Определение № 997 от 19.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1986/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „РОМФАРМ КОМПАНИ” ООД, представлявано от адв. М. Д., срещу определение № 526 от 14.07.2023г. по ч.т.д. № 358/2023г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 374 от 08.03.2023г. по т.д. № 114/2022г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е прекратено производството по предявените от частния жалбоподател осъдителни искове против „А. Грейн” ЕООД, „А. Груп” ЕООД и А. Г. А. в частта за разликата над 25 412,13 лева до претендираната по споразумението от 11.03.2021г. в условие на солидарност сума в общ размер на 180 065,53 лева, която разлика в размер на 154 653,40 лева включва: 112 685,13 лева – главница за неиздължени арендни/наемни плащания за стопанските 2012-2013, 2013-2014 и 2014-2015 година; 36 320,52 лева – законна лихва върху главницата за периода от 27.06.2018г. до 30.08.2021г.; 3009,98 лева – адвокатски хонорар и 2637,77 лева – държавна такса по ч.гр.д. № 3108/2020г на РС – Добрич. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради постановяването му в противоречие с процесуалния закон и необоснованост. Поддържа, че постановените в заповедното производство актове имат характер на извънсъдебен изпълнителен титул и не се ползват със силата на пресъдено нещо на един постановен по същество на спор за вземането съдебен акт, като липсва изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Сочи, че законовата възможност за предявяване на част от кредиторовото вземане в заповедното производство не съставлява процесуална пречка впоследствие по исков ред да бъде предявено цялото вземане, като в този случай, ако длъжникът не е предложил или извършил плащане на посочената от кредитора част, всъщност последният оттегля изявлението си, че е готов да приеме частично изпълнение. Добавя, че при изложените от първоинстанционния съд мотиви производството следва да се прекрати за разликата над 48 176,94 лева до претендираната сума, тъй като срещу посочените длъжници е издадена заповед за изпълнение № 260372 от 11.11.2020г. по ч.гр.д. № 3108/2020г. на РС – Добрич за сумата 131 888,59 лева. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационен контрол основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че наличието на издадена, неоспорена и стабилизирана заповед за изпълнение лишава кредитора от правен интерес да търси защита на вземането чрез осъдителен иск, като намира, че по този начин спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС по решение № 241 от 20.02.2018г. по т.д. № 985/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 86 от 14.08.20214г. по гр.д. № 6766/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. Поддържа още, че въззивният съд се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Допустимо ли е предявяване на осъдителен иск за вземане, за което има издадена неоспорена и стабилизирана заповед за изпълнение?” Ответниците „А. Грейн” ЕООД, „А. Груп ЕООД, А. Г. А. и „А. Биоенерджи” ЕООД не представят отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното производство е образувано по предявена от "Ромфарм Компани“ ООД искова молба, уточнена с молби от 25.03.2022г., 14.09.2022г. и 16.12.2022г., с която са предявени обективно и субективно съединени осъдителни искове, както следва: 1. Главни искове за осъждане на ответниците "А. Грейн" ЕООД – в качеството му на длъжник и "А. Груп" ЕООД, А. Г. А. и "А. Биоенерджи" ЕООД – в качеството им на поръчители, солидарно да заплатят на ищеца "Ромфарм Компани" ООД сумата 180 065,53 лв., дължима по споразумение от 11.03.2021г. и представляваща сбор от неиздължените арендни/наемни плащания за стопанските 2012-2013, 2013-2014 и 2014-2015 година, дължими лихви по тях и разноски по принудителното им събиране, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното й изплащане; 2. Евентуален иск за осъждане на ответника "А. Биоенерджи" ЕООД като съдлъжник по споразумение от 11.03.2021 г., встъпил в дълга на "А. Грейн" ЕООД, да заплати на ищеца "Ромфарм Компани" ООД сумата 180 065,53 лв., дължима по споразумение 11.03.2021г. и представляваща сбор от неиздължените арендни/наемни плащания за стопанските 2012-2013, 2013-2014 и 2014-2015 година, дължими лихви по тях и разноски по принудителното им събиране, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Намерил е за безспорно между страните, че претендираният дълг съвпада частично с вземанията, за които ищецът се е снабдил със стабилизирани заповеди за незабавно изпълнение. Посочил е, че от представените с отговора на исковата молба писмени доказателства се установява, че за неиздължените арендни/наемни плащания за стопанските 2012-2013, 2013-2014 и 2014-2015 година срещу "А. Грейн" ЕООД са издадени и влезли в законна сила заповед за изпълнение № 1480/26.10.2016 г. по ч.гр.д. № 2791/2016 г. и изп. лист за сумата 168 340,14 лева, ведно със законната лихва от 07.10.2016 г., 3 366,80 лева държавна такса и 3 666,13 адв. хонорар, и заповед за изпълнение № 260372/11.11.2020 г. по ч.гр.д. № 3108/2020 г. по описа на РС – Добрич за сумата от 131 888,59 лева, ведно със законната лихва и разноски в заповедното производство в размер на 2 637,77 държавна такса и 3 009,99 адв. хонорар, както и че по ч.гр.д. № 3108/2020 г. по описа на РС – Добрич за същите суми са издадени заповеди за изпълнение и срещу "А. Груп" ЕООД (№ 260372/11.11.2020 г.) и А. Г. А. (№ 260628/04.12.2020 г.) в качеството им на поръчители. Въззивният съд е приел, че при съпоставка между претендираните в настоящото производство вземания, индивидуализирани с молба от 14.09.2022 г. и справка по чл. 366 от ГПК, и вземанията по посочените заповеди за изпълнение, се налага извод за наличието на частично съвпадение по отношение на суми за главница в размер на 112 685,13 лева и законна лихва в размер на 36 320,52 лева, както и разноски в размер на 2637,77 държавна такса и 3009,99 адв. хонорар по ч.гр.д. № 3108/2020 г. по описа на РС – Добрич. Поради това е намерил, че по отношение на 154 653,40 лева от претендирания в настоящото производство дълг са налице предходни неоспорени заповеди за незабавно изпълнение както по отношение на длъжника, така и по отношение на поръчителите "А. Груп" ЕООД и А. Г. А.. Посочил е, че допустимостта на осъдителния иск е обусловена от наличието на правен интерес от търсената защита. Приел е, че решението по осъдителния иск се ползва не само само със сила на пресъдено нещо, но и с изпълнителна сила, и е изтъкнал, че наличието на издадена, неоспорена и стабилизирана заповед за изпълнение лишава кредитора от правен интерес да търси защита на вземането чрез осъдителен иск, тъй като правното значение и последиците на заповедта дават основание да се приеме, че до момента, в който тя не бъде обезсилена, вкл. и по искане на заявителя, осъдителният иск относно вземането е недопустим. Посочил е, че само в случай на обезсилване на заповедта за кредитора би съществувал правен интерес да предприеме защита на вземането си чрез предявяване на осъдителен иск по общия ред, като този иск би бил единственият способ за реализиране на вземането след неуспешно проведеното и нереализирано до край заповедно производство. Изложил е съображения, че при липса на подадено възражение от длъжниците /какъвто е настоящият случай/, изпълнителната сила на заповедта за изпълнение е стабилизирана окончателно, като същевременно всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК (т. 17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС ). Изтъкнал е, че е формирана трайна съдебна практика, в това число мотивите на т. 16 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и чл. 417 ГПК, след като е стабилизирана, се снабдява с подобен на силата на пресъдено нещо преклудиращ ефект, което означава непререшаемост на въпроса дали вземането, предмет на тази заповед, съществува с оглед осъществените до влизането й в сила факти. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая в изложението си частният касационен жалбоподател не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който се твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а е повторил изложените в частната касационна жалба твърдения за неправилност на решаващия извод на въззивния съд, че наличието на издадена, неоспорена и стабилизирана заповед за изпълнение лишава кредитора от правен интерес да търси защита на вземането чрез осъдителен иск, поради противоречието му с посочената съдебна практика. От друга страна, посочените от касатора решение № 241 от 20.02.2018г. по т.д. № 985/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 86 от 14.08.20214г. по гр.д. № 6766/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. са неотносими, тъй като са постановени при различни от фактите по настоящото дело и в тях не се съдържа произнасяне в поддържания от частния жалбоподател смисъл – че издаването на стабилизирана заповед за изпълнение за част от вземането не съставлява процесуална пречка впоследствие по исков ред да бъде предявено цялото вземане, като по този начин кредиторът всъщност оттегля изявлението си, че е готов да приеме частично изпълнение. В първото от посочените решения не е разгледана хипотеза на предявен осъдителен иск за вземания, за част от които са издадени стабилизирани заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, а във второ е прието разрешението, че при издадена заповед за изпълнение за част от вземанията, посочени в заявлението, е допустимо предявяване в производството по чл.422 ГПК и на иск за тези вземания, за които заповед за изпълнение не е издадена, но липсва обсъждане на въпроса за допустимостта на осъдителен иск за вземания, за които са издадени стабилизирани заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист. Формулираният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като отговор на въпроса се съдържа във формираната постоянна практика на ВКС – решение № 6 от 21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 5 от 22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50115 от 16.02.2024г. по т.д. № 1745/2021г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. Според така формираната практика неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл.422 или чл.415, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл.424 ГПК или чл.439 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет и кредиторът може да реализира вземането си въз основа на него, включително чрез способите на принудителното изпълнение. Така възприетото разрешение обуславя извод за недопустимост на осъдителен иск за вземания, за които са издадени стабилизирани заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради липса на интерес от търсената защита. Наличието на формирана постоянна практика, която не се нуждае от промяна и осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, изключва соченото от частния жалбоподател основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение