Определение № 320 от 08.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5121/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Е. Г. ,чрез адв Т. Я. от ВАК срещу решение №1297/27.07.2017г по в. гр.дело № 1152/2017г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение №1124от 20.03.2017г на В. в частта по оспорвания от касатора размерна присъдено обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 ,ал.1 т.3 ЗОДОВ ,определен на 500лв.

Въззивният съд е приел обезщетение в този размер да репарира вредите във връзка с повдигнато на 27.06.2010г обвинение за кражба на движими вещи ,по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда №330/28.06.2011г на В. (потвърдена с решение от 12.10.2011г на В. ) Въззивният съд е отчел ,че за периода 1995-2016г Г. е осъждан 19 пъти ,като за процесния период срещу него са водени други четири наказателни производства, приключили с влязла в сила присъда или споразумения, включително е било наложено наказание лишаване от свобода, което ищецът изтърпява и понастоящем.

Изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК съдържа два въпроса:

1. Следва ли при дела с правно основание чл.2 ЗОДОВ съдилищата да дават превес на обстоятелства свързани с предходна съдимост на ищеца при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД

2. Следва ли да се приема че лица които са осъждани или имат висящи наказателни производства търпят по- малко вреди от действията на прокуратурата и органите на ДП по чл. 2 ЗОДОВ

По двата въпроса е посочено основанието на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК,без да са изложени други съображения освен цитиране на установеното в практиката на ВКС разбиране за вредите в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ като увреждане на неимуществени права, блага и правнозащитими интереси, изразяващи се в нравствените емоционални и психически терзания, за които е нормално да се приеме, че се търпят по време на цялото наказателно производство като обичайни неимуществени вреди, като и че при този вид вреди се изхожда от конкретните обстоятелства,характер и степен на увреждане тъй като в чл. 52 ЗЗД не се касае за абстрактно понятие.

Прокуратурата на РБ не е депозирала отговор

След преценка Върховен касационен съд,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставен като въпрос за оценка на обстоятелствата, свързани с предходна съдимост при определяне размера на обезщетението и относителната им тежест (превес), първият формулиран в изложението въпрос има установен отговор в принципните указания на ППВС № 4/ 1968г и ТР №3/2005г на ОСГК,както и в редица решения на ВКС ,постановени по реда на чл. 290 ГПК.Основанието на чл. 280 ал.1т .3ГПК не е налице,а позоваването на него не е подкрепено с никакви съображения в изложението.При установен в практиката на ВКС диференциран отговор на въпроса с оглед естеството на вредите,които подлежат на обезщетяване, т.е в зависимост от това дали се претендира вреда от накърняване на доброто име и злепоставяне в обществото, при което предходна съдимост и водено през същия период наказателно производство за други престъпления, приключили с осъдителна присъда е от съществено значение ,или се касае за други неимуществени вреди като огорчение, претеснения, подтиснатост,страх от неоснователноосъждане,включително накърнени лични свободи и права,за които вреди предишните осъждания нямат същата тежест при обезщетяването им,въпросът в изложението е лишен и от необходимата конкретност.

При формулирането на втория въпрