Определение № 907 от 20.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2251/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Д. П. А. ЕГН [ЕГН], против решение №185/22.07.2024 г. по в.гр.д. №539/23 на ОС-Кюстендил, с което е потвърдено решение № 981/20.10.2023г., постановено по гр.д.№ 834/2023г. по описа на РС-Кюстендил, с което е бил отхвърлен предявеният от същия иск с правно основание чл.439 ГПК против «ЕОС МАТРИКС» ЕООД - София за установяване, че ищецът не дължи на ответника изпълнение на парично задължение по заповед по чл. 417 от ГПК за сумите по изпълнителен лист от 12.04.2014 год. по ч.гр.д.№ 889/2014 год. по описа на РС - Кюстендил, поради погасяването им по давност и е осъдил е ищеца да заплати на ответното дружество сумата от 24,00 лева, представляваща сторените по делото разноски. Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, доколкото съдът неправилно е приел, че давността за погасяване на процесните вземания, предмет на изпълнение, е била прекъсвана от първоначалния кредитор по изпълнението, с предприетите конкретни изпълнителни действия. Претендира се отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на отрицателния установителен иск по чл.439 ал.2 ГПК. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1, тт.1 и т.3. ГПК и очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 предл.трето ГПК; Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта: Производството пред РС - Кюстендил е образувано по искова молба, подадена от ищеца срещу „ЕОС М.“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл.124 ГПК вр. чл.439, ал.1 от ГПК. Искането е за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи, поради погасяване по давност, следните суми: 7 934.80 лева главница по договор за потребителски кредит FL552897/30.09.2010 г.; 1750.48 лева договорна лихва за периода от 30.10.2010 г. до 30.09.2012 г.; 252.71 лева лихва за забава за периода от 01.10.2012 г. до 14.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 10.05.2014 г. до изплащане на вземанията. С обжалваното пред въззивния съд решение районният съд е бил отхвърлил иска като неоснователен. Установява се от ангажираните в производството доказателства, че вземането, за което е издаден изпълнителния лист по ч.гр.д. № 889/2014 г. по описа на КнРС, произтича от посочения договор за потребителски кредит от 30.09.2010 г., сключен между ищеца и ТБ“Юробанк България“ АД, като вземането последствие е придобито от ответника по иска – „“ЕОС М.“ЕООД ЕООД с договор за цесия. Въз основа на издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 12.05.2014 г. с разпореждане от 14.07.2014 г. е образувано ИД №20148410408214/2014 г. по описа на ЧСИ Н.М. с взискател Юробанк България АД и длъжници Д. П. А. и С. К. А.. На 22.07.2014 г. органът по принудително изпълнение е наложил запор върху вземането за трудово възнаграждение на длъжника А.,, дължимо от работодателя му, до който е изпратено запорно съобщение с изх.№176402/22.07.2014 г. С уведомление от 07.08.2014г. от третото задължено лице е признато вземането по наложения запор и е уточнено, че удържаната сума ще бъде в размер на 84 лева месечно. Видно от приложеното изпълнително дело, работодателят е уведомил ЧСИ за прекратяване на трудовото правоотношение с него считано от 27.06.2016г. От приложена по делото справка се установява, че въз основа на наложения запор на трудовото възнаграждение на длъжника А. последната постъпила сума е от дата 05.08.2016 г. и е в размер на 88.00 лева. С молба изх.№69464/16.06.2016 г. ответникът „ЕОС М.“ ЕООД е поискал да бъде конституиран като взискател по образуваното изпълнително производство, като частен правоприемник на първоначалния кредитор въз основа на Договор за цесия от 18.01.2016 г., което е сторено с постановление на ЧСИ от 12.07.2016 г. За конституирането на нов взискател длъжникът А. е бил уведомен на 15.12.2017г. С молба изх.№МАЗ 00005316/ 28.01.2019 г., постъпила при ЧСИ на 01.02.2019г., взискателят е поискал извършване на справки за имущественото състояние на длъжника: съществуващи и непрекратени трудови договори и/или доходи от пенсия, и при наличие на секвестируемо имущество да бъдат предприети действия по принудително изпълнение срещу него, като бъдат наложени запори. С разпореждане от 12.04.2019 г. ЧСИ е насрочил опис на движими вещи на ищеца за дата 31.05.2019 г. Длъжникът е бил уведомен за насрочения опис на 30.04.2019г. С молба изх.№ МАЗ 00024555/07.06.2019 г. конституираният взискател е поискал насроченият опис да бъде отложен, тъй като по задължението доброволно е постъпила сума от 3 450 лева от длъжника А.. На 16.03.2021г. е постъпила отново молба от взискателя, обктивираща искане за предприемане на изпълнителни действия спрямо длъжниците- чрез налагане на запори върху вземания на длъжника върху банкови сметки и сейфова, респ.върху вземания за трудови възнаграждения и/или пенсия.. На 21.12.2021 г. е подадена молба от взискателя с искане производството да бъде прекратено на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК, като това е сторено от органа по принудително изпълнение с Постановление от 04.04.2022 г. Установява се от материалите по изп. дело № 202274330401212 на ЧСИ Е. Христова с рег.№ 743 на Камарата на ЧСИ, че на основание молбата на „ЕОС М. ЕООД, към която е бил приложен изпълнителният лист от ч.гр.д.