Определение № 2677 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2502/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. А. Т. от [населено място], чрез пълномощника му адв. В. И. от АК - П., срещу решение № 114 от 16.03.2023 год. по въззивно гр. д. № 713/2022 год. на Окръжен съд – Плевен, с което след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора против община Плевен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между тях, че общината не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], целият с площ 2 960 кв. м., м. „К. с.“, при описаните в решението граници и касаторът е осъден да заплати на общината направените разноски. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита за неправилен изводът на съда относно статута на имота като земеделска земя, по смисъла на чл. 2, т. 3 ЗСПЗЗ с оглед застрояването му със сгради на ликвидираното „Обединено помощно стопанство“, което обосновава извод за неприложимост на чл. 19 ЗСПЗЗ. За неправилни счита и съображенията на съда по въпроса за придобивната давност в полза на касатора в контекста на последиците от постановеното решение на Конституционния съд № 3 от 24.02.2022 год. по конст. д. № 16/2021 год. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което искът бъде уважен и му се присъдят направените разноски. В приложеното към жалбата изложение касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Ответната Община - Плевен оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорва жалбата като неоснователна по изложените в представения писмен отговор съображения. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е допустима като редовна и подадена от процесуално легитимирана страна, в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По изложените към нея съображения за допускането ѝ до касационно обжалване, настоящият състав приема следното: Въззивният съд се е произнесъл по предявения от касатора отрицателен установителен иск за собственост на спорния имот, който ответната община е актувала с АЧОбС № 43406 от 3.08.2020 год. На първо място се е произнесъл по допустимостта на иска, като е споделил правните изводи на първоинстанционния съд в тази насока. Позовал се е на разясненията в мотивите на т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС относно избора на ищеца за обема на защитата му при твърдение, че притежава самостоятелно вещно право на собственост върху имота, като при предявен отрицателен установителен иск същото е свързано с преценката за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска, но не е част от предмета на претенцията. С оглед изложените в исковата молба твърдения за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност, съдът приел да е налице правен интерес от предявения срещу общината отрицателен установителен иск, с който ищецът цели да отрече претендираното от нея право на собственост. За да го отхвърли като неоснователен, въззивният съд приел за безспорно установен по делото фактът, че имотът не е заявяван за възстановяване и поради това не е включен в КВС, същият е новообразуван с плана за земеразделяне за землището на [населено място]. Съдът не е кредитирал събраните свидетелски показания относно момента на застрояването му със сградите, съществуващи и по настоящем, с оглед на което и приел, че спорният имот е със статут на земеделска земя, съгласно чл. 2 ЗСПЗЗ. За неоснователен е приет и довода, че не е било налице и фактическо отнемане на имота в периода 1944 – 1991 год., за да се направи извод за изключването му от остатъчния фонд на общината, напротив – с оглед ползването на имота от учреденото през 1983 год. „Обединено помощно стопанство“ съдът обосновал обратния извод, че същият е бил земеделска земя – лозе, отнета от бившите й собственици и предоставена за ползване на общинското предприятие. Въз основа на тези съображения въззивният съд приел, че имотът е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ в нови реални граници и не е заявен за възстановяване в предвидените в закона срокове, поради което като част от остатъчния общински поземлен фонд е станал общинска собственост по силата на чл. 19, ал. 1, вр. с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Следователно, съществуват пречки за придобиването му по давност, като са изложени и съображения за липсата на необходимия за това срок към момента на предявяването на исковата молба, като последица от което е отхвърлен предявения от касатора срещу общината отрицателен установителен иск. С оглед горните мотиви, изходът на спора е обусловен от извода на въззивния съд за статута на спорния имот като земеделска земя, което предпоставя заедно с останалите предпоставки – да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и да не е заявена в срок, приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ. Изложените в тази връзка съображения на съда при данните по делото относно застрояването на имота по време на ползването му от общинско предприятие, сега ликвидирано, обосновават извод за необходимост въззивното решение да се допусне до касация по горния въпрос за приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ в контекста на изложените от въззивния съд съображения за наличие на предпоставките и в частност по въпроса за доказателствената тежест в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед позоваването на противоречива съдебна практика /Р 488 от 19.12.2011 год. по гр. д. № 1403/2010 год. на І г. о., Р 21 от 4.02.2011 год. по гр. д. № 1327/2009 год. на ІІ г. о., Р 249 от 4.07.2011 год. по гр. д. № 621/2010 год. на І г. о на ВКС/. В нея е посочено, че в горната хипотеза в тежест на общината е да докаже, че имотът е бил включен в ТКЗС, или отнет, или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 от ЗСПЗЗ – т. е. че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, или пък, че е бил предоставен за временно ползване въз основа на ПМС. Ищецът не носи доказателствената тежест да установява обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, или пък че е подлежал на закупуване от общината. Наличието на горното основание за допускане на касационното обжалване прави безпредметно произнасянето по останалите релевирани основания. По поставените с тях въпроси съдът ще се произнесе при разглеждане на делото по същество. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.