Определение № 3388 от 13.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 584/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. П. срещу решение №416 от 30.11.2023 г. по в.т.д.№271/2023 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №2600227 от 29.11.2022 г. по т.д.№168/2021 г. на ОС Пловдив в частта, с която И. Г. П. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г. и допълнително споразумение към него от 20.11.2009 г.: сума в размер на 175 290.08 лв., главница; сума в размера на 105 430.89 лв., възнаградителна лихва; сума в размера на 1243.15 лв., платени такси за подновяване на имуществената застраховка на недвижимия имот, върху който е учредена ипотека като обезпечение на задълженията на кредитополучателя; сума в размера на 19 978.39 лв., законна лихва върху главницата за периода 29.12.2019 г. – 10.03.2021 г.; законна лихва върху главницата от 175 290.08 лв. от датата на сезиране на съда - 11.03.2021 г. до изплащане на сумата; сума в размера на 350 лв., годишна такса за управление и 744.50 лв., направени разноски за подновяване на вписаната ипотека. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е вероятно нищожно или недопустимо (предвид произнасянето по спор, разрешен със сила на пресъдено нещо), евентуално очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, наред с поддържаните основания по чл.280, ал.2 ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона за развитие на правото: 1.1. Ползва ли се решението, постановено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с което се отхвърля предявения установителен иск заради нередовно уведомление за предсрочна изискуемост на кредита, със сила на пресъдено нещо (СПН) по отношение на падежиралите вноски към датата на предсрочната изискуемост? 1.2. Какви са критериите за преценка относно наличието на сила на пресъдено нещо (СПН)? Допустимо ли е преценката за наличие на СПН да се прави единствено въз основа на твърдения в исковата молба, без да се обективните факти, част от предмета на приключило съдебно производство, по които страните са спорили в приключилия правен спор? 2.1. Следва ли банката да уведоми длъжника, когато трансформира кредита от спорен в редовен, за да знае същият, че може да започне изпълнение или да извърши предсрочно погасяване? 2.2. Може ли кредиторът в рамките на едно облигационно правоотношение едновременно да обяви кредита за предсрочно изискуем, след което да приеме, че кредитът е редовен и дължим на крайния падеж? 3.1. Какъв е редът за погасяване при липса на погасителен план по договора за кредит и при липса на уговорен размер на месечна погасителна вноска? 3.2. Допустимо ли е липсата на погасителен план към договора за кредит да се замества с погасителен план, изготвен от вещо лице? Допустимо ли е вещото лице да определи месечната падежна дата по договора за кредит при положение, че няма такова съглашение между страните? 3.3. Длъжен ли е съдът да се обоснове защо кредитира или не кредитира прието по делото експертно заключение на вещото лице? Допустимо ли е съдът да замести липсващата воля на страните по отношение на месечната падежна дата? Съставлява ли процесуално нарушение и/или материално нарушение на закона, липсата на обосноваване в мотивите на решението защо кредитира или не прието по делото експертно заключение на вещото лице? 3.4. Допустимо ли е двустранни уговорки между страните за изменение на съществуващ договор да се изключват служебно от съда поради недействителност, за да се обоснове основателността на претенцията на ищеца? 4.1. С оглед задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички възражения, следва ли съдът да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения, съответно, ако не го направи, то съставлява ли това процесуално нарушение? 4.2. Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 от ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства? Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор? 4.3. При направено възражение за нередовно водено счетоводство от страна по делото, чия е доказателствената тежест за опровергаване на това твърдение? 5.1. В случай, че банката – кредитор отнесе кредита като предсрочно изискуем на избрана от нея дата в счетоводните си книги, различна от датата на уговорената в договорното съдържание, съставлява ли това неизпълнение и/или нарушение от страна на банката – кредитор, съобразно уговореното в договорните отношения между страните? До какви последствия води това? Длъжна ли е банката да уведоми длъжника за преминаването на кредита от редовен към предсрочен и обратното? 5.2. Допустимо ли е длъжникът да бъде уведомен за предсрочна изискуемост по кредит с получаване на преписи от искова молба по развило се предходно производство, по което производство с влязло в сила решение искът е отхвърлен поради ненадлежно обявена на предсрочна изискуемост? 6.1. Правилен ли е извода на съда, че има единствено преструктуриране на дълга без наличието на новационно намерение? Промяната на основни модалитети по договора за банков кредит, а именно главница, лихва и срок не представлява ли новация? 7.1. Длъжен ли е съдът да съблюдава за клаузи, които накърняват добрите нрави на основание чл.26 от ЗЗД? Следва да си прилага служебно начало независимо дали страните са навело възражения при преценка на неравноправни и нищожни клаузи в договора? 7.2. Допустимо ли е и съставлява ли процесуално нарушение нарушението на добрите нрави в гражданските спорове? Как съществуват добрите нрави като писани, систематизирани и конкретизирани правила или съществуват като общи принципи и морални норми? Закона придал ли е правно значение на добрите нрави? Последицата от нарушаване на добрите приравнена ли е с тази на противоречието на договора със закона? 8.1. Правилен ли е извода на съда, че не е настъпила погасителната давност на която се позовава длъжника? 9.1. Дължи ли се възнаградителна лихва след направено едностранното волеизявление на кредитора за предсрочна изискуемост? 9.2. Обявяването на предсрочна изискуемост по договора за банков кредит изключва ли заплащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви /както възнаградителни, така и наказателни/? Кога се приема, че е волеизявлението за предсрочна изискуемост е достигнали ди кредитора и достатъчно ли е единствено едностранно да бъде направено, за да изключи заплащането на договорните лихви? 9.3. След датата на обявената предсрочна изискуемост по кредита следвали кредитора да спре да начислява договорни лихви (възнаградителни и наказателни)? 10.1. При липсата на погасителен план и на договорка за месечна падежна дата за вноски, между кредитодателя и кредитополучателя означава ли, че не се дължи начисляване на възнаградителна лихва до крайния падеж, а именно до 29.12.2019 г.? Следва ли това, че направените плащания до крайния падеж по договора, а именно 29.12.2019 г., погасяват единствено главницата без възнаградителна лихва? Въззивният съд правилно ли е решил да отнесе част от плащанията направени преди крайния падеж за погасяване на възнаградителна лихва, която със СПН по предходно решение по казуса е прието, че се дължи при крайния падеж? 11.1. Решаващия съд длъжен ли е служебно да следи за неравноправни клаузи при банкови кредити, дори и без да е изрично сезиран с такова искане? Представлява ли процесуално нарушение пропуска да се проследи за такива клаузи и подлежат ли такива спорове на преразглеждане? 12.1. Правилно ли е съдът да прилага нормата на чл. 76 от ЗЗД, регламентираща реда за погасяване на задълженията отнасяйки извършени плащания преди настъпване на падежната дата за договорена възнаградителна лихва вместо за главница? В каква поредност е следвало да се извършва погасяване на задълженията при плащане преди падежа? 12.2. След като има извършване на плащания, които не обвързват кредитополучателя същите не следва да се отнесат единствено и само към главницата? 12.3. Липсата на погасителен план води ли до приложение на правилото на чл. 76 от ЗЗД, а именно, че с извършените плащания се погасява първо най-обременителното задължение – в случая това за главница и длъжен ли е съдът да го приложи при направено изрично възражение? 13.1. Законосъобразно ли е решаващия съд да дава насоки в самите съдебни актове за начина, по който да се изрази претенцията от страна на Банката, за да бъде уважена? 14.1. С обявяването на предсрочна изискуемост започва ли да тече срок за погасителна давност за цялото задължени? Предявяването на такъв иск прекъсва ли давността? 14.2. Вноските по банков кредит притежават ли характеристики на периодично плащане съобразно чл. 111 от ЗЗД? Погасяват ли се с изтичане на тригодишна давност? 14.3. Искането за предсрочно плащане на цялата сума, съответно обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съставлява ли по своята същност волеизявление за разваляне на договора поради неизпълнение по смисъла на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД? 15.1. Необходимо ли е изрично предварително писмено съгласие на длъжника в хипотезата на чл. 382, ал. 2 от КЗ при сключване на застрахователен договор между застраховащ, който е кредитор, и застраховател по повод на имуществено или неимуществено благо на длъжник в полза на кредитор за обезпечение на вземането на кредитора? 16.1. Представлява ли недопускането на доказателствено искане по чл.266, ал.3 от ГПК процесуално нарушение от страна на въззивния съд и да постанови решение без да изясни всички факти по спора? Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с влезли в сила решения по предходни две дела – гр.д.№2302/2013 г. на ОС Пловдив и т.д.№961/2018 г. на ОС Пловдив, е налице произнасяне със сила на пресъдено (която обвързва страните) относно правопораждащите факти, касаещи: поетите задължения по сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г., по силата на който, на 29.12.2004 г. ответникът е усвоил сумата от 236 000 лв., с краен срок на издължаване 180 месеца от датата на усвояването, т.е. до 29.12.2019 г.; нищожността на клаузите на чл.6 (относно размера на възнаградителната лихва) и чл.7 (за капитализиране на лихвата) от този договор и нищожност на допълнителното споразумение от 20.11.2009 г., респ. неприлагането им в отношенията между страните и необвързването им с погасителния план към него; невъзможността на банката да иска връщане на заемната сума, както и натрупаните възнаградителни лихви преди 29.12.2019 г., т.к. до този момент няма дължими от кредитополучателя анюитетни вноски с настъпил падеж, респ. не би могло и да има просрочени такива. Посочил е, че предявените в настоящето производство осъдителни искове за главница, договорни лихви, такси и законна лихва по договора за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г., са основани на настъпването на нов факт - изтичане на крайния срок на договора за кредит, от който момент за ответника възниква задължението да върне на банката получените суми. Зачитайки силата на пресъдено нещо по предходните решения е намерил за неоснователни доводите на ответника: че заявленията за издаване на заповеди по чл.417 ГПК и исковите молби по чл.422 ГПК следва да се считат за изявления за разваляне на договора за кредит; че банката е следвало да покани длъжника да продължи да плаща и не го е уведомила, че договорът не е развален и е извършвала нередовни счетоводни отразявания на задължения по договора, без да е дадено съгласие на кредитополучателя, след уведомяването му за разваляне на договора; че дължимите вноски по договора за кредит имат характер на периодично плащане и че претендираните вземания са погасени по давност. Установил е, че общият размер на извършените от ответника плащания преди настъпване на крайния срок на договора, установен с приетата пред въззивната инстанция съдебно-счетоводна експертиза, е 264 110.84 лв. (при съобразяване клаузите на първоначалния договор относно размера на отпусната сума - 236 000 лв., договорения годишен лихвен процент – 13.25% и срока на погасяване на кредита - 29.12.2019 г.), с които плащания са погасени съразмерно задълженията по договора за такси, лихви и разноски, включващи изцяло възнаградителна лихва и главница за 87 месеца, част от дължимата възнаградителна лихва за 88-мия месец и дължимата годишна такса за управление за седем години, като дължимата главница е в размер на 175 290.08 лв., а дължимата възнаградителна лихва е 105 430.89 лв.. Изразил е становище, че изготвената от вещото лице таблица 2 е от значение за решаването на спора с оглед нищожността на клаузите на чл.6 и чл.7 от договора и на допълнителното споразумение, но по никакъв начин не представлява погасителен план като част от договора за кредит, който да замества несъществуващия такъв - таблицата е съставена за нуждите на исковото производство, за да се определи размерът на задълженията за главница, възнаградителна лихва и такси по договора към момента на настъпване на падежа – 29.12.2019 г. в светлината на поредността по чл.76, ал.2 ЗЗД на погасяване на такси, лихви и главница, когато изпълнението не е достатъчно. Изложил е съображения, че при извършено частично плащане на задълженията по договора за кредит длъжникът не може да се ползва на правото да определи кое задължение е най-обременително за него, респ. което следва да бъде погасено, а чл.76, ал.1 ЗЗД е разпоредба, приложима тогава, когато съществуват няколко еднородни задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е определено по основание и размер. Счел е, че не следва да възприеме експертизите –първоначална и допълнителна, изготвени в първоинстанционното производство в частите, касаещи размерите на главница и възнаградителни лихви към датата на падежа, тъй като липсва вариант, при който изчисленията да са направени само на база клаузите на първоначалния договор, без отчитане на капитализирането на лихвата и на едностранната й промяна от банката. Намерил е за неоснователни и доводите на ответника за недължимост на присъдените с първоинстанционното решение такси и разноски - 350 лв. годишна такса за управление (който размер е по-нисък от предвидения в чл.21, б.„а“ от договора), 1923.35 лв. такси за подновяване на имуществената застраховка на имуществата, служещи като обезпечение (в чл.13, б.„в“ и „г“ е уредено задължение за кредитополучателя да застрахова в полза на кредитора недвижимите имоти, а в чл.13, б.„д“ – да заплаща редовно застрахователните вноски) и 744.50 лв., разноски за подновяване на вписаната ипотека (предвидена в чл.15.3. от договора). Настоящият състав на ВКС намира, че решението е валидно, тъй като е постановено от компетентен съд, действащ в надлежен състав, в пределите на предоставената му правораздавателна власт, съставено е в писмен вид, подписано е от членовете на състава и е разбираемо. От друга страна съдът е разгледал искове, основани на факт (изтичане на крайния срок на договора за кредит, от който момент за ответника възниква задължението да върне на банката получените суми), настъпил след формиране на силата на пресъдено нещо по предходните съдебни производства между същите страни, поради което не се установява наличие на поддържаната от касатора вероятна нищожност или недопустимост на решението и на тези основания, както и по свързания с вероятната недопустимост на решението въпроси 1.1 и 1.2, касационно обжалване не може да бъде допуснато. На следващо място въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС, е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства. Изложил е мотиви, съдържащи фактически констатации и правни изводи и е дал собствено мотивирано разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след подробно произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. Преценил е експертните заключения във връзка с другите доказателства по делото и е извел мотиви обосноваващи преценката му защо и кое от заключенията кредитира, като отказът на въззивния съд да допусне допълнителна ССЕ относно падежиралите вноски е поради констатираното наличие на влязло в сила съдебно решение между страните, което установява със сила на пресъдено нещо правопораждащите факти (вкл., че до 29.12.2019 г. няма дължими вноски с настъпил падеж). С оглед изложеното по въпроси 4.1, 4.2, 3.3 и 16.1 касационно обжалване не може да бъде допуснато, т.к. решението на въззивния съд е в съответствие с константната практика на ВКС, наличието на която изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК спрямо тези въпроси. Въпроси 2.1, 2.2, 3.2, 3.4, 4.3, от 5.1 до 9.3 вкл., 11.1., 13.1 и от 14.1 до 14.3 вкл. са израз на поддържани от касатора, но невъзприети от въззивния съд тези и с тези въпроси по същество се оспорват направените във влязлото в сила решение по т.д.№961/2018 г. на ОС Пловдив, изводи по отношение правопораждащите спорното право факти, а с въпрос 15.1 се изразява несъгласие с направения по същество извод на въззивния съд, че е налице валидно възникнало застрахователно правоотношение във връзка с имуществото на ответника. В този смисъл по посочените въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато, като поради липсата на поддържаните селективни основания, касация не следва да се допусне и по останалите въпроси, свързани с приложението на чл.76 ЗЗД (3.1, 10.1, 12.1, 12.2 и 12.3) – при постановяване на решението въззивният съд е спазил изцяло разясненията, дадени в практиката на ВКС, вкл. в ТР №3/2017 г. от 27.03.2019 г. по т.д.№3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изложеното и тъй като въззивният съд не е допуснал нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите му изводи са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Предвид изхода на правния спор касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,