е било налично в рамките на договорения срок до 31.12.2006 г. Приел е, че петгодишния срок по чл.67, ал.1 от ЗС е бил до 17.11.2010 г. Приел е ,че позоваване от страна на ищците за изтекъл давностен срок по чл.67 от ЗС е било направено на 14.04.2022 г. с подаването на исковата молба до съда. Съдът е посочил, че от определянето на срока по чл. 67, ал. 1 от ЗС като давностен следвало, че неспазването му не води автоматично до погасяване на правото на строеж, както и че този срок можело да бъде прекъсван и спиран съобразно основанията по чл.115 и чл.116 от ЗЗД. Следвало също така и че собственикът на земята не можел да се позове на давността след като правото на строеж вече било реализирано, предвид разпоредбата на чл.118 от ЗЗД. С изграждането на постройката в груб строеж правото на строеж се трансформирало в право на собственост и не можело да се установява погасяване на право, което вече не съществувало в този вид. В този смисъл съдът е цитирал решение № 86 от 11.08.2010 г. по гр.д.№ 3576/08 г. на ВКС, І г.о. Съдът е приел въз основа преценка на събраните по делото доказателства, включително и приетото по делото заключение на вещото лице, че в процесния УПИ VI в кв.34а по плана [населено място] бани, е изградена едноетажна сграда, с вътрешен двор, чиято конструкция е масивна, стоманобетонна, с колони, етажна плоча и дървена покривна конструкция с керемиди. Съдът е кредитирал установеното от вещото лице, след контролни измервания на място по фасадите и на размерите в план, че сградата се идентифицирала по конфигурация, конструкция и вътрешно разпределение с тази в инвестиционния проект от 2006 г., представен по делото. Установявало се още, че сградата била фасадно завършена, с дървен покрив със стреха, покрит с керемиди, с покривно отводняване, без водосточни тръби. Вещото лице сочело още, че външно сградата била измазана с гладка мазилка, частично по фасадите имала каменна облицовка, дограмата била ПВЦ. Сградата била присъединена към градските Ел и ВиК мрежи. Съдът е кредитирал допълнението към заключението на вещото лице, от което се установявало, че тази сграда била завършена на етап груб строеж по смисъла на §5, т.46 от ДРЗУТ към месец април 2009 г. Съдът е приел, че за установяване за достигнато състояние „груб строеж” на постройка за целите на заявена по исков реда защита на субективни права били допустими всички доказателства и доказателствени средства по ГПК, а не само тези изведени в чл.181, ал.3 от ЗУТ. Съдът е изложил мотиви, че разпоредбите на ЗУТ имат действие и предназначение, свързано с осъществяването на административната процедура по осъществяване на законно строителство, надзора върху него и съответствието му с издадените разрешения. Приел е, че процесното строителство като незаконно, не може да се ползва от разпоредбите на ЗУТ. Но в исковото производство, по което установяването на състоянието на дадена сграда като „груб строеж” е обуславящо за граждански права, било допустимо този факт да бъде установяван с всички доказателства и доказателствени средства по ГПК. В подкрепа на своите изводи съдът е цитирал решение № 204 от 12.01.2018 г., постановено по гр.д. № 113/2017 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 53 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1467/2009 г., II г. о., ВКС и решение №1477/28.12.2006 г. по гр.д.№ 2147/2005 г. на ВКС, в които е разяснено,че степента на завършеност на строежа към предявяване на иска може да бъде установена с всички допустими по ГПК доказателства. Съдът е посочил,че незаконните постройки, които са самостоятелни обекти на права, не са извадени от гражданския оборот, могат да са обект на собственост, да са придобивани чрез деривативни или оригинерни способи. Въз основа на изложеното въззивният съд е приел извод, че при изграждане на незаконна постройка до етап „груб строеж”, осъществено въз основа учредено право на строеж по чл.63 от ЗС, правото на строеж се трансформира в право на собственост върху сградата. Ето защо и процесната сграда е станала самостоятелен обект на собственост на съответните носители на учреденото право на строеж-двамата ответници по тази претенция - преди изтичане на погасителния срок от пет години. Към датата на предявяване на исковата молба по делото не е съществувало в правния мир учреденото право на строеж с обсъдения договор от 2005 г., тъй като то вече е било преминало в право на собственост върху изградената постройка. Съдът е приел, че предявеният отрицателен установителен иск следва да се отхвърли, тъй като учреденото право на строеж не е погасено по смисъла на закона по чл.67 от ГПК, а съобразно чл.181 от ЗУТ и чл.63 ал., от ЗС е преминало в право на собственост върху установената по делото като физически параметри постройка, съставляваща груб строеж по §5 т.46 от ДРЗУТ, построена без строителни книжа и разрешение от компетентната администрация, но годен обект на собственически права. Разглеждайки иска, предявен под евентуалност въззивният съд е приел, че искът по чл.87, ал.3 от ЗЗД е погасен по давност. Посочил е още, че двамата ответници са необходими другари в процеса и решението следва да бъде еднакво и за двамата. При така формираните изводи въззивният съд е отменил изцяло първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск по чл.67, ал.1 от ЗС и евентуалния иск по чл.87, ал.3 от ЗЗД. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на поставения от касаторите въпрос/ Допустимо ли е в хипотезата на чл.67 от ЗС, при изначална липса на каквито и да е било строителни книжа, да се събират доказателства за установяване степента на завършеност на сградата и да се говори за „упражнено право на строеж“? / касационният състав намира,че същият не е обуславящ изводите на съда. Това е така, защото въззивният състав е приел неоснователност на предявения иск за установяване погасяването на правото на строеж в полза на собствениците на земята, поради неупражняване, като е приложил разпоредбата на чл.118 от ЗЗД, съгласно която, собственикът на земята не може да се позове на давността, след като правото на строеж вече е реализирано. Мотивите, които въззивният съд е изложил за отхвърлянето на предявения установителен иск, не разглеждат единствено фактическия състав на чл.67 от ЗС, а основно касаят изграждането на постройката, за която е учредено право на строеж до ниво „груб строеж” преди заявяването на иска за погасяване по давност на учреденото право на строеж. Ето защо, поставеният въпрос от касаторите, предпоставен от твърдяното от тях приложение на разпоредбата на чл.67 от ЗС е неотносим към развитите от въззивният съд решаващи мотиви. Решаващите изводи на съда, че е недопустимо позоваване на изтекла погасителна давност по отношение на право след неговото упражняване не са оспорени от касаторите, по- същество същите са съобразени с практиката по сходни казуси и именно те са обуславящи крайните изводи в съдебния акт. Независимо от изложеното, съдебният състав следва да отбележи по повод спора дали ответниците са упражнили учреденото им право на строеж, че един незаконен строеж може да осъществи състава на реализирано право на строеж и да доведе до трансформиране на правото на строеж в право на собственост върху незаконната постройка. Няма спор, че надлежно учредено право на строеж може да бъде реализирано и без да са спазени разпоредбите на ЗУТ при изграждането на постройката. Правото на строеж и законността на строежа са правни институти, уреждащи различни последици от построяването на една сграда. Правото на строеж е ограничено вещно право, по силата на което едно лице може да построи и да притежава сграда върху чужда земя в отклонение от правилото на чл. 92 от ЗС, според което собственикът на земята е собственик и на подобренията върху нея. Чрез учредяването на правото на строеж или придобиване на сграда, отделно от земята се извършва юридическото отделяне на собствеността върху земята от собствеността върху постройката/ в този смисъл решение № 14/2011 г. по гр.д. № 251/2010 г. на I г.о. на ВКС/. Законността на строежа касае не съществуването на право на строеж, а съобразяването на строежа с нормативно установените правила и норми. Незаконният строеж е годен обект на вещни права и може да бъде придобиван по всички уредени в закона придобивни способи- в този смисъл решение № 60087 от 28.06.2021 г. по гр.д. № 3984/2020 г на II г.о. на ВКС. Тези правни изводи се възприемат от настоящия касационен състав и са възприети и от въззивния съд, разглеждал делото. Също така няма спор в съдебната практика, че срокът по чл.67 от ЗС е давностен/ в този смисъл е налице задължителна практика, обективирана в ТР № 1/2011 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС/. След като уреденият в чл.67 от ЗС срок е давностен, погасяващ правото на строеж, то по отношение на него намира приложение разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД, която забранява позоваване на погасителна давност по отношение на упражнено право. Приложимостта на разпоредбата на чл.118 от ЗЗД към давностния срок, регламентиран в чл.67 от ЗС е установена трайно в практиката на ВКС. В този смисъл е не само решението, цитирано от въззивната инстанция – решение № 86/2010 г. по гр.д. № 3576/2008 г. на I г.о. на ВКС, но и решение № 99 от 28.09.2022 г. по гр.д. № 3841/2021 г. на I г.о. на ВКС. Посочената практика се споделя и от настоящия съдебен състав. Ето защо, правилен е извода на Окръжен съд- Хасково, че в полза на ответниците е било учредено право на строеж на сграда от наследодателя на ищците. Правилно е кредитирана неоспорена от страните съдебно- техническа експертиза, че правото на строеж е реализирано до ниво „груб строеж” на сградата, за постояването на която то е било учредено и съответно, че правото на строеж се е трансформирало в право на собственост върху тази сграда преди предявяването на иска по чл.67 от ЗС, по който е образувано настоящото дело. Правилни са изводите на въззивната инстанция, че в рамките на гражданския процес доказването на факта, че е възникнал самостоятелен обект на вещни права- постройка, изградена до ниво”груб строеж” – е допустимо с всички доказателствени средства. В този смисъл са постановени решения № 204 от 12.01.2018 г. по гр.д. № 113/2017 г. на I г.о. на ВКС, решение № 53 от 17.02.2011 г. по гр.д. № 1467/2009 г. на II г.о. Тази безпротиворечива практика се споделя и от настоящия съдебен състав и намира приложение и към разглеждания спор, като е без значение обстоятелството, с оглед развитите по-горе мотиви, дали постройката, която се изследва дали е достигнала ниво на изграждане „груб строеж”, е законна или не. Така установената практика е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Реализирането на учреденото право на строеж в полза на ответниците, макар и чрез изграждане на незаконна постройка, преди предявяването на иска по настоящото дело прави неоснователен този иск, както е прието и от въззивната инстанция. С оглед изложеното следва да се приеме извод, че поставеният от касаторите въпрос не е обуславящ изводите на съда, а и не е разрешен в противоречие със съществуващата практика на ВКС, както и че тази практика не се нуждае от осъвременяване, поради което същият не може да послужи за допускане на обжалваното въззивно решение до касация. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Ответникът по жалбите О. П. претендира, но не доказва направени разноски по делото пред ВКС. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.