№ 889/2014 г. по описа на РС-Кюстендил, е образувано горното изпълнително дело, като на 07.04.2023 год. ЧСИ Христова е наложила запори върху вземания на ищеца по трудово правоотношение, както и от банки, вкл. по всички левови и валутни сметки, влогове, депозити, гаранции, ценни книжа, банкови сейфове и касети, чекове, наеми и др. до размера на сумите, посочени в съобщението. Въз основа на така установената фактическа обстановка, въззивния съд е направил следните правни изводи: Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила. По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило независимо, че съдебно дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/. В случая по отношение на процесните вземания, които са били установени с влязла в сила заповед за изпълнение, е приложима петгодишната погасителна давност, съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД предвиждаща, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Доколкото влязлата в сила заповед за изпълнение има последиците на съдебно решение - формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение, както и има изпълнителна сила, то разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се прилага и по отношение на установените с нея вземания. Посочена е практика на ВКС /в този смисъл- Определение № 60818 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2482/2021 г., 4-то г. о.; Решение № 3 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1722/2021 г., 4-то г. о. Съдът се е позовал и на задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.10 от Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. на ВКС по тълк.дело №2/2013г., ОСГТК,че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл.18 от ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд. Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение №3 от 28.03.2023г. на ВКС по тълк.дело №3/2020г., ОСГТК, погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. на ВКС по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК. Тъй като в настоящия случай изп.д.№8214/2014г. по описа на ЧСИ Н. М. е било образувано при действието на ППВС №3/1980г., по силата на ППВС №3/1980г. в същия момент давността е била спряна, като спирането на давността следва да се счита преустановено от момента на отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015г., постановено по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. е. давността е била спряна за периода от образуването на изп. дело на 14.07.2014г. до отмяната на ППВС №/1980г., извършена с т.10 от ТР №2/2013г. на 26.06.2015г. и за този период давност не е текла. От 26.06.2015г., а именно - датата на постановяване на цитираното ТР, е започнала да тече нова погасителна давност за процесните вземания. Тази давност, както вече се посочи, е била прекъсвана с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Установени са по делото няколко правнозначими факти, а именно: че спрямо длъжника А. са били предприети валидни изпълнителни действия по образуваното ИД №20148410408214/2014 г. по описа на ЧСИ Н. М., впоследствие и по ИД №202274330401212 на ЧСИ Христова на Камарата на ЧСИ, като първото изпълнително действие е реализирано на 22.07.2014 г., като е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. С постъпването на суми по наложения запор давността е била също така прекъсвана, като последната постъпила сума е от дата 06.06.2016г. Установено е също така, че с молба изх.№МАЗ 00005316/28.01.2019г., постъпила при ЧСИ на 01.02.2019г., взискателят е поискал извършване на справки за имущественото състояние на длъжника Д. А., както и да бъдат предприети действия по принудително изпълнение срещу него чрез налагане на запор. Въз основа на депозираната молба с разпореждане от 12.04.2019 г. ЧСИ М. е бил насрочил опис на движими вещи на ищеца за дата 31.05.2019 г., който в последствие не е бил предприет. Давността, според съда, е прекъсната и с депозираната молба вх.№018004/16.03.2021г.с която отново е поискано налагане на запови върху вземания на длъжника. Въззивният съд се е позовал и на Решение № 127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2021 г., III г. о., ГК, според което :“ Давността не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е изтекла.“ Подадените молби, в които се съдържа искане за налагане на запор върху вземания на длъжника, е прекъсната погасителната давност за вземанията на кредитора на основание чл.116, б. В от ЗЗД.От датата на така извършеното действие по отправяне на искане за предприемане на принудително изпълнение чрез посоченото действие– 01.02.2019г., прекъсващи давността, до датата на извършване на следващото такова действие, прекъсващо давността, - 07.04.2023 год., когато ЧСИ Христова е наложила запори върху вземания на ищеца, не е изтекъл срок от пет години и вземанията на ответното дружество не са погасени по давност. По отношение преценка за наличие на основания за допускане на касационно обжалване на процесното въззивно съдебно решение, настоящият състав на ВКС,Първо т.о. намира следното: Във връзка с формално посочените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК основания за допускане на касация не се формулират каквито и да е било правни въпроси, адресирани до ВКС, с оглед подлагането им на дискреция по допълнителните основания за това, уредени нормативно в разпоредбите на чл.280 ал.1т.т.1-3 ГПК, евентуално по ал.2. Вместо това се цитират извлечения от множество съдебни решения по чл.290 ГПК и се развиват оплаквания за неправилно приложение на материалния закон. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че по КЖ липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация- формулиране на един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК., поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не се установява да е налице и основанието очевидна неправилност по чл.280 ал.2 ГПК, доколкото най-малкото липсват конкретно развити оплаквания за наличието на такава. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с мотивите към т.10 на ТР 2/2015 по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които: „Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ „ и т. н., както и с ТР №3/28.03.2023 по тълк.дело №3/2020 на ОСГТК на ВКС относно срока на действие на ППВС №3/1980 г. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, съдът