Определение № 2466 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 459/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Уинд Стрийм” ООД, представлявано от адв. В. Г., срещу решение № 285 от 20.11.2025г. по в.т.д. № 368/2025г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение №103 от 14.03.2025г. по т.д. № 102/2024г. на Окръжен съд – Варна. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от „Уинд Стрийм“ ООД против „Електроразпределение Север“ АД иск с правно основание чл.82 вр. чл.79 ЗЗД за заплащане на сумата 249 935.56 лева, претендирана като обезщетение за имуществени вреди, изрязващи се в пропуснати ползи, изчислени като разлика между стойността на отдадената и произведена електрическа енергия от вятърна електрическа централа, находяща се в поземлен имот № 001052 в [населено място], общ. Каварна, обл. Добрич, при работа на генератора с мощност 2 MW за периода от 01.03.2021г. до 01.06.2022г. и тази, която би отдала при мощност 3 MW, претърпени поради неизпълнено задължение на ответника по Договор за достъп № ПД-Д13-224-10.10.2013г. от 30.09.2013г. да осигури достъп на ВяЕЦ до електроразпределителната мрежа в пълен обем на номиналната присъединена мощност.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Твърди, че въззивният съд в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК не се е произнесъл по нито един от относимите към спора доводи във въззивната жалба, нито е обсъдил събраните по делото доказателства, като същевременно решението му е неправилно и явно необосновано до степен на „очевидна неправилност” поради противоречие с формалната логика и нарушение на процесуалните разпоредби на чл.298 и сл. ГПК относно пределите на силата на пресъдено нещо. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил довода му за липса на идентитет между претенциите по чл.82 ЗЗД в производството по т.д. № 322/2017г. на Окръжен съд – Варна и в настоящото производство, тъй като неизпълнението на задължението на ответника, обуславящо предявения иск за периода от 01.03.2021г. до 01.06.2022г., се основава на факти, установени с влязлото в сила решение по в.т.д. № 579/2021г. на Апелативен съд – Варна в частта му, с която ответникът „Електроразпределение Север” АД е осъден да изпълни задължението си по чл.1, ал.1 от договора от 30.09.2013г., като му осигури безпрепятствен достъп до собствената си електроразпределетелна мрежа на пълната инсталирана мощност от 3 MW на ищцовата ВяЕЦ. Сочи, че по настоящото дело отговорността на ответника е обоснована с твърдяното като релевантно за спора новонастъпило обстоятелство, че с влязло в сила решение на 25.06.2021г. по иск на „Уинд Системс” ООД ответникът вече е бил осъден да премахне наложеното от него ограничение в ГРУ „Крис”, както и с позоваване на писмо изх. № К-EDN-5004/21.07.2021г., с което свързаното с касатора дружество „Уинд Системс” ООД е бил уведомен за новите настройки на релейната защита в ГРУ и което писмо е прието с решението по в.т.д. № 579/2021г. на Апелативен съд – Варна за относимо новонастъпило обстоятелство. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил довода му, че преюдициален за настоящия спор е единствено спорът по в.т.д.№ 579/2021г. на Апелативен съд – Варна, по който ответникът е осъден да премахне наложеното от него ограничение, и не е дал отговор на релевантния въпрос в кой момент е формирана силата на пресъдено нещо по този преюдициален спор.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението да обсъди наведените от страните доводи и възражения и да извърши преценка на доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 50085 от 27.02.2024г. по т.д. № 1749/2022г. на ВКС, II т.о., решение № 30 от 13.04.2020г. по гр.д. № 2378/2019г. на ВКС, IV г.о., решение № 145 от 07.01.2019г. по гр.д. № 811/2018г. на ВКС, II г.о. и др.

2. За правната същност на мотивите на влязло в сила съдебно решение, тяхната доказателствена сила и ползват ли се същите със сила на пресъдено нещо? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т.2 от ТР № 2 от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решение № 57 от 26.02.2018г. по гр.д. № 2736/2017г. на ВКС, IV г.о. и др.

Касаторът навежда и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на решението с оглед противоречието му с правилата на формалната логика.

Ответникът „Електроразпределение Север“ АД, представляван от адв. Л. М., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Третото лице-помагач „Национална електрическа компания” ЕАД, представлявано от ст.юрк. М. А., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като първият въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, а вторият въпрос е общ и абстрактен, поради което не може да му се даде отговор във връзка с конкретния спор. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице-помагач „Електроенергиен системен оператор” ЕАД, представляван от ст.юрк. Р. С., излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 30.04.2009г. между „Енерго Про Мрежи” АД (сегашно наименование „Електроразпределение Север” АД) и „Уинд Стрийм” ЕООД е бил сключен договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия № ДУА973/16.08.2007-3058/17.09.2007-4013-ВГ- 22.04.2009г., за който са приложими разпоредбите на ЗВАЕИБ /отм./; че ВяЕЦ на ищеца е въведена в експлоатация на 07.10.2010г. с Разрешение за ползване № ДК-07-СИР-93/07.10.2010г. на Началник РДНСК, Североизточен район; че на 12.11.2010г. след фактическото присъединяване на централата страните са сключили споразумение – анекс № 1 към договора за присъединяване, с което е договорена максимално допустима генерирана мощност от 5 MW за всички ветрогенератори, присъединени към посочения изход, като такива споразумения са сключени и с другите две дружества, собственици на ВяЕЦ, присъединени към модул „изход“ в ГРУ „Крис“ – „Уинд Системс“ ООД и „Йинд Енерджи“ ЕООД, които са свързани с въззивника, тъй като собственик на капитала на трите дружества е едно и също лице; че съобразно т.2 от споразумението за постигане увеличение на максимално допустимата мощност от 9 MW за трите централи страните са уговорили да се извърши реконструкция на килия „Конаре“ в подстанция Генерал Тошево; че с анекс от 19.01.2011г. максимално допустимата генерирана мощност за трите генератора е увеличена на 6 MW, като разпределението на ограничението между трите ветрогенератора, присъединени към ГРУ Крис, е по решение на оператора на ветрогенераторния парк от три ВяЕЦ с мощност от по 3 MW; че килия „Конаре“ в подстанция Генерал Тошево до 2014г. е собственост на НЕК, а след 2014 г. е собственост на „ЕСО“ ЕАД; че с анекс № 3 от 10.05.2011г. е договорено всички дейности по проектиране и преоборудване на килия „Конаре“ в п/ст Генерал Тошево да се извършат от въззивника съвместно с останалите собственици на ВяЕЦ, присъединени към модул „изход“ в ГРУ „Крис“, като разходите се явяват част от цената за присъединяване; че задължение за преоборудване на килия „Конаре“ в п/ст Генерал Тошево с необходимите нови съоръжения е предвидено и в сключения между „Енерго-Про Мрежи” АД и „Национална електрическа компания“ ЕАД предварителен договор № ЕП106/15.04.2011г. за присъединяване на обект на „Е.ОН България Мрежи към преносната електрическа мрежа“, като изискване за промяна на параметрите за присъединяване на разпределителната уредба СрН и електропровод СрН 20 20 kV „Конаре“ към уредбата СрН, собственост на НЕК ЕАД, на 9 MW с оглед гарантиране нормалното функциониране на централата /ветрогенераторния парк от три ВяЕЦ с мощност от по 3 MW/.

Въззивният съд е приел за безспорно, че към края на процесния период реконструкция на килия „Конаре“ не е извършена и окончателен договор за промяна условията на присъединяване между ЕРП и собственика на преносната мрежа не е сключен, въпреки че ЕРП е осъществявало активни действия в тази посока, установими от приложените към отговора писмени документи /искания, напомнителни писма и др., датирани в периода 2011 – 2012г./.

Приел е, че на 30.09.2013г. между страните е сключен договор при Общи условия за достъп на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници до електроразпределителната мрежа на „Енерго-Про Мрежи” АД с №ПД-Д13- 224-10.10.2013г., по силата на чл.1, ал.1 от който ЕРП е поело задължение за предоставяне на достъп и системни услуги на производителя за осигуряване на нормални технически условия за работа на електрическата централа при спазване на техническите параметри на централата, определени съгласно сключен договор за присъединяване с обща заявена мощност от 3 MW. Посочил е, че в договора за достъп няма уговорки за съществуване на ограничение на генерираната номинална мощност, няма условия за достигане на мощност от 3 МW, съответно няма и поети задължения за извършване на ремонтни дейности на съоръжения на електроразпределителното или електропреносното предприятие. Изтъкнал е, че по делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че със сключването на договора за достъп на 30.09.2013г. договорените с предходните споразумения между страните параметри на присъединяване към електроразпределителната мрежа на ВяЕЦ на въззивника са отпаднали и от този момент електроразпределителното предприятие се е задължило безусловно да осигури на производителя на ВяЕЦ достъп за номиналната мощност на електроцентралата от 3 MW, без да са изпълнени условията по анексите, аналогични на Условията за присъединяване по Раздел 2 от Предварителния договор между ЕРП и собственика на електропреносната мрежа – НЕК.

Въззивният съд е посочил, че с влязло в сила на 08.08.2023г. решение № 7/07.01.2022г., постановено по в.т.д. №579/2021г. на ВнАС, е уважен предявеният от въззивника иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, като „Електроразпределение север” АД е осъдено да изпълни задължението си по чл.1, ал.1 от процесния договор за достъп с № ПД-Д13-224-10.10.2013г. да осигури на „Уинд Стрийм” ООД безпрепятствен достъп до собствената си електроразпределителна мрежа на пълната инсталирана мощност от 3 MW на ВяЕЦ [населено място]. Посочил е, че с решението е потвърдено решение № 260117/10.06.2021г. по т.д.322/2017г. описа на ВОС в частта с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Уинд Стрийм” ООД срещу „Електроразпределение север” АД иск с правно основание чл.82 от ЗЗД за заплащане на сумата 276 747.55 лева, претендирана като обезщетение за пропуснатите ползи в резултат на забавата му да изпълни задължението си по чл.1, ал.1 от същия договор, като осигури достъп на цялата инсталирана мощност на ВяЕЦ на „Уинд Стрийм” ООД от 3 MW, изразяващи се в разликата между стойността на електроенергията, която би отдала, ако беше изпълнен уговореният по договор достъп на пълната инсталирана мощност от 3 MW и действително отдадената произведена електрическа енергия при ограничена присъединена мощност, през периода от 16.03.2014г. до 28.02.2017г.

Въззивният съд е приел за установено от представеното като доказателство уведомително писмо № K-EDN-5591/01.09.2023г., че в изпълнение на влязлото в сила решение в осъдителната му част, считано от 29.08.2023г. са извършени корекции в релейната защита във възлова станция „Крис“ към извод Конаре, като промените са с оглед осигуряване на достъп на „Уинд Стрийм“ ООД до електроразпределитената мрежа на пълната инсталирана мощност от 3 MW на ВяЕЦ [населено място].

Приел е за установено от заключението по назначената в първоинстанционното производство СТЕ, че за периода от датата, на която ВяЕЦ е поставена под напрежение, до 29.08.2023г. има наложено ограничение в релейната защита на ГРУ „Крис”, обхващащо производството на трите ВяЕЦ, присъединени към секцията, на която тя е монтирана, и че всеки един от тях е с номинална производствена мощност от по 3 MW, като ограничението е в размер на 7 MW до дата 20.07.2021г., а след нея е променено на 8 MW, действащо до 29.08.2023г., което е препятствало едновременната им дейност на максимална мощност. Приел е, че технически подаването на електрическа енергия от ВяЕЦ към електроразпределитената мрежа е ограничено до 2 MW чрез вътрешно софтуерно ограничение във ветрогенератора, което е последващо на наложеното в релейната защита в ГРУ „Крис" постоянно ограничение, като вътрешното ограничение във ВяЕЦ е следствие на наложеното постоянно ограничение в релейната защита в ГРУ „Крис". Приел е, че общото наложено постоянно ограничение в релейната защита на ГРУ от 2 MW не е могло да бъде поето изцяло от един ветрогенератор, защото никой от тях не може да работи под 50 % от номиналната си мощност от 3 MW, т.е. под 1,5 MW, и доколкото всяка от трите ВяЕЦ е с номинална производствена мощност от 3 MW, от техническа гледна точка най-целесъобразно е било общото ограничение от 2 MW да бъде разпределено поравно на два от ветрогенераторите, а третият да работи без ограничение, както е процедирано и в разглеждания случай. Приел е, че за процесния период съоръженията от електроразпределителната мрежа са имали капацитет да позволят отдаване на пълната номинална мощност на енергията, произведена от присъединените в ГРУ Крис ВяЕЦ, в електроенергийната система, без изпълнение на техническите изисквания за присъединяване на ВЕЛ Конаре към преносната мрежа и изисканата реконструкция на килия Конаре. Посочил е, че към момента на огледа от вещото лице е установено, че релейната защита в килия Конаре е подменена с цифрова посочена, като това не променя пропускателната способност на съоръженията, а увеличава надеждността и дава възможност за дистанционно управление на някои от съоръженията. Взел е предвид обясненията на вещото лице, че релейната защита е подменена след процесния период, за който се претендира заплащане на обезщетение.

Въззивният съд е приел, че за уважаване на предявения иск в тежест на ищеца е да установи наличието на облигационна връзка между него и ответника по договорите за достъп и за присъединяване, по силата на които ответникът се е задължил да осигури мощност от 3 MW при подаването на ел. енергия от ВяЕЦ към електроразпределителната мрежа; качеството си на изправна страна по договорите и анексите към тях; налагането на ограничение от ответника в ГРУ в процесния период, непозволяващо използването на номиналната мощност на процесната ВяЕЦ; настъпване на пропуснати ползи; сигурност в увеличаването на ищцовото имущество; размера на вредите; предвидимостта на същите при пораждане на облигационното правоотношение; причинно-следствена връзка между неизпълнението и настъпилите вреди, а в тежест на ответника е да докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения, вкл. изправността си по договора за присъединяване и анексите към него и по договора за достъп; обстоятелството, че ограничаването на генерираната мощност на ВяЕЦ произтича от уговореното с ищеца в анексите към договора за присъединяване; наличието на съгласие между страните, че ограничението ще отпадне и максимално допустимата генерирана мощност ще бъде увеличена до инсталираната мощност след реконструкция от ищеца на килия „Конаре“ в подстанция Генерал Тошево, собственост на НЕК. Намерил е, че по спорните въпроси, предмет на делото, е формирана сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по т.д. № 322/2017г. на ВОС, с което е прието, че до въвеждане на чл.84, ал.2 от ЗЕ (нова, ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г.) и сключването на 30.09.2013г. на нарочен договор за достъп конкретните условия за предоставяния достъп страните са уговаряли с подписаните от тях три броя анекси – от 12.11.2010г., 10.01.2011г. и 10.05.2011г., с които първоначално е договорена максимално допустима генерирана мощност от 5 MW общо за трите ветрогенератора, присъединени към изход ГРУ Крис, увеличена на 6 MW с второто споразумение, както и че в анексите като условие за увеличение на максимално допустимата генерирана мощност до инсталираната мощност от 9 MW за трите централи страните са поставили извършването от въззивника на реконструкция на килия „Конаре“ в подстанция Генерал Тошево. Отбелязал е, че в решението е прието още, че анексите не са отпаднали със сключване на договора за достъп от 30.09.2013г., нито са нищожни поради липса на предмет, форма, поради противоречие със закона или поради друг порок, предвиден в ЗЗД, и по съображения, че и двете страни не са изпълнили договорените от тях задължения по техническото обезпечаване изпълнението на процесния договор, е прието, че в тежест на ответника не е възникнала отговорност за вреди. Въззивният съд е приел, че обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират върху всички изброени елементи от фактическото основание на иска и са пречка за преразглеждането им, като със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Посочил е, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. Изтъкнал е, че в случая вземанията, предмет на двете производства, се претендират при идентично фактическо основание с изключение на периода, за който се отнасят, поради което е счел, че въпросите за валидността на анексите и обвързващия им характер независимо от сключения впоследствие договор за достъп са преклудирани от силата на пресъдено нещо. Посочил е, че не се твърди, а и липсват доказателства в рамките на процесния период анексите да са били прекратени или развалени или да е настъпила обективна промяна във фактическото положение и по-конкретно да са предприети от страните действия за сбъдване на предвиденото в анексите отлагателно условие. Отбелязал е, че в период от повече от десет години от фактическото предоставяне на достъп и сключването на анексите всяка от страните не е направила необходимото, за да изпълни поетите задължения съобразно споразуменията, за да се преустанови временното ограничение, осъществено по общо съгласие между ЕРП и производителите на ел. енергия. Посочил е, че изискуемата за надеждността на съоръженията реконструкция на релейната защита на килия Конаре е извършена едва през 2023г., т.е. след процесния период. Намерил е за ирелевантен факта, че и преди преустройството съоръжението е имало капацитет да позволи отдаване на пълната номинална мощност, при наличието на минимален риск за сигурността на захранването и функционирането на електроенергийната мрежа в страната, и е добавил, че този факт не представлява новооткрито обстоятелство, тъй като е съобразен при постановяване на решението по т.д. № 322/2017г. на ВОС. По тези съображения и на основание чл.297 и чл.299 ГПК въззивният съд е приел, че се явява обвързан от фактическите и правни констатации, изложени в решенията на трите инстанции по преюдициалния спор по отношение на правопораждащия фактически състав, което изключва възможността за достигане до различни от възприетите в тях изводи.

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС може да бъде уточнен по следния начин: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“. Този въпрос е релевантен, тъй като се явява обуславящ изводите на въззивния съд, поради което осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК.

В настоящия случай касаторът е обосновал довода си за допускане на касационен контрол по поставения въпрос с твърдение, че въззивният съд не е обсъдил довода му за липса на идентитет между претенциите по чл.82 ЗЗД в производството по т.д. № 322/2017г. на Окръжен съд – Варна и в настоящото производство, тъй като неизпълнението на задължението на ответника, обуславящо предявения иск за периода от 01.03.2021г. до 01.06.2022г., се основава на факти, установени с влязлото в сила решение по в.т.д. № 579/2021г. на Апелативен съд – Варна в частта му, с която ответникът „Електроразпределение Север” АД е осъден да изпълни задължението си по чл.1, ал.1 от договора от 30.09.2013г., като му осигури безпрепятствен достъп до собствената си електроразпределителна мрежа на пълната инсталирана мощност от 3 MW на ищцовата ВяЕЦ, и че преюдициален за настоящия спор е единствено спорът по в.т.д.№ 579/2021г. на Апелативен съд – Варна, по който ответникът е осъден да премахне наложеното от него ограничение, като не е дал отговор на релевантния въпрос в кой момент е формирана силата на пресъдено нещо по този преюдициален спор. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Формулираният от касатора втори въпрос се отнася до правната същност на мотивите на влязло в сила съдебно решение, тяхната доказателствена сила и ползват ли се същите със сила на пресъдено нещо. Доколкото въпросът е поставен във връзка с произнасяне на въззивния съд, което е обусловено от обсъждане на конкретните факти по делото – на съдържанието на мотивите на влязлото в сила решение по предходното дело между страните, правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверена в селективния стадия на касационното производство, а тази преценка ще бъде извършена в решението по същество на спора.

Допускането на касационно обжалване по формулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 2555,80 евро с левова равностойност 4998,71 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение