Определение № 1691 от 02.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2343/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника, „Булкомерс КС“ ООД, срещу решение № 704 от 13.06.2024 г. по гр. д. 401/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 6481 от 15.12.2023 г. по гр. д. № 5926/2023 г. по описа на Софийски градски съд „Булкомерс КС“ ЕООД е осъден на основание чл. 403 ГПК да заплати на „Безконтактни мултиплексорни вериги /БМВ/“ ЕООД сумата 779 981 лв., представляваща причинена на ищеца вреда под формата на пропусната полза, съизмерима със законната лихва върху запорираната сума в размер на 1 456 930,49 лв., за периода от 12.07.2018 г. до фактическото освобождаване на запорираната сума от съдия-изпълнител на 04.09.2023 г., настъпила в пряка причинна връзка с допуснато обезпечение с определение № 14362 от 27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 19.05.2023 г. до окончателното й изплащане, и са присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на сумата 62 879,76 лв. за производството пред първоинстанционния съд и сумата 51 025,73 лв. – разноски, направени пред въззивната инстанция.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не се е съобразил с приетите със задължителната съдебна практика по ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС и ТР № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС разрешения, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както и че при липсата на изрично установена в закона презумпция, какъвто е процесният случай, пропусната полза следва да бъде доказана в процеса по всяко конкретно дело. Счита, че съдебният акт е необоснован, тъй като не съдържа собствени мотиви, а позоваване на редица решения, които нямат отношение към конкретната фактическа обстановка по спора. Изтъква, че пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, поради което предположението за съществуването й следва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличението. Оспорва като противен на закона извода на въззивния съд, че в случая действала необоримата презумпция по чл. 86 ЗЗД, че размерът на вредата е в размера на законната лихва, с доводи, че последната законова норма урежда друга хипотеза – на забавено изпълнение на парично задължение, и не е относима към процесната претенция за вреди по чл. 403 ГПК, която както и въззивният съд е посочил, е отговорност, близка до непозволеното увреждане. Подчертава, че по делото не са събрани никакви доказателства, от които да може да бъде обоснован извод за търпени от ищеца вреди под формата на пропусната полза, като излага, че самият запор не предполага настъпването на пропусната полза като задължителен резултат, а напротив има положителна последица за имуществото на ищеца, доколкото го опазва от разпиляване. Поддържа, че поведението му, изразяващо се в искане на допуснатото обезпечение, е било правомерно, доколкото е разполагал с позитивно решение по предявен частичен иск на обезпечената претенция и е направил искането си преди уеднаквяване на съдебната практика относно давността с ТР 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС, въз основа на която при уважено възражение за изтекъл давностен срок е отхвърлен обезпеченият иск за горницата над разгледания в предходно производство частичен иск. По тези доводи и като сочи, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му по предявения иск по чл. 403 ГПК, моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което искът по чл. 403 ГПК да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото и моли касационно обжалване да бъде допуснато по тях на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Подлежат ли на доказване от ищеца претендираните с иска по чл. 403, ал. 1 ГПК вреди, представляващи пропусната полза, произтекли от обезпечение на иск чрез наложена обезпечителна мярка „запор на парична сума по банкова сметка“ и следва ли предположението за наличието на пропусната полза да се основава на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице?

2. Приложима ли е презумпцията по чл. 86, ал. 1, изр. първо ЗЗД, касаеща обезщетението за неизпълнение на парично задължение, и относно вредите, които се претендират с иска по чл. 403 ГПК за наложен запор върху банкови сметки?

3. След като въззивният съд е възприел за приложима спрямо иска по чл. 403, ал. 1 ГПК презумпцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, длъжен ли е бил да изследва спецификите на конкретния казус, а не еднозначно да приема, че щом искът е отхвърлен, то и обезпечението е вредоносно за целия период на запора?

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно в обжалваната му част предвид прилагането от въззивния съд на изцяло неотносима към спора норма - на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с което обосновава искането си касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „Безконтактни мултиплексорни вериги /БМВ/“ ЕООД, излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Сочи, че съдът се е съобразил напълно с утвърдената съдебна практика, включително актуалната по решение № 156 от 18.12.2017 г. по т. д. 449/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съобразно която при материално неоправдано обезпечение, каквото е процесното, имуществената вреда за ищеца под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху дадената в залог сума за периода на задържането й. Сочи, че от практиката по цитираното от касатора ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС не следва друго, доколкото е налице именно въведена с нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД необорима презумпция, че при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната и подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която той е освободен да доказва, е винаги законната лихва, освен ако не претендира вреди в по-голям размер, които следва да докаже. Оспорва като необосновани и неотносими към основателността на предявения иск изложените от касатора доводи за правомерност на поведението му във връзка с допуснатото обезпечение. По тези мотиви моли касационно обжалване да не бъде допуснато, а ако бъде допуснато, въззивното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си в обжалваната част, е приел, че страните не спорят по фактите: С определение № 14362 от 27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на Софийски градски съд, потвърдено с определение № 2904/27.09.2018 г. на Софийски апелативен съд, е допуснато обезпечение на бъдещи искове чрез налагане на запор върху банковите сметки на „Безконтактни мултиплексорни вериги /БМВ/“ ЕООД до сума в размер на 4 995 700 лв. - главница, представляваща обезщетение по чл. 82 ЗЗД, претендирано от „Булкомерс КС“ ЕООД, както и до сумата от 367 857,25 лв. - законна лихва за периода от 17.06.2014 г. до 08.04.2015 г. Запорът е наложен по изпълнително дело № 20187810400499 по описа на ЧСИ Д. с рег. № 781 на КЧСИ до сума в общ размер на 5 363 557,25 лв. върху банковите сметки на „Безконтактни мултиплексорни вериги /БМВ/“ ЕООД в „Обединена Българска Банка“ АД, „Юробанк България“ АД и „Инвестбанк“ АД на 09.07.2018 г., а съобщението е връчено на ищеца на 12.07.2018 г. С влязло в сила на 29.12.2022 г. решение № 1313 от 10.09.2020 г. по т. д. № 1455/2018 г. по описа на СГС обезпечените искове са отхвърлени изцяло като неоснователни, поради погасяването им с оглед изтекъл давностен срок. Към 25.06.2018 г., когато ответникът е поискал обезпечение на исковете си, е влязло в сила решение № 1878/31.07.2017 г. по в. т. д. № 2000/2017 г. по описа на САС, с което са уважени частични искове на „Булкомерс КС“ ЕООД срещу „Безконтактни мултиплексорни вериги /БМВ/“ ЕООД, като обезпечените искове са за разликата над уважените частични размери до пълния размер на вземанията, респ. за правопораждащите факти за претендираното субективно право на „Булкомерс КС“ ЕООД между страните е имало формирана СПН. С влязло в сила определение № 263147 от 19.05.2023 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на СГС допуснатото обезпечение е отменено, а издадената въз основа на него обезпечителна заповед от 27.06.2018 г. - обезсилена. Запорът е вдигнат на 04.09.2023 г. Размерът на мораторната лихва върху сумата от 1 456 930,49 лв. за периода от 12.07.2018 г. до 04.09.2023 г. е 779 981,51 лв., установен от заключение на ССчЕ.

При тази безспорна фактическа обстановка въззивният съд е приел обжалваното първоинстанционно решение в частта му за претендирано обезщетение за пропуснати ползи за неправилно предвид постановяването му в противоречие с практиката на ВКС. Позовал се е на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 216 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г. по писа на ВКС, ГК, III ГО, и възприел даденото с него разрешение, че реализирането на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД и съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като по иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника: наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, възникнала от него. Споделил е правния извод, че дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането.

Въззивният съд е изтъкнал, че безспорно първите две предпоставки: наложено обезпечение и неоснователност на обезпечението, с оглед влязлото в сила отхвърлително решение спрямо обезпечените искове, са доказани. Подчертал е, че спорът по делото касае последната предпоставка - вредата. Отчел е, че в конкретния случай ищецът е твърдял, че допуснатото в полза на ответника обезпечение на бъдещите искове е довело до невъзможност да ползва паричната сума, върху която е наложен запор по наличната в банковите му сметки сума към 12.07.2018 г. в размер на 1 456 930,49 лв. Посочил е, че неправилно първоинстанционният съд е обсъждал липсата на доказателства относно пропусната от ищеца възможност да получи граждански плодове от паричните си средства чрез предоставянето им за възмездно ползване от друго лице, доколкото такива твърдения в исковата молба няма. Приел е, че се касае за иск за ангажиране отговорността на ответника по причина, че в резултат на негово макар правомерно процесуално поведение - допустимо и уважено от съда искане за налагане на запор върху банковите сметки на ищеца като обезпечение на бъдещи искове, поради неоснователността на исковете, установена с влязло в сила съдебно решение, ищцовото дружество търпи вреди. Счел е, че по въпроса: по какъв начин се обезщетява претендираната от ищеца вреда в резултат на невъзможността да ползва запорираните парични средства, е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която споделя. Позовал се е на решение № 281/04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и възприел дадения с решението отговор, че когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, то следва да ги докаже. Изтъкнал е, че през периода на задържане на сумата ищецът е бил в невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от нея, поради което същият е пропуснал да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Счел е, че в този смисъл е разрешението, прието в решение № 432/27.12.2011 г. по гр. д. № 1380/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, според което обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва се дължи и върху иззета с акт за митническо нарушение сума, за която при проведеното наказателно производство е постановена оправдателна присъда по обвинението за валутно престъпление, като за периода на задържане на сумата като предмет на престъплението ищецът търпи вреди поради лишаване от ползването й, чиито минимален размер е съизмерим със законната лихва за периода на задържане на сумата. Въззивният съд е възприел и дадения отговор с решение № 156/18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, че вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК е съизмерима като минимален размер със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и непосредствена последица от същото това обезпечение. Позовал се е на мотивите на последния съдебен акт, че при материално неоправдано обезпечение е налице понесена имуществена вреда от ищеца по иска по чл. 403, ал.1 ГПК под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху дадената в залог сума за периода на задържането й, като за аргумент в подкрепа на това е възприета въведената с нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД необорима презумпция, че при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която е освободен да доказва, е винаги законната лихва, освен ако действително претърпените вреди са в по-висок размер, който подлежи на пълно доказване. Добавил е, че в този смисъл са и мотивите по определение № 50719/10.10.2022 г. по гр. д. № 622/2022 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 87/21.10.2021 г. по гр. д. № 292/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 470/04.03.2021 г. по гр. д. № 3325/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което касаторът е осъден на основание чл. 403 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на „Рубикон Инженеринг“ АД сумата 53 410,18 лв., представляваща обезщетение за причинени на дружеството вреди от неоснователно допуснато в полза на жалбоподателя обезпечение по ч. гр. д. № 1382/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна чрез наложен запор на сметка на дружеството в „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, съизмеримо със законната лихва върху запорираната сума от 104 532,38 лв. за периода от 28.08.2015 г. до 11.09.2020 г.

Обобщил е, че решението на първоинстанционния съд не съответства на цитираната утвърдена съдебна практика и се явява неправилно, поради което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът за сумата от 779 981 лв. бъде уважен като основателен и доказан.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.

Първият поставен от касатора въпрос изпълнява изискванията да е правен, да е от значение за изхода на делото и да е обусловил изводите на съда.

По правния въпрос е относима сочената от касатора задължителна съдебна практика по ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност и пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение, в който смисъл е тълкуването, дадено с ТР № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Изводът е обоснован с доводи, че тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. Прието е, че на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Изтъкнато е, че възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Счетено е, че дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност, като при иск за обезщетение за вреди увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, включително и вредите. Подчертано е, че вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване, като на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи, затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички – както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта.

Относима е и практиката по цитираното от касатора и въззивния съд постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 216 от 3.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г. по писа на ВКС, ГК, III ГО, с което е прието, че реализирането на отговорността по чл. 403, ал.1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, и съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като по иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника: наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, възникнала от него. Прието е, че според правилото на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, които са в причинна връзка с вредоносното поведение, като съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а изразът „всички вреди“ обхваща както вредите, които са настъпили, и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна връзка с увреждането и че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят. Изтъкнато е, че дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането.

Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото с него разрешение на правния въпрос с цитираната съдебна практика.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставените втори и трети въпроси, доколкото същите са включени и обусловени от отговора на първия въпрос, по който въззивното решение в обжалваната му част ще бъде допуснато до касационно обжалване. Допускането на решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изключва необходимостта от обсъждане на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение