Определение № 50114 от 02.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2597/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Р. С., чрез адв. П. Ч., срещу решение № 270/28.02.2022г. по в.гр.д.№ 461/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление за разликата над 7000 лева до пълния предявен размер от 160 000 лева. Касаторът твърди, че приетата от въззивния съд недоказаност на причинно следствената връзка между незаконното обвинение и влошаване на здравословното му състояние е изведена в нарушение на съдопроизводствените правила, а изводът за размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди – необоснован. Иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което искът бъде изцяло уважен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се сочат за обуславящи изводите на въззивната инстанция правните въпроси за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка, както и този за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите. Твърди се същите да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава. Успоредно се заявява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК досежно въпроса за разпределение на доказателствената тежест за установяване причинната връзка между вредите и други наказателни производства, различни от това, което е основание на предявения иск. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК относно размера на обезщетението. Ответникът Прокуратура на Р България не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, в настоящия състав, намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да отхвърли предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 7000 лв., въззивният съд е установил, че образуваното срещу ищеца наказателно производство по обвинение за престъпление по чл. 321, ал.3, т.2 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда, е продължило 5 години и 8 месеца ( от 07.06.2012г. до 06.07.2017г.); ищецът е бил задържан за 24 ч. и за 72 ч.; търпял е мярка за неотклонение “задържане под стража“ за 5 месеца, а впоследствие му е била определена „парична гаранция“; бил е осъждан, а за периода на процесното наказателно преследване са били висящи още две наказателни производства срещу него; търпените неимуществени вреди са обичайните такива (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, психическо напрежение и стрес), а болестно проявление от влошаване на здравословното състояние на ищеца, което да е в причинна връзка с незаконното обвинение, не е доказано. За определяне на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД въззивният съд е взел предвид следните конкретни обстоятелства: от една страна, свързаните с наказателното преследване - обвинението е за тежко престъпление; наказателното производство се е развило извън разумния срок; ищецът е търпял най-тежката мярка за неотклонение, а, от друга, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца, за което е съобразена възрастта му; че е осъждан; че успоредно с процесното е бил обвиняем и по други две наказателни производства в досъдебната им фаза, както и вида на вреди – обичайните. Съпоставката на очертаните по- горе две групи обстоятелства са предпоставили извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, определен глобално, който не би довел до неоснователно обогатяване на ищеца, е 7000 лева. Поставените от касатора въпроси са обуславящи, но с обжалваното решение не са разрешени в отклонение от практиката на ВКС, нито очевидно неправилно. Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна, включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането и при определянето му следва да се отчита, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент – П. за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, а тя не може да бъде източник на обогатяване за последния. Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство, страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК, негативни изживявания и чувство за онеправданост, накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността, смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят заявените с исковата молба вреди извън обичайните т.е. "специфичните" такива, сред които е конкретното увреждане на здравето/ заболяване, както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. Като е приел, че ищецът не е доказал конкретно заболяване, проявило се в резултат от незаконното обвинение в престъпление, въззивният съд е съобразил и тези разрешения на константната практика на ВКС. Поставеният в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос за разпределение на доказателствената тежест за установяване причинна връзка между вредите и други наказателни производства, различни от това, което е основание на предявения иск, няма претендираното от касатора значение за спора. На обезщетяване подлежат вредите от конкретното незаконно обвинение, заявено като основание на иска, а липсата/ наличието на други наказателни производства в същия период е обстоятелство от значение за справедливия размер на обезщетението, доколкото е определящо преценката за интензитета на засягане на личната сфера на ищеца от конкретно обвинение. Предвид изложеното, като приема да липсват основания за допускане на касационно обжалване, съдът