Определение № 4979 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2238/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. Р. против решение № 265/10.03.2026 г., постановено по гр.д.№ 65/2026 г. от ІІ-ри състав на Окръжен съд – Варна. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е отхвърлил като неоснователни обективно съединените искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.2 ЗЗДискр., като неоснователни и е потвърдил постановеното в тази насока решение на първоинстанционния съд. Съдът е приел, че лицата изтърпяващи наказание от вида „Доживотен затвор“ или „Доживотен затвор без право на замяна“ представляват обособена група характеризираща се с еднакъв признак, която следва да се третира еднакво. От това правило обаче следват изключения, които са свързани с необходимостта еднаквото третиране да се обезпечава измежду лишените от свобода изтърпяващи наказанието си в едно и също пенитенциарно заведение, а така също да се отчитат и обективните обстоятелства около лишеният от свобода, които могат да оправдаят различното му третиране. Посочено е, че ищецът е лице, което изтърпява наказанието си в Затвора в гр.Ловеч считано от 06.08.2021г., но във връзка с участие по дела в гр.Варна бива конвоиран до Затвора-гр.Варна, където е настаняван в спално помещение в VI група, в която се настаняват и лицата лишени от свобода „чужда делегация“. Ищецът не е сред лицата изтърпяващи наказанието си „доживотен затвор“ в Затвора в гр.Варна, поради което третирането му не следва да бъде сравнявано с това на другите лишени от свобода със същото наказание изтърпяващи наказанието си в Затвора в гр.Варна. Налице е основание за отчитане на сравними сходни обстоятелства единствено между лишените от свобода, които са затворници „чужда делегация“, външни за затвора – гр.Варна, които обичайно са конвоирани в него за кратки периоди във връзка с участие в съдебни заседания. В случая от събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че ръководството на затвора – гр.Варна е създало организация /график/ за посещаване на религиозни беседи за лишените от свобода, VI група, изтърпяващи наказанието си именно в затвора в гр.Варна всеки четвъртък от 16:00 часа до 16:50 часа. Аналогичен график, но без предвидено нарочно време на посещаване на религиозна беседа, е съставен и за лишените от свобода – чужда делегация, сред които е и ищеца. За тези лица, съгласно изготвената справка от началника на Затвора – гр.Варна е предвидена възможност за посещаване на религиозна беседа или среща с религиозно лице след писмено заявяване на желанието и посочване на вероизповеданието, към което да се числи пастора. Прието е, че за лишените от свобода - „чужда делегация“ също е предвиден ред, по който да реализират предвиденото право за удовлетворяване на религиозни потребности по чл.166 от ЗИНЗС, а именно чрез подаването на молба и включване в съответния график за посещения. Изложеното изключва твърденията на ищеца за по-неблагоприятното му третиране и прави неоснователни твърденията за проявено дискриминационно отношение спрямо него. От свидетелските показания е направен извод, че и останалите лишени от свобода, намиращи се в сходно положение с това на ищеца, са третирани еднакво при упражняване на законоустановените им права за провеждане на религиозни беседи, което обуславя извод за липса на неравноправно дискриминационно третиране на ищеца. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на касационните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Сочи се процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да се произнесе по всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба, като въпросът е поставен във връзка с процедирането на първоинстанционния съд, който е дал ход на делото в съдебно заседание, като не е уважил подадената от пълномощника на ищеца молба за отлагане на делото, излагайки за това мотиви. Отговора на въпроса на касатора се съдържа в тълкуването, дадено в т.р.№1/2013 г. на ОСГТК. Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно материалноправна норма. В конкретния случай не се твърди, че страната е била лишена от възможността да представи, посочи или събере доказателства в посоченото в касационната жалба съдебно заседание. Във въззивната жалба е направено оплакване за даването на ход на делото в отсъствие както на страната, така и на неговия процесуален представител в последното заседание пред районен съд, но това оплакване не е съпроводено от искания за събиране или посочване на доказателства до въззивния съд, които да бъдат предмет на обсъждане от същия, с оглед защитата на страната. В този смисъл процедирането на въззивния съд /което е предмет на производството по чл.288 ГПК/ не е в противоречие с практиката на ВКС. В случая, съдът е приел за установено от доказателствата по делото, че ответникът е доказал правото на равно третиране не е нарушено, поради което въпросът, във връзка с разпределението на доказателствената тежест не е разрешен при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че този въпрос е противоречиво разрешаван от съдилищата и е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Съгласно тази разпоредба, касационно обжалване се допуска, когато правния въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, поради което не е налице соченото касационно основание. По въпросът за преценката на доказателствата по делото е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, съобразено от въззивния съд при постановяване на решението, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по този въпрос. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по касационната жалба се присъди сумата от 100 евро, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС