Определение № 611 от 24.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 157/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби срещу решение по дело за делба, във фазата на извършването й, като делбените имоти са разпределени межди страните по реда на чл.292 ГПК/ отм./.

Участници в делбата са [фирма] с дял 285, 75 ид.ч. от една страна, а от друга лицата В. Х. Я., А. И. В., И. Х. В. и Г. Х. В., с общ дял 164, 25 ид.ч., като се делят четири магазина в [населено място] [улица], № 16,

С решение № 700 от 29.04.2011 г. по гр.д.№ 798/ 2003 г. на Плевенски районен съд са присъдени различни суми на страните по делото, във връзка с направени от тях искания по сметките.

Тъй като по едно от исканията / за мораторна лихва/ съдът е пропуснал да се произнесе, по него е постановено и допълнително решение № 917/8.06.2011 г.

Двете решения- първоначалното и допълнителното, са били обжалвани в различните им части пред Плевенски окръжен съд от двете страни по делото. С решение № 568 от 22.11. 2011 г. по гр.д.№ 651/2011 г. въззивният съд се е произнесъл по жалбите срещу първоначалното решение, като частично е изменил размера на присъдените суми, а някои искания е отхвърлил изцяло. По отношение на допълнителното решение е приел, че то е недопустимо, тъй като молбата не е разгледана по съответния процесуален ред / в отрито съдебно заседание по реда на чл.193 ГПК /отм/, по който закон се движи цялото производство/. Затова допълнителното решение е обезсилено и делото е върнато за ново произнасяне по молбата за допълване на решението на първоинстанционния съд.

Видно е, че такова производство не е образувано, а делото е изпратено на ВКС във връзка с подадените касационни жалба срещу останалата част от решението на въззивния съд. Произнасянето по искането за допълване на първоначалното решение е обусловено от изхода на касационното производство относно размера на присъденото обезщетение за ползване на имота, поради което следва да изчака приключването му.

І. По предмет въззивното решение включва следното:

1. Обезщетение в размер на 135 480,31 лв., което [фирма] е осъдено да заплати на другите съсобственици за ползване на общия имот за периода от 17.12.2007г. до 17.12.2010 г., като за разликата до пълния размер и за периода преди 17.12.2007г. искът е отхвърлен. По тази претенция въззивният съд е приел, че правното й основание е чл.31, ал.2 ЗС, но че обезщетение не се дължи, тъй като [фирма] не е ползвало имотите, а ги е отдавало под наем. Поради това, че в осъдителната част решението на районния съд не е обжалвано от [фирма], то е влязло в сила и затова възивният съд се е произнесъл само по жалбата на физическите лица- съделители, като я е отхвърлил като неоснователна.

2. На съделителя [фирма] са присъдени на основание чл.30,ал.3 ЗС направени от него разходи за общия имот от 410,93 лв. за платени данъци, 2145 лв. такса смет и 119,54 лв. платена сума за топлинна енергия. Претенциите по тези пера до пълния им предявен размер, както и искането на този съделител за обезщетение за извършени подобрения в имота в размер на 18 786, 24 лв. са отхвърлени като погасени по давност, като е прието, че погасителната давност за тези вземания започва да тече от момента на подаване на иска за делба.

ІІ. Касационни жалби срещу посочените части от въззивното решение относно сметките са подали и двете групи съделители.

1. [фирма] обжалва отхвърлянето / изцяло или частично/ на исковете за извършени подобрения в имота, както и за платени суми за данъци, такси смет и парно. Тъй като в тези части отхвърлянето е обосновано с прилагане на погасителната давност, касаторът поставя правния въпрос от кой момент започва да тече погасителната давност за вземания между съсобственици за извършени подобрения и разходи за общия имот и счита, че в тази част решението на въззивния съд е постановено в противоречие с ППВС № 6/ 74г. С това обосновава искането си за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

2а .В касационната жалба на другата група съделители, която се отнася до отхвърлената част от иска за обезщетение за ползването на имота се поставят правните въпроси за вида на погасителната давност- три или петгодишна, за правната квалификация на искането- по чл.30, ал.3 или 31, ал.2 ЗС, както и на каква база следва да се определи обезщетението- според действителния размер на получения наем или на базата на пазарния наем, който би могъл да се реализира от имота.

По отношение на тези правни въпроси се твърди, че решението на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВС и ВКС, за каквото се сочат ТР № 129/ 30.06. 1986г. на ОСГК, р.№ 119/ 4.03. 2009г. по гр.д.№ 201/ 2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. и р.№ 721/ 28.10.1992 г. по гр.д.№ 580/ 92 г., І г.о., както и че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото с оглед осъвременяване тълкуването на съдебната практика- основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

2б. Тази група касатори обжалват и осъждането им да възстановят на [фирма] направените разноски за плащането на различни суми за данъци и такса смет, както и въззивното решение, с което се обезсилва допълнителното решение и делото се връща на районния съд, но относно тези части на въззивното решение не формулират правни въпроси и не се позовават на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК, поради което те не следва да се включват в предмета на проверката по чл.288 ГПК.

В обобщение правните въпроси, които се поставят по делото са за правното основание на различните вземания, предявени между съделителите, моментът на настъпване на тяхната изискуемост и с каква давност се погасяват- три или петгодишна.

ІІІ. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:

1. По изложението на [фирма].

1а. Относно искането за подобрения и направени разходи за общия имот за данъци, такси и топлоенергия.

С обжалваното решение възивният съд е приел, че касаторът е извършил подобрения в общия имот и претендира за припадащата му се част от тях в размер на 18 785 лв. Претенцията е отхвърлена като погасена по давност, като е прието, че изискуемостта на вземанията настъпва от момента на предявяване на иска за делба, с който подобно на ревандикационния иск собственикът смущава владението на дотогавашния владелец на имота. В случая искът е предявен на 2.04.2003 г., а претенцията по сметките е заявена на 17.12.2010г., т.е след повече от пет години, поради което съдът е приел, че погасителната давност е изтекла и затова отхвърлил иска.

Даденото от съда разрешение по въпроса за подобренията е в съответствие, а не противоречи на задължителната съдебна практика, изразена в ППВС №6/ 74г., в което се приема, че погасителната давност за вземане за подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане или от смущаването му с иск, предявен от собственика, като искът може да бъде освен установителен или ревандикационен, но и иск за делба. Даденото разрешение се отнася за случаите, когато подобренията са извършени от владелец. Такъв може да бъде и съсобственикът, ако освен своята, владее за себе си и частта на другите съсобственици, каквато хипотеза е приел съдът, че е налице в настоящия случай. Даденото разрешение е правилно и в случай, че се приеме, че [фирма] е бил владелец само на своята част, а по отношение на частта на другите съсобственици е бил държател. Съгласно т.І,5 от ППВС № 6/74 г. ако съсобственикът не е владелец на частите на другите съсобственици, отношенията им за подобренията се уреждат съгласно чл.30, ал.3 ЗС. В този случай вземането възниква от момента на извършване на подобренията и тъй като по делото е било безспорно, че те се направени през 2002-2003 г., то към предявяване на претенцията на 17.12.2010 г. тя също би била погасена по давност. В същия смисъл са дадени разяснения относно подобренията, извършени от съсобственик, който е държател на частите на останалите съсобственици, и в ТР № 85/ 68г. на ОСГК на ВС, като според различните хипотези отношенията следва да се уредят съгласно чл.30, ал.3 ЗС, чл.61 ЗС или по правилата на неоснователното обогатяване. По тези съображения следва да се приеме, че в частта относно подобренията не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Становището на касатора [фирма], че началният момент на погасителната давност е влизане в сила на решението по допускане на делбата, не намира опора в закона и съдебната практика.

1б. При разрешаването на правния въпрос относно погасителната давност съдът следва да определи както началния момент, от който вземането става изискуемо, така и да разграничи периодите, за които вземането е погасено, от тези, за които се дължи обезщетение. При произнасянето по този въпрос във връзка с вземането за платени данъци и такса смет въззивният съд е действал в противоречие с постоянната съдебна практика по приложението на чл.110 ЗЗД и изчисляване на давностните срокове, според която погасени по давност са тези вземания, които са възникнали преди повече от пет / респ.три/ години назад във времето, считано от предявяване на исковата молба / в случая преди повече от пет години от 17.12.2010 г./ В противоречие с тази практика съдът е определил като период, за който вземането е погасено по давност периодът преди 2008 г., а период, необхванат от погасителната давност- от 2008 до 2010 г. и на тази база е определил размера на обезщетението за направени разходи за данъци и такси смет. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че в посочената част жалбата на [фирма] следва да се допусне до касационно разглеждане на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

1в. По отношение присъдената сума за топлинна енергия жалбата не следва да се допуска до разглеждане, тъй като в тази част въззивният съд не е коригирал решението на първоинстанционния съд, а последният правилно е определил периода, за който вземането е погасено по давност, а именно от 2003 до 2005 г., и е присъдил обезщетение за непогасения по давност период от 2005 до 2010 г.

2. По изложението на В. Х. Я., А. И. В. И. Х. В. и Г. Х. В..

2а. По отношение на тяхната претенция за обезщетение за ползването на имота възивният съд е изложил съображения, че тя е с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, тъй като тези съсобственици са отправили нотариална покана до ответника, каквото се изисква, за да настъпи изискуемост на вземането им. Доколкото обаче данните по делото са, че ответникът не е ползвал имота, а го е отдавал под наем и получавал наемите, съдът е приел, че това са ползи от имота, които следва да се претендират на основание чл.30, ал.3 ЗС и затова отхвърлил иска за обезщетение, основано на личното ползване на имота по чл.31, ал.2 ЗС. По този иск има присъдена от районния съд сумата 135 480, 31 лв., но поради липса на жалба в тази част решението е влязло в сила, а искът е отхвърлен за горницата до предявения размер от 262 605, 41 лв.

В тази отхвърлителна част решението е мотивирано освен със съображенията на въззивния съд, че искът е по чл.31, ал.2 ЗС и че като такъв е неоснователен, но и с изложените от районния съд мотиви, че вземането се погасява с тригодишна давност, Правният въпросът за вида на погасителната давност пряко обуславя решението за това какъв размер от иска следва да се отхвърли, поради което следва да се приеме, че поставеният въпрос дава основание за допускане на касационно обжалване, в хипотезата по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като приетото от въззивния съд, че давността е тригодишна както при периодичните вземания, е в противоречие с постоянната съдебна практика, която приема, че искането за обезщетение за ползването на имота или за пропуснати ползи не е за периодични вземания, въпреки че се формира на базата на отделни суми, изчислени по периоди, а е искане за една глобална сума за обезщетение и затова се погасява с общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, а не с уредената с чл. 111 б.”в” ЗЗД по-кратка давност. В посочения смисъл са напр. р.№ 516/ 11.01.11 г по гр.д.№ 1385/ 2009 г. на ІІ г.о., р.№ 405/ 24.10.11 г. по гр.д.№ 1541/ 10 г. на ІV г.о и др., постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК във вр. с ТР № 1/ 2009г на ОСГТК на ВКС.

Цитираните от касаторите решения са във връзка с приложението на чл.31, ал.2 ЗС в случаите, когато съсобственикът сам ползва цялата вещ, но не са относими към настоящото дело, тъй като по него определящо е било обстоятелството, че [фирма] не е ползвало лично магазините, а ги е отдавало под наем и затова тези решения не обуславят допустимост на касационното обжалване.

По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение