Определение № 1653 от 14.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4634/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Б., чрез адв. А. М. против решение № 161844/18.03.2021 г. по в.гр.д. № 11519/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 28.04.2020 г. по гр.д. № 88413/2017 г. по описа на Районен съд София, с което са уважени предявените от М. В. С. против касатора искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми: 1 530 лв.-главница по договор за заем от 22.12.2014 г. и мораторна лихва върху нея в размер на 303,96 лв. върху нея за периода от 25.12.2015 г. до 19.12.2017 г.; 1 390 евро /или 2718,60 лв./-главница по договор от за заем от 22.12.2014 г. и мораторна лихва върху нея в размер на 540,85 лв. за периода от 23.12.2015 г. до 19.12.2017 г.; 10 000 лв.-главница по договор за заем от 14.01.2015 г. и мораторна лихва върху нея в размер на 1986,65 лв. за периода от 25.12.2015 г. до 19.12.2017 г.; 5 000 лв.-главница по договор за заем от 24.02.2015 г. и мораторна лихва върху нея в размер на 993,33 лв. за периода от 25.12.2015 г. до 19.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците от 19.12.2017 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и в частта, която е насочена срещу въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете по 240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД – за заплащане на главница за 10 000 лв. и на мораторна лихва по договор за заем он 14.01.2015 г., касационната жалба е допустима, тъй като в тази част въззивното решение подлежи на касационно обжалване. В останалата част, с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете по 240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД по договори за заем от 22.12.2014 г. и от 24.02.2015 г., касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като цената на исковете е до 5000 лв. Съгласно чл. 69, ал.1, т.1 ГПК размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума. С оглед императивната норма на чл.280, ал.3, т.1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. не подлежат на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – на нормите на чл.235, ал.2 ГПК, чл.7 и чл.10 ГПК, както и на чл.146, ал.2 ГПК и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните процесуалноправни въпроси: 1/ Следва ли съдът при постановяване на решението си да съобрази общоизвестните и служебно известните факти и обстоятелства по смисъла на чл.235, ал.2 ГПК; 2/ Възпроизвеждането на твърденията на страните и на съдържанието на приложимата материалноправна норма отговаря ли на изискванията на чл.146, ал.1 ГПК; 3/ Указанията на първата инстанция, че всяка от страните следва да докаже своите твърдения, отговаря ли на изискванията на чл.146, ал.2 ГПК. По първия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с постановките на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по втори и трети – в противоречие с т. 2 на Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 73/02.06.2017 г. по гр.д. № 3791/2016 г. на I г.о., решение № 62 от 17.07.2016 г. по гр.д. № 3149/2016 г. на I г.о. и решение № 71 от 08.07.2021 г. по гр.д. № 3189/2020 г. на I г.о. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението с обосновка за допуснато нарушаване на основополагащите за съдопроизводството процесуални правила, а именно на нормата на чл.235, ал.2 ГПК. Насрещната страна М. В. С., чрез адв. П. А., е депозирал отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложено е и становище за неоснователност на наведените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Претендира разноски за касационното производство. За да потвърди решението на Районен съд София, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 10 000 лв.-главница по договор за заем от 14.01.2015 г. и мораторна лихва върху нея в размер на 1986,65 лв. за периода от 25.12.2015 г. до 19.12.2017 г., въззивният съд е приел, че са налице елементите от фактическия състав на договора за заем – съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. При съобразяване на трайната практика на ВКС, въззивният съд е посочил, че не съществува законова презумпция, която да замести доказване на основанието, на което сумата е предадена /преведена/ и именно ищецът е този, който трябва да установи, че процесната сума е дадена като заем на ответника, както и че от ответника е поето задължение за връщане на сумата, както и другите условия на договора. Съдът е приел, че приетата по делото разписка представлява частен документ по смисъла на чл.180 ГПК и съставлява доказателство, че изявлението в нея, е направено от подписалото я лица. В случая разписката удостоверява основните елементи на договора за заем - получаването на посочената в нея сума и задължение за връщането й. При това положение съдът е достигнал до извода, че подписвайки процесната разписка, в която е записано „заявявам, че получих от М. В. С.“ и „се задължавам да ги върна“, ответникът е направил признание, че между него и ищеца е постигнато съгласие за сключване на договор за заем и че е поел задължение за връщане на процесната сума. В тази връзка е приел за неоснователно възражението на ответника за липса на реално предаване на процесната сума. За недоказани са намерени и твърденията му, че неговата воля е била опорочена, тъй като е бил въведен в заблуждение, поради което съдът е зачел доказателствената сила на разписката като извънсъдебно признание, което следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото. Доколкото по делото от страна на ответника не са ангажирани доказателства, че е върнал предоставената му в заем сума /няма и твърдения в тази насока/ и доколкото разписката представлява документ по смисъла на чл.77, ал.2 ЗЗД и се намира в държане на ищеца-заемодател, въззивният съд е приел, че исковете по чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са основателни. По отношение допустимостта на свидетелските показания с оглед разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, въззивният съд е съобразил трайната съдебна практика на ВКС, според която ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК не е приложимо когато спорът не е за наличие на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, т.е. когато е налице документ за предаване на сумата и спорът не е за наличието на договорно отношение, а за конкретните уговорките по договора между страните, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните, вкл. и досежно уговорките относно изпълнението на договора, как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. При така изложените от въззивния съд изводи, обусловили решаващата му воля, поставените от касатора процесуалноправни въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият от поставените процесуалноправни въпроси няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като обосновката му е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилно възприета от съда фактическа обстановка и необоснованост на изводите му за основателност на иска, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят изводи, различни от тези на съда. Неправилността и необосноваността на съдебното решение обаче, не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК и съответно са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК. Позоваването на необосноваността, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието очевидна неправилност, каквато не се разкрива в конкретния случай. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда наведения допълнителен критерий. Останалите два въпроса, свързани със задължението на първоинстанционният съд да изготви доклад и неговото съдържание, и съответно за задълженията на въззивния съд, при наличие на оплаквания във въззивната жалба за липса или непълнота на доклада, макар и отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване, нямат претендираното от касатора значение, тъй като не е налице твърдяното противоречие с разрешението, дадено в т.2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с цитираната казуална практика на ВКС. Според тази практика въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. Процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и отговора, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, вкл. за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. В конкретния случай във въззивната жалба на ответника М. В. Б. не се съдържат оплаквания за липса или непълнота на доклада, изготвен от първата инстанция, поради което за въззивният съд не е възникнало задължение да дава указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Противно на твърденията на касатора в конкретния случай не се разкрива хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и в случаите когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност следва да се извежда от мотивите на съдебния акт и не предполага проверка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. В конкретния случай от мотивите на обжалваното решение не се разкрива твърдяната от касатора очевидна неправилност поради нарушения на основни правила на съдопроизводствения ред. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.