Определение № 50097 от 27.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 292/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания “Лев инс“АД, представлявана от адв. Т. П., против решение №129/05.10.2021г. по в.гр.д.№206/21г. на Окръжен съд Разград.С това решение е потвърдено решение №4/16.02.21г. на Районен съд Разград, в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на П. С. К. обезщетение за имуществени вреди в размер на 8883,20 лв., причинени ѝ в резултат на ПТП, настъпило на 31.07.2015г., ведно със законната лихва от 19.06.2019г. и е отменено в поправената му с решение №171/15.06.2021г. част относно законната лихва, като вместо това дружеството е осъдено да заплати на ищцата законна лихва върху сумата 8883,20 лв. за периода от 13.07.2015г. до 19.06.2019г. Решението е обжалвано от застрахователя в цялост. Искането за отмяната му с връщане на въззивния съд за ново разглеждане или с отхвърляне на предявените срещу дружеството искове е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон, при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че съдът неправилно и необосновано е отказал да допусне събиране на доказателства /повторно заключение на авто-техническа експертиза/; приел е,че ищцата е материално-правно легитимирана да претендира обезщетение, въпреки липсата на доказателства, годни да установят собствеността върху увредения при ПТП автомобил; приел е в противоречие със закона, че обезщетението се дължи в размер, който надвишава действителната стойност на автомобила, въпреки наличието на данни,че същият е закупен за 3650 лв.; присъдил е законна лихва от датата на пътно-транспортното произшествие, вместо от датата на изтичане на тримесечния срок от предявяването на претенцията, както правилно е решил първоинстанционният съд. Ответницата по касационната жалба П. С. К., представлявана от адв.Я. С., е подала писмен отговор, с който е оспорила наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение,а по същество е навела доводи за неоснователност на направените в нея оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Третото лице помагач В. С. В. не е изразил становище. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си окръжният съд е приел за безспорно и установено от събраните в първата инстанция доказателства настъпилото на 31.07.2015г. ПТП, участник в което е бил и автомобилът, в който са пътували ищцата и семейството ѝ. Зачел е задължителната сила на постановената в наказателно производство присъда срещу водача на насрещно движещия се в нарушение на правилата за движение по пътищата автомобил, чиято отговорност е била застрахована при ответника по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Намерил е за доказана, освен вината на последния, и причинната връзка между претърпяното ПТП и уврежданията по автомобила. Възприемайки заключението на автотехническата експертиза, прието в първата инстанция, съдът е намерил за установено с него, че действителната стойност на увреденото МПС към датата на произшествието е била 8883,20 лв., а стойността на разходите за поправката му е възлизала на 13 200 лв., поради което е направил извод за наличие на тотална щета. Изложил е мотиви защо кредитира заключението, което е намерил за обективно, всестранно, пълно и изготвено от професионално компетентно вещо лице, което, за да обоснове изводите си, е извършило проверка в 10 автокъщи в [населено място] и 5 в София, Варна, Плевен, Враца и Дупница и след като не е успяло да получи информация за цени отпреди 5 години е използвало специализиран източник за цените на употребявани автомобили; при определянето на действителната стойност на автомобила е използвал трите базови метода за това – метод на остатъчната стойност, метод на пазарните аналози и метод на застрахователна стойност, а разходите за отстраняване на вредите е изчислил въз основа на съответните нормативи, посочени в Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени от МПС и при съобразяване цените на 8 автосервиза. Счетено е за неоснователно възражението на ответника, че ищцата не е била собственик на автомобила към момента на ПТП, като съдът е обсъдил изисканите от ОД на МВР Сектор „Пътна полиция“ документи, от които е установил,че автомобилът е бил внесен в страната от дружество, с което ищцата е сключила договор за покупко-продажбата му в писмена форма без нотариална заверка на подписите и въз основа на него и издадената на 12.05.2014г. фактура го е регистрирала в КАТ на свое име на 28.05.2014г. Позовал се е на разпоредбите на чл.144 ал.1 и ал.2 ЗДвП, според които нотариална заверка на подписите на договора за прехвърляне на собствеността не се изисква при първоначална регистрация на внесен в страната автомобил. Посочил е,че възражението на ответника, че ищцата не е била собственик на увредения автомобил към датата на сключването на застрахователната полица, по която отговорен е ответникът, изобщо не може да бъде противопоставено, доколкото застрахована с тази полица е отговорността на водача на другия автомобил,участвал в ПТП. По тези съображения съдът е намерил въззивната жалба на застрахователя за неоснователна. За да уважи жалбата на насрещната страна – П. К. срещу въззивното решение в частта, с която ѝ е присъдена законна лихва върху обезщетението от датата на настъпването на застрахователното събитие до 19.06.2019г. /началната дата, от която районният съд е присъдил такава/, съставът на Разградски окръжен съд е посочил,че в случая е приложима нормата на §22 от ПЗР на КЗ/отм./, респ. неговия чл.226, а според така действащата нормативна уредба началният момент, от който застрахователят дължи лихва по прекия иск срещу него, е моментът на настъпване на ПТП /увреждането/, тъй като отговорността му е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на вредата, макар и да произтича от застрахователния договор. Допълнителен аргумент в тази насока съставът на окръжния съд е извел от практиката на ВКС по този въпрос, която е в същия смисъл. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя като значими за изхода на спора, разрешени от въззивния съд, въпросите: 1. При направени писмени мотивирани оспорвания от ответника на заключението на автоексперта в посочените му части и при направено изрично искане за повторно заключение като назначи друго вещо лице оценител, длъжен ли е съдът да назначи повторната експертиза при положение,че с първоначалната експертиза не се дават отговори на конкретни въпроси на ответника? Ако съдът откаже искането по чл.266 ал.3 ГПК длъжен ли е да обоснове отказа си?; 2. Осъществено ли е от въззивния съд неспазване на процесуалноправния принцип за равнопоставеност на страните, прокламиран в чл.9 ГПК, при хипотезата на изрично искане от страна във въззивния процес за допускане назначаване на нова съдебна експертиза, след направено аргументирано оспорване на експертизата от тази страна, както в първоинстанционното, така и във въззивното производство?; 3. Има ли право лице да получи застрахователно обезщетение за настъпили имуществени вреди, вследствие ПТП с автомобил, който не е бил собственост на това лице към момента на сключване на застрахователната полица, нито това лице е сключило застрахователна полица? По поставените в т.1 и т.2 въпроси касаторът твърди произнасяне на въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д.№1175/11г. на второ г.о. на ВКС, по гр.д.№1463/18г. на четвърто г.о. на ВКС и по гр.д.№5113/17г. на ВКС. Постановяването на отговор по третия въпрос касаторът счита, че би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /основание за допускане до касация по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Поставените в пункт 1 два въпроса, както и формулираният под т.2 от изложението, са от процесуално-правен характер и касаят отказа на въззивния съд да допусне по реда на чл.266 ал.3 ГПК назначаването на повторна автотехническа експертиза, след като заключението на допуснатата такава в първата инстанция е било оспорено от страната с аналогично искане, което е оставено без уважение. Доколкото това процесуално действие е обвързано и с крайния извод на съда относно размера на претенцията, въпросите са обуславящи в смисъла на тълкувателното решение, но липсват основания да се приеме,че съставът на въззивния съд е процедирал в отклонение от практиката на Върховния касационен съд, както се поддържа в изложението към касационната жалба с навеждането на доводи за приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Поставеният за разрешаване в решението по гр.д.№1175/2011г. по описа на Върховен касационен съд Второ гражданско отделение правен въпрос е за задължението на въззивния съд да назначи едно или повече вещи лица тогава, когато приетото от него заключение е оспорено, поради противоречието му с прието в първата инстанция заключение и е направено искане от оспорващата страна за назначаване на нова експертиза и за задължението му, в случай на отказ, той да бъде обоснован. При разглежданата по това дело хипотеза е констатирано, че решението на въззивния съд е основано на прието в това производство заключение на графологическа експертиза, изводите в което са противоположни на тези на вещото лице, изслушано в първата инстанция, а отказът на въззивния съд при оспорването на приетото от него заключение да назначи тройна експертиза е бил обоснован с мотиви за неотносимост изобщо на това доказателствено средство към поддържаните в производството възражения. В настоящия случай въззивният съд се е позовал в решението си на заключение на експертиза, която е била допусната и то е било прието в производството пред първата инстанция, а оспорването му от ответника /настоящ касатор/,респ. искането му за назначаване на повторна експертиза е било оставено без уважение с мотиви за неоснователност,поради липса на предпоставките по чл.201 предл.2 ГПК, тъй като по преценката на съда заключението е било обстойно, мотивирано и обосновано, без да е налице съмнение в професионализма и способностите на вещото лице да изпълни задачите. Видно е на първо място, че, освен че липсва идентичност между поставения за разрешаване правен въпрос по гр.д.№1175/11г. на Второ г.о. на ВКС и формулираните от касатора такива в пункт 1 от изложението, не е налице и сходство в разглежданите по двете дела казуси. Относима към казуса по гр.д.№1175/11г. е разпоредбата на чл.203 ГПК, касаеща наличието на противоречиви заключения на вещи лица, при което съдът е длъжен да предприеме посочените в нея по-нататъшни процесуални действия за допълнително изясняване на делото, докато разпоредбата на чл.200 ал.3 ГПК /приложима в настоящия случай/ не вменява задължение на съда при всички случаи на оспорване на заключение да назначи нова експертиза, а да извърши обоснована преценка за наличието на предпоставките за това, посочени в чл.201 ГПК. Противоречиво разрешаване на поставения въпрос спрямо разглежданите по останалите две, посочени в изложението на касатора, граждански дела на Върховния касационен съд, хипотези също не се констатира. Касационното обжалване по първото от тях е допуснато за произнасяне по въпроса за задължението на въззивния съд да анализира и обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към спора, както и да даде отговор на оплакванията във въззивната жалба /което и е сторено от въззивния състав на Разградски окръжен съд/, а по второто е разглеждан въпрос за дължимостта на разноските по принудителното изпълнение на решение по иск по чл. 200 КТ при реализиране на отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ по чл. 229 вр. чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./, когато застрахователното събитие съставлява трудова злополука. По тези съображения не може да бъде формиран извод за основателност на искането за допускане на касационния контрол на обжалваното решение, обосновавано с посочените по-горе въпроси. Въпросът, формулиран в т.3 от изложението не осъществява характеристиките на обуславящ по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не кореспондира с правните изводи на въззивния съд. Липсва произнасяне от него в смисъл,че на ищцата се дължи обезщетение,въпреки че същата не е била собственик на увредения при ПТП автомобил, в какъвто контекст се поставя въпросът. Обратно – съдът е приел на базата на събраните и обсъдени от него доказателства,че П. К. е собственик на моторното превозно средство и поради това ѝ се следва обезщетение за претърпените от нея имуществени вреди, а това,че тя не е страна по застрахователната полица „Гражданска отговорност на автомобилистите“ /а страна е дружество, застраховало отговорността на виновния водач на другото МПС/ е въпрос, който не е относим към материалната ѝ легитимация на правоимаща. Дали доказателствата, на които се е позовал съдът, установяват правото на собственост на ищцата върху превозното средство, е въпрос по правилността на преценката му относно годността на доказателствата да установят твърдени от страната факти, която преценка подлежи на контрол едва във втората фаза на касационното производство, достъпът до която обаче касаторът не е обосновал надлежно в представеното от него изложение. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение по иска за обезщетение за неимуществени вреди до касационен контрол. Съобразно така постановения изход на делото пред настоящата инстанция, касаторът следва да бъде осъден на основание чл.38 ЗА да заплати на адв. Я. С., в качеството му на процесуален представител на П. С. К., сумата 774,16 лв. адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение