Определение № 492 от 18.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1781/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Вяра Р. И., К. Б. И. и Ж. Б. И. срещу въззивно решение № 28 от 17.02.2020 г. по гр.д. № 750 /2019 г. по описа на Добричкия окръжен съд, с което при ново разглеждане на делото от въззивния съд е потвърдено първоинстанционно решение на Добричкия районен съд, с което е отхвърлен искът на жалбоподателите срещу Д. Г. Г. и Я. Л. Г. по чл.108 ЗС за реална част от 83 кв.м. от поземлен имот в [населено място], с посочен идентификатор, разположен по вътрешната кадастрална граница със собствения на ответниците поземлен имот с посочен идентификатор. Насрещните страни Д. Г. Г. и Я. Л. Г. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за защита на право на собственост, за който не съществува ограничение за касационно обжалване. Въззивното решение е постановено на основание чл.294 ГПК след като с решение по гр.д. № 3419 /2018 г. на ВКС, I г.о. е отменено първото въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд. ВКС е приел, че въз основа на приложена регулация след заплащане на придаваемото място и снабдяване с нотариален акт през 1954 г. праводателите на ищците са станали собственици на процесния имот, но тъй като въззивният съд не е разгледал възражението на ответниците за придобивна давност, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане за обсъждане на това правопрекратяващо възражение. По възражението за придобивна давност въззивният съд е приел следното: Въз основа на обсъждане на събраните по делото свидетелски показания и писмени доказателства, въззивният съд е приел, че процесната реална част е заснета като част от имота на ответниците с посочен идентификатор, разположена по вътрешната кадастрална граница с имота на ищците с посочен идентификатор. Не е спорно, че имотът се владее от ответниците, спорен е въпросът за основанието на това владение. Ответниците са направили възражение за придобиване на имота по давност въз основа на давностно владение от 1961 г. По делото е установено, че праводателите на ищците са предоставили спорната реална част на праводателя на ответниците да я ползва – да паркира лек автомобил. До влизането в сила на З. процесната реална част е била отделена от имота на праводателя на ответниците с ограда, която е била премахната през 1974 – 75 г. и не са ангажирани доказателства, че праводателят на ответниците е упражнявал фактическа власт върху спорната реална част, поради което в този период от време давност не е текла. Едва след този момент праводателят на ответниците е започнал да упражнява фактическа власт, първоначално за ищците, а не за себе си. Установил е владение при действието на З. (отм.) с изграждането на постройка в процесния имот - първоначално гараж, по-късно бръснарница, която е отразена в кадастралния и регулационен план за 1987 г., с което е отрекъл правото на собственост на праводателите на ищците, поради това, че е надхвърлил предоставените му правомощия да я ползва и е демонстрирал явно и открито, че владее. Но поради абсолютната забрана на чл.59 З. (отм.) за придобиване по давност, не е могъл да придобие спорната реална част. За периода от 2001 г. до 2017 г. няма пречка за придобиване по чл.200 ЗУТ. Спорната реална част е била заснета по кадастралните и регулационни планове от 1987 г. и след това като част от имота на ответниците. Обективният елемент на владението се извлича от показанията на всички свидетели. Владението е било непрекъснато. Забраната на З. не се отнася до самото владение, а до последиците на владението. След отпадането и през 2000 г. и преди 2017 г. праводателят на ответниците е придобил процесната реална част по давност. В представеното изложение за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателите извеждат следните въпроси, които са неясни и могат да бъдат уточнени след като се свържат с доводите за неправилност в изложението: • Какво е значението на юридическия факт, който слага началото на упражняването на фактическата власт от владелеца на чужд имот? Отговорът на този въпрос се съдържа в него самия, но не е ясно каква е връзката на този въпрос с мотивите на въззивния съд. Този въпрос е свързан с довод, че в тежест на упражняващия фактическа власт въз основата на договор е да докаже преобръщането на държането във владение, за което се позовават на ТР № 1 /06.08.2012 г. по т.д. № 1 /2012 г.. От този довод може да се уточни обуславящ въпрос: не носи ли упражняващият фактическа власт въз основата на договор тежестта да докаже, че е преобърнал държането във владение? Въпросът е обуславящ, тъй като въззивният съд е изложил мотиви за първоначалния момент, в който праводателят на ответниците е установил владение върху спорната реална част, но не е разрешен както се твърди, а е решен именно както предлагат жалбоподателите. Съдът е приел, че праводателят на ответниците въз основа на уговорка за ползване с техните праводатели първоначално е установил държане. А в последствие с други конкретни действия е преобърнал държането във владение. Съдът не е приложил презумпцията на чл.69 ЗС, защото е приел, че основанието за упражняване на фактическата власт произтича от установената по делото уговорка между праводателите на страните. Съдът е приел въз основа на обсъждане на събраните по делото доказателства за релевантните за възражението за придобивна давност факти, че праводателят на ответниците е установил владение въз основа на следващ юридически факт – изграждане и държане на постройка, с което е отрекъл правото на собственост на праводателите на ищците, поради това, че е надхвърлил предоставените му правомощия да я ползва и е демонстрирал явно и открито, че владее. С това е преобърнал държането във владение за себе си. Приетото от въззивния съд е в съответствие с приетото в посоченото ТР № 1 /06.08.2012 г. по т.д. № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС. • В тежест на кого от спорещите – на невладеещия собственик или на владеещия несобственик тежи задължението да докаже преобръщането на държането във владение? Кога и при какви случаи съдът може да приложи презумпцията по на чл.69 ЗС? Кои са критериите за приемане, че тази презумпция е оборена? И тези въпроси са свързани с довод, че в тежест на упражняващия фактическа власт въз основата на договор е да докаже преобръщането на държането във владение. Първият въпрос не е обуславящ. Той щеше да е обуславящ, ако съдът беше приел, че в тежест на ищците, а не на ответниците, които са направили възражение за придобивна давност, е било да докажат преобръщането на държането във владение или друг елемент от фактическия състав на придобивната давност, но не са ги доказали. Останалите въпроси не са обуславящи, защото както беше посочено по-горе, съдът не е приел, че праводателят на ответниците е установил владение в момента на установяване на фактическа власт по силата на презумпцията на чл.69 ЗС, а по-късно, когато с последващи действия е преобърнал държането за собствениците във владение за себе си. Т.е. изводът на съда за установяване на владение не се основава на презумпцията на чл.69 ЗС, а на доказване на последващи релевантни за възражението за придобивна давност факти. Както беше посочено изводите на съда са в съответствие с установената практика – приетото с ТР № 1 /06.08.2012 г. по т.д. № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС. • Представляват ли признание на неблагоприятни (последици) за несобственик тези факти и обстоятелства, установени от частния му праводател, които са от значение за характера на упражняваната фактическа власт, в случаите, когато с възражението за изтекла придобивна давност владелецът присъединява към своето владение и владението на частния си праводател, съгласно предвидената в чл.82 ЗС възможност? Във връзка с доводи, че когато праводателят е разпитан като свидетел, то показанията му за упражняваното от него владение трябва да се разглеждат като признание за неблагоприятни за приобретателя му факти и обстоятелства и следователно, че не е проведено пълно и главно доказване на възражението за придобивна давност. Твърди се противоречие с ТР № 11 /21.03.2013 г. по т.д. № 11 /2012 ОСГК на ВКС и решения, в които е прието, че елементите на фактическия състав на констативния нотариален акт следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване. Въпросът не е обуславящ, доколкото въззивният съд не е приел за установени никакви елементи от фактическия състав на придобивната давност въз основа на свидетелските показания на праводателя на ответниците, нито е приел, че свидетелят (З. Г.) е свидетелствал за неизгодни за себе си и за ответниците обстоятелства. Доколкото може да се приеме, че по-общият въпросът за начина, по който следва да бъдат обсъждани и преценявани от съда свидетелските показания на праводател на страна по делото, то съдът го е разрешил в съответствие с установената практика по приложението на правилото на чл.172 ГПК – с оглед всички други данни по делото и като се има предвид възможната заинтересованост на свидетеля от изхода на спора в полза на страна по делото (неговия правоприемник). Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е приел за установени елементите от фактическия състав на придобивната давност въз основа на други доказателства – на показанията на останалите разпитани по делото свидетели и на писмени доказателства. По този въпрос не е допуснато противоречие с приетото в посоченото ТР № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС, а точно съответствие – съдът е приел, че ответниците трябва да докажат придобивното основание на своя праводател и че са го доказали и не е основал изводите си за изгодните за ответниците релевантни факти за изтеклата придобивна давност на свидетелските показания на праводателя на ответниците. От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Ответниците претендират присъждането на разноски, но не са представили списък за разноски, нито доказателства за извършени разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното настоящият състав