Определение № 86 от 11.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 255/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДН - Авто“ ООД /н./ срещу решение №2034/06.08.2019г. по в.т.д.№6361/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав. С него е потвърдено решение №1444/18.07.2017г. по т.д.№5638/2014г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по иска с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК, предявен от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу „ДН -Авто“ ООД /н./, че „ДН -Авто“ ООД /н./ дължи на банката по силата на договор за овърдрафт от 12.03.2009г. и анекси към него от 23.11.2009г., 25.05.2010г., 28.07.2011г., 30.11.2011г., 28.02.2012г. и 23.05.2012г. сумите 750 000 евро главница, 74 437,50 евро договорна лихва, 224 437,46 евро наказателна лихва и 17 250 евро комисионна за управление на кредита. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът не е съобразил направеното в отговора на исковата молба възражение за нередовност на представеното със заявлението за издаване на заповедта за изпълнение извлечение от счетоводните книги на банката, както и извършеното от него оспорване на редовността на воденето на търговските книги на банката. Твърди, че съставът на САС неправилно и в противоречие с процесуалните правила е разместил тежестта на доказване и е стигнал до незаконосъобразния извод,че след като ответникът не доказва да е погасил след настъпването на уговорения падеж задължението си да върне цялата усвоена от него сума, следва да се приеме, че той я дължи. Счита, че не следва да се възприемат изводите на съдебно – икономическата експертиза, основани на счетоводни записвания, чиято редовност е своевременно оспорена и е останала недоказана от страна на банката. Поддържа, че след като самият ищец е посочил като основание на вземането си по процесния договор за кредит предсрочна изискуемост, той следва да докаже, че е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с воляизявление, достигнало до длъжника. Моли да се отмени въззивното решение и да се отхвърлят изцяло исковите претенции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанието за допустимост на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи? 2/Каква е доказателствената сила на записванията в счетоводните книги и при оспорване следва ли да се ангажират доказателства в тази насока, включително и служебно от съда? 3/ Следи ли служебно съдът разглеждащ иска по чл.422 от ГПК за промяна на наведените в исковата молба факти и обстоятелства, характеризиращи процесното вземане, в сравнение с изложените такива от кредитора по заявлението и издадената заповед в заповедното производство – евентуално и какви са процесуалните му задължения? Касационният жалбоподател поддържа, че по първия въпрос съдът е допуснал противоречие с разрешението, дадено с решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., а по втори – противоречие с последователната практика, формирана с решение №187 по т.д.№436/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №185 по т.д.№813/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №169 по т.д.№664/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. По трети въпрос се позовава на противоречие с разясненията в ТР №4 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №281/06.01.2016г. по гр.д.№1589/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №50/29.06.2012г. по гр.д.№716/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №71/03.07.2012г. по т.д.№444/2011г. на ВКС, ТК, IІ т.о. Ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка” АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира разноски. Синдикът на „ДН - Авто“ ООД /н./ А. Ц. Г. счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение не е в противоречие с посочените в изложението съдебни актове поради липсата на обективен идентитет между правните въпроси, разрешени в решенията и посочените от касатора правни въпроси. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за овърдрафт от 12.03.2009г. и анекси към същия „МКБ Юнионбанк“ АД, чийто правоприемник е ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД, е предоставил на „ДН -Авто“ ООД средства в размер на 750 000 евро. Счел е за неоснователни възраженията във въззивната жалба за липса на ангажирани по делото първични счетоводни документи, удостоверяващи предоставянето на кредитните средства. Изтъкнал е, че ответникът никъде пряко не е заявявал,че сумата по кредита не му е била предоставяна, а е твърдял, че не е била разкрита на негово име заемна сметка, по която да бъдат усвоени средствата, като вместо това същите са били отпуснати в разплащателна сметка, която е оборотна за дружеството и в нея постъпват различни суми, както и се извършват различни разплащания. Позовал се е на т.1.5 от договора, в който страните са уговорили изрично, че усвояването на средства от кредита и погасяването на дълга, ще става през разплащателната сметка на кредитополучателя, която изрично е посочена с IBAN. Въз основа на представения от ищеца и неоспорен от ответника отчет за периода 01.03.2009г. - 01.04.2009г., е установил, че на 20.03.2009г. банката е превела на ответника сума в размер на 750 000 евро по сметка с посочения номер, за която няма спор, че е разплащателна. Посочил е, че този факт се установява и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което процесуалният представител на ответника не е оспорил и е поискал да бъде прието. Пак от същото е констатирал, че извършените от ответното дружество погасявания по сметката са в общ размер на 643 544,28 лв., като от тази сума само 42 873,10 евро са отнесени за погасяване на част от натрупаните договорна и лихва за забава, а с останалата част от сумата са погасявани задължения по два други договора за кредит на ответното дружество. Въззивният съд е изтъкнал, че самият ответник нито е поискал с помощта на вещо лице да бъде установено, че е погасил с внесените от него суми по-голям размер от задълженията си по процесния договор, нито е представил писмени доказателства – платежни документи, въз основа на които са извършени плащанията, от които да се установява направено от него волеизявление, съгласно разпоредбата на чл.76, ал.1 от ЗЗД, за погасяване на съответно задължение по процесния договор. Счел е за неоснователно и другото основно възражение на въззивника, че не е бил надлежно уведомен за настъпването на изискуемостта на задълженията му. Изтъкнал е, че както в заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение, така и в исковата молба, ищецът твърди, че падежът на вземането за сумата, представляваща главница по договора за овърдрафт е 25.09.2012г. по изричната уговорка между страните, както и че след като тази дата предхожда заявлението, падежът на вземането е настъпил. Позовал се е и на последния представен и приет по делото анекс №7/23.05.2012г, в т.2.1.2 от който изрично е посочено, че непогасеният остатък от главницата, който към момента на сключването на анекса е 750000 евро, следва да бъде издължен еднократно в пълен размер на 25.09.2012г. Стигнал е до извода, че след като ответникът не е доказал да е погасил след настъпването на уговорения падеж задължението си да върне цялата усвоена от него сума, той я дължи заедно с изтеклите към момента на подаването на заявлението договорни и наказателни лихви и комисионни за управление на кредита. Посочил е, че последните са изчислени съгласно изричните уговорки между страните, поради което общите правила на банката не са относими към вземанията за договорни и наказателни лихви. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По първия процесуалноправен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол, но в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпроса е формирана практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения и служебно известните на състава – решение №388 от 17.10.2011г. по гр. д. №1975/2010г. на ВКС, IV г. о., решение №94 от 28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г. на ВКС, IV г. о., решение №55 от 03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение №63 от 17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, II т. о., решение №111 от 03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, II т. о., и др. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със постоянната и непротиворечива практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени по делото доказателства, както и всички оплаквания на касатора, въведени в неговата въззивна жалба, за да формира собствените си изводи за съществуването на спорните вземания. Въпросът е поставен от касатора във връзка с доводите му, че въззивният съд не е обсъдил направеното от него възражение за нередовност на воденето на търговските книги на банката, а вместо това се е произнесъл по невъведено възражение за нередовност на извлечението от сметка, приложено към заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Тези оплаквания не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивното решение. В отговора на исковата молба ответникът поддържа възражения, че представеният като приложение документ “извлечение от счетоводните книги“ не отговаря на установените в Закона за счетоводството критерии за редовност, а също и че взискателят не е представил документи за предоставянето на кредитополучателя на заемна сума, както и доказателства за извършените от длъжника плащания по кредита, а също и погасителни планове към анексите и задължителната справка по чл.366 от ГПК за движението на сумите по кредитната сметка на кредитополучателя. Във въззивната жалба се правят оплаквания,че липсват задължителните /според касатора/ писмени доказателства, които е следвало да се представят относно усвояването и изплащането на кредита, че не са представени първичните счетоводни документи, въз основа на които са направени счетоводните записвания на банката - ищец, както и се поддържа оспорването на редовността на извлечението от счетоводните книги, представено като приложение с исковата молба. Изрично във въззивната жалба се изтъква, че представеното от „Първа инвестиционна банка“ АД като документ по чл.417 от ГПК „извлечение от счетоводните книги“ не съответства на законовите изисквания и не следва да бъде ценено. Съдът е обсъдил това оплакване, като е счел редовността на извлечението от счетоводните книги за ирелевантна, тъй като предмет на установяване в производството по реда на чл.422 от ГПК е съществуването на самото вземане като произтичащо от материалното правоотношение между страните, а редовността на приложеното към заявлението извлечение от сметка, послужило като документ по чл.417 от ГПК за постановяването на разпореждането за незабавно изпълнение, е била предмет на проверка в производството по реда на чл.419 от ГПК. Наред с това е счел за неоснователни възраженията във въззивната жалба за липса на ангажирани по делото първични счетоводни документи, удостоверяващи предоставянето на кредитните средства, като е изтъкнал, че самият ответник не е отрекъл предоставянето на сумата по кредита, а е твърдял, че не е била разкрита на негово име заемна сметка, по която да бъдат усвоени средствата, като вместо това същите са били отпуснати в разплащателна сметка. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и на направените от страните признания и оспорвания на значимите за спора факти, касаят правилността на постановения съдебен акт. Вторият въпрос относно доказателствената сила на записванията в счетоводните книги също отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване, доколкото е значим за изхода на спора, но касаторът не е обосновал допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В решение № 169/31.01.2013г. по т.д.№664/2011г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 347/27.02.2019г. по т.д.№ 687/2018г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че счетоводните книги и вписванията в тях могат да служат като доказателство на страната, която ги е водила, според тяхната редовност, която не се презумира, а трябва да бъде установена и с оглед останалите доказателства. Съгласно чл.182 от ГПК вписвания в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. Тези книги не се ползват с материалната доказателствена сила на официалните документи за съдържащата се в тях информация, поради което доказателствената им сила се преценява с оглед всички релевантни за спора данни по делото, включително и за тяхната редовност. Същото разрешение е дадено и в цитираните от касатора решения. В случая въззивният съд е съобразил изцяло цитираната практика на ВКС, като е съобразил доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги на ищеца въз основа на всички данни по делото. При липса на първични счетоводни документи за усвояването и разходването на заемните средства, съдът е съобразил изявлението, обективирано в т.2.1.2 от представения и приет по делото анекс №7/23.05.2012г., подписан от управителя на дружеството – касатор, че непогасеният остатък от главницата към момента на сключването на анекса е 750 000 евро. Съобразил е, че оспорване на констатациите на счетоводната експертиза, изготвена въз основа на счетоводните записвания на банката - ищец не е било направено от пълномощника на касатора - ответник в съдебното заседание, в което е прието заключението на експертизата. По този начин решаващият състав е процедирал в съотвествие с цитираната практика на ВКС, а правилността на констатациите и изводите му не е предмет на проверка в производството по чл. 288 от ГПК. Третият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е обусловен от оплакването на касатора, че въззивният съд не е съобразил посоченото от ищеца в подаденото от него заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417 от ГПК, основание на претенцията, а именно предсрочна изискуемост на вземането по кредита, като вместо това съдът се е позовал на настъпилия падеж на всички вноски по кредита. Поставеният въпрос не е обуславящ за изводите на въззивния съд за допустимост и основателност на предявения иск, доколкото не съответства на данните по делото и констатациите на съда. В заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение, банката не се позовава на настъпила на 25.09.2012г. предсрочна изискуемост на кредита, а поддържа, че падежът на вземането за сумата, представляваща главница по договора за овърдрафт е 25.09.2012г. и вече е настъпил. В този смисъл са и констатациите на въззивния съд. В представеното със заявлението извлечение от сметка е посочено, че кредитът е предсрочно изискуем, но допуснатата грешка в извлечението не обуславя нередовност на заявлението, в което са изложени точно обстоятелствата, на които се основава претенцията, нито на исковата молба, по която е образувано производството по чл.422 от ГПК. По поставения въпрос е формирана задължителна за съдилищата практика с ТР №8/2017 от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС. Според цитираното тълкувателно решение е допустимо предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В този случай предявеният иск може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо /съгласно мотивите на тълкувателното решение, това е моментът на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в законна сила/. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и в исковата молба по чл.422, ал.1 от ГПК не е условие за редовност или основателност на исковата молба. Формираната задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, изключва наличието на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд