Определение № 50183 от 11.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1106/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Б., подадена чрез процесуалния му представител адв. Г. И., срещу решение №79/16.02.2022г. по т.д.№460/2021г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение №260159/15.04.2021г. по т.д.№494/2020г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че Д. Б. дължи на „Райфайзенбанк България“АД сумата 10 000 евро, представляваща дължима главница по договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта от 01.08.2006г., за което вземане е издадена в полза на банката заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№16187/13г. по описа на РС Пловдив. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт. Твърди,че съставът на апелативния съд неправилно е приел,че липсва по-голям от законоустановения срок за перемиране на изпълнителното производство период между извършваните от съдия-изпълнителя изпълнителни действия във връзка с принудителното събиране на вземането. Счита,че с изтичането на двугодишния срок изпълнителното дело се прекратява по право,а това води до обезсилване на издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист. С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивния акт и отхвърляне на иска с присъждане на разноски за всички инстанции. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът навежда твърдение,че въззивното решение е постановено при противоречие с практиката на ВКС, както и на задължителната такава на ВКС и ВС. С предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК свързва формулиран от него въпрос, по който счита,че въззивният съд се е произнесъл: Може ли процесуалното неангажиране на едно лице в какъвто и да е съдебен, обезпечителен или изпълнителен процес за срок по-дълъг от предвидената по закон погасителна давност да го поставя в положение да понася и търпи неблагоприятни правни последици от това и как липсата на субективното възприятие за това,че то /лицето/ е адресат на предявена претенция, се корелира с правото му да прави правопогасяващи възражения за изтекла давност? Ответникът по касационната жалба „Райфайзенбанк България“АД не се е ангажирал със становище по нея. Върховният касационен съд Търговска колегия Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му от ответника по иска Д. Б. част Пловдивски апелативен съд е констатирал от приложеното към делото заповедно производство по описа на РС Пловдив,че срещу издадената в полза на банката заповед за незабавно изпълнение е подадено възражение от длъжника, а в дадения му преклузивен срок заявителят е предявил исковата молба, която, с оглед това, се явява допустима. По същество съдът е установил наличието на договорно правоотношение между страните, възникнало по силата на договор от 01.08.2006г. за издаване и обслужване на международна кредитна карта при условия на овърдрафт с кредитен лимит 10 000 евро и неговото прекратяване,поради изтичането на определения по съгласие на страните срок. Приел е за установено въз основа на заключението на вещото лице наличието на непогасено от ответника, ползувател на кредитната карта, задължение в размер на 10 000 евро, поради което и банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, а въз основа на последния е образувано на 16.12.2013г. изпълнително дело; призовката за доброволно изпълнение по него е връчена на длъжника Б. на 16.03.2020г., през което време по молби на взискателя от 16.12.2013г., 08.01.2015г., 28.11.2018г. и 15.01.2020г. ЧСИ е наложил запор върху сметки на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД и „БАКБ“АД, запор върху МПС и е поискал от Службата по вписванията вписване на възбрана върху негови недвижими имоти. Позовавайки се на разпоредбата на чл.433 ал.1 т.8 ГПК, с оглед наведено от въззивника- ответник по иска възражение, решаващият състав е посочил,че предвиденият в нея срок на бездействие на взискателя по изпълнителното дело води до прекратяване на същото, без това да се отразява на необходимостта от принудително изпълнение, тъй като не погасява материалното право на вземане, нито води до обезсилване на изпълнителното основание или изпълнителния лист.Доколкото за събирането му може да се започне ново изпълнително производство, изтичането на давността се преценява в хипотезата на чл.116 б.в ЗЗД и перемпцията няма правно значение за настъпването ѝ. В конкретния случай такова значение съдът е отдал на датата, на която е подадено от банката заявлението за издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист – 11.10.2013г. при заведен в преклузивния срок по чл.415 ал.4 ГПК иск по чл.422 ГПК, който, съгласно предвиденото в тази разпоредба, се счита предявен от датата на подаване на заявлението. Стъпвайки на нормата на чл.115 б.ж ЗЗД, въззивният съд е направил извода,че от 11.10.2013г. теченето на давността е било спряно, а доколкото към тази дата не е била изтекла започналата да тече от датата на падежа 01.10.2009г. /крайния срок на договора/ давност, искът за вземането не е бил погасен по давност. Настоящият състав намира,че не са налице основания за допускането на така постановеното въззивно решение до касационна проверка за правилност. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай съответният въпрос би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. С твърдението си,че решението на Пловдивски апелативен съд противоречи на практиката на ВКС и на задължителната практика на ВКС и ВС, касаторът фактически се позовава на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,но без да сочи конкретен въпрос, по който съдът се е произнесъл по обуславящ крайния изход на спора начин в отклонение от тази практика. Последната и не е посочена в изложението,а само е направено твърдение в този смисъл. Липсата на формулиран въпрос води до липса на общия критерий за допустимост, което само по себе си е основание за отказ за селектиране на касационната жалба. Поставеният с хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК въпрос не осъществява характеристиките на правен по смисъла на дадените задължителни указания в посоченото тълкувателно решение на ВКС.Същият е формулиран хипотетично и не кореспондира с решаващия извод на съда,че дали изпълнителното дело, образувано въз основа на издадения в заповедното производство изпълнителен лист, е прекратено или не, това не се отразява на вземането, тъй като при приложението на нормата на чл.115 б.“ж“ ЗЗД, искът за него се счита предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, към който момент давността не е била изтекла. Наред с това касаторът не е обосновал приложимост и на сочения с въпроса допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Позоваването му на тази разпоредба е бланкетно, без да се сочи конкретна правна норма, която да се нуждае от тълкуване по причините и с целите,посочени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради това настоящият състав следва да постанови определение за отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт. Така мотивиран, състав на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение