Определение № 2240 от 19.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2237/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. В. К., представлявана от адв. П. Н., срещу определение № 778 от 16.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 399/2023 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 69 от 31.01.2023 г. по гр. д. № 593/2022 г. на Районния съд - К.. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото по предявения от жалбоподателката инцидентен установителен иск, с който се претендира да бъде прието за установено спрямо Е. Х. Я.-А., че постановлението за възлагане, издадено по изп. д. № 20138030400972 по описа на ЧСИ Т. М., е нищожно поради невъзможен предмет, и исковата молба е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Жалбоподателката поддържа становище за неправилност на въззивното определение. Моли то да бъде отменено и делото да се върне с указания до районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск. Счита, че дадените ѝ указания за отстраняване на нередовности в исковата молба са неясни, а от друга страна спрямо нея е поставено изискване да посочи правното основание на претенцията си, каквото процесуално задължение намира, че законът не поставя. Отделно застъпва становището за преждевременно изразена от съда позиция досежно допустимостта на иска, а „за такъв вид недопустимост съдът не следи служебно“. В тази връзка, в изложение към жалбата поставя въпроса: „Процесуално допустимо ли е съдът да изисква от страната - ищец да посочва правното основание за предявяване на иска при положение, че в исковата молба и в допълнение към нея подробно са заявени всички обстоятелства, на които се основава искът? “. В продължение се застъпва становището за наличие на „очевидна неправилност“ и противоречие с практиката на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, без обаче да е формулиран конкретен правен въпрос. На последно място заявява, че вследствие неправилните процесуални действия на районния съд по администриране на частната жалба срещу определението за връщане на исковата молба, от която не следвало да се връчва препис на насрещната страна, се стигнало до присъждане на разноски в полза на ответницата без каквото и да било правно основание. В този смисъл се поставя въпросът: „ При подадена частна жалба против съдебния акт, с който е постановено връщане на исковата молба от съда, следва ли екземпляр от тази частна жалба да се връчи на останалите страни? “. По отношение на повдигнатите въпроси се твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в Постановления на Пленума на ВС, Тълкувателно решение на ОСГК на ВКС и решения на отделни състави на ВКС. Ответницата по касация Е. Х. Я.-А., чрез адв. В. И., оспорва жалбата в писмен отговор. Изразява становище, че същата не обосновава основания за допускането ѝ до разглеждане по същество, а освен това е неоснователна. Претендира разноски съгласно представен договор за правна защита и съдействие за оказана безплатно правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Като съобрази данните по делото, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира постъпилата частна касационна жалба за процесуално допустима. Същата е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по предявения инцидентен установителен иск. Поддържаната очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК не се констатира поради следните съображения: Пред Районния съд - К. е предявен от E. Х. Я.-А. срещу Р. В. К. и Т. К. К. иск за делба на поземлен имот и масивна жилищна сграда, идеални части от които ищцата е придобила с постановление за възлагане след проведена публична продан по изп. д. № 972/2013г. по описа на ЧСИ Т.М., като останалите идеални части се притежавали от ответниците в режим на съпружеска имуществена общност. В писмения отговор на исковата молба ответниците са оспорили допустимостта на иска, заявили са, същият е родово неподсъден на районния съд и са възразили, че ищцата не е придобила имотите на годно правно основание, тъй като те съставлявали еднолична собственост на Р. К. съгласно брачен договор от 24.04.2015 г., а постановлението за възлагане е нищожно, тъй като ответникът Т. К. не е притежавал права към момента на издаването му; постановлението не съдържа и дата на издаване. На основание чл. 212 ГПК ответниците са предявили инцидентен установителен иск срещу ищцата за приемане за установено, че постановлението за възлагане е нищожно и за обезсилването му. В мотивите си въззивният съд е проследил подробно осъществените процесуални действия във връзка с предявения от жалбоподателката инцидентен установителен иск. Впоследствие е пресъздал изложените във въззивната жалба съществени доводи на страната. Във връзка с тях е посочил, че съдът следи служебно за съществуването на положителни и липсата на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск. Съгласно мотивите към обжалваното определение, в случая първоинстанционният съд е констатирал противоречие между твърденията на ищцата по инцидентния установителен иск, че е едноличен собственик на делбния имот, с предявения иск за прогласяване нищожност на акта, от който ответницата по този иск черпи правото си на собственост, поради това, че е придобила правата от несобственик, с оглед на което е дал подробни разяснения кои са предпоставките за валидност, респ. за нищожност на постановлението за възлагане, като е посочил, че не са изложени твърдения за наличието на нито една от тях. Указал е, че постановлението за възлагане като едностранен акт на принудително изпълнение на съдебния изпълнител не може да бъде атакувано по исков ред, освен в изрично посочените в ГПК хипотези, каквато настоящата не е. Разяснил е също така, че с предявения иск ищцата не може да защити твърдяното от нея право на собственост, поради което ѝ е дал указания да уточни дали претендира да се установи, че е едноличен собственик на целия недвижим имот, ведно с построената в него сграда, както и да формулира съответен на твърденията си петитум. В мотивите си въззивният съд е изтъкнал още, че продажбата на чужд имот не води до нищожност на сделката или на акта, с който е извършено разпореждането. Затова и първоинстанционният съд е изискал от страната да заяви дали претендира установяване на нейното право на собственост поради това, че ищцата по иска за делба не е могла валидно да го придобие от несобственик. Независимо от указанията ищцата е продължила да настоява, че не претендира защита на свои права, а претендира прогласяване нищожността на постановлението за възлагане поради това, че имотът, който е изнесен на публична продан и за който е издадено постановлението, не е бил собственост на длъжника Т. К.. Така процесуалното поведение на ищцата по насрещния иск, според въззивния съд, не е довело до отстраняване на нередовностите на исковата молба, за които на страната са били дадени подробни указания, поради което правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е прекратил производството по този иск. Мотивиран от този изход на производството, съдът е определил възнаграждение в полза на процесуалния представител на ответницата в размер на 400 лв. за въззивното производство. При така изложените мотиви на въззивния съд не се установява нарушение на процесуалните му задължения за излагане на собствени съображения по предмета на спора, нито се констатира явна необоснованост и/или вътрешно противоречие между фактическите му констатации и основаните на тяхна база правни изводи по основателността на подадената частна жалба. Изпълнено е задължението на съда, съобразно разясненията на ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, да провери всички правнорелевантни факти, сам да прецени доказателствата и въз основа на тях да разреши въпросите, включени в предмета на производството. Изложените съображения напълно съответстват на трайно установената съдебна практика - за процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването на правото на иск, вкл. правния интерес, съдът е длъжен да следи служебно /мотивите към т. 16 ТР от № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, мотивите към т. 9 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС/. Процесуалните предпоставки като условия за допустимост на иска обуславят допустимостта на процеса, а с това и правото и задължението на съда да разгледа и реши по същество правния спор между страните. В съвкупността си всички те трябва да са налице през цялото време на развитие на исковия процес и към момента на постановяване на решението, за да бъде то валиден и допустим съдебен акт /мотивите към т. 1 на ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС/. Когато исковата молба е неясна и въз основа на нея не може да бъде изведено конкретното искане на ищеца, съдът е длъжен да даде указания на страната преди да пристъпи към връщане на исковата молба. В този случай той следва да констатира по безспорен начин дали са налице съответните недостатъци, за да приложи последиците на чл. 130 ГПК. Съответно, при неотстраняване на констатираните нередовности, съдът връща исковата молба - чл. 129, ал. 3 и 4 ГПК /в този смисъл и определение № 725 от 11.11.2015 г. по ч. гр. д. № 3241/2015 г. на ВКС, IV-то г. о./. Поставеният от жалбоподателката първи правен въпрос е зададен некоректно. В случая съдът не е изисквал от страната да посочи точна правна квалификация на своето искане, а да преформулира претенцията си, доколкото излага обстоятелства, присъщи на петиторна претенция за защита на вещните ѝ права върху делбения имот, а релевира петитум за установяване нищожността на постановлението за възлагане, и в този смисъл е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на иска /вж. протокол от о. с. з. от 17.01.2023 г. на л.л. 154-155 по делото на Карнобатския районен съд/. В уточнението си от 25.01.2023 г. ищцата отново е настояла обаче, че искането ѝ е за прогласяване нищожността на постановлението за възлагане по изп. д. № 20138030400972 по описа на ЧСИ Т. М. поради това, че длъжникът не бил собственик на имота, и същото да бъде обезсилено. Това е сторено въпреки направеното от съда недвусмислено указание относно недопустимостта на този иск и изричното предупреждение, че при неотстраняване на нередовността исковата молба ще бъде върната. Ето защо така поставеният въпрос не обосновава допускане на въззивното определение до касационен контрол на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разпоредбата на закона по отношение съдебния контрол върху възлагателните постановления /чл. 496, ал. 3 ГПК/ е изрична и недвусмислено установява възможност за оспорването им по исков ред само при нарушаване на чл. 490 ГПК и при невнасяне на цената. Недопустимо е обявяване недействителността на публичната продан на друго основание, извън посочените. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика на ВКС - така напр. решение № 47 от 04.03.2015 г. по гр. д. № 5995/2014 г. на I-во г. о., решение № 124 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 905/2011 г. на I-во г. о., решение № 47 от 20.04.2015 г. по гр. д. № 2775/2014 г. на III-то г. о., определение № 346 от 14.07.2022 г. по гр. д. № 4970/2021 г. на I-во г. о., определение № 60629 от 20.07.2021 г. по гр. д. № 97/2021 г. на III-то г. о. От изложеното следва, че при липса на конкретни твърдения за наличие на едно от изрично и изчерпателно предвидените основания за оспорване по исков ред на постановлението за възлагане, предявеният иск не следва да се допуска до разглеждане, в който смисъл е и произнасянето на въззивния съд. Що се касае до втория въпрос: „ При подадена частна жалба против съдебния акт, с който е постановено връщане на исковата молба от съда, следва ли екземпляр от тази частна жалба да се връчи на останалите страни? “ – същият не може да бъде обсъждан, тъй като с него на практика се цели преразглеждане на въпроса за присъдените съдебни разноски в производството пред окръжния съд. Въпросът за разноските не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол в хода на настоящото производство и не може да бъде пререшаван отделно от основния процесуален спор за правилното приложение на санкцията по чл. 129, ал. 3 ГПК. Търсената защита страната е могла да получи, като поиска изменение на въззивното определение по реда на чл. 248 ГПК, което обаче не е сторено. С оглед изхода на спора, в полза на оказалия безплатно правна помощ процесуален представител на ответницата - адв. В. И. от АК - П., следва да бъде определено възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв /по делото са представени заверени преписи от договор за правна защита и съдействие в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв от 12.05.2023 г. и пълномощно от с. д./. Изчислено на база разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото възнаграждение възлиза на 1 200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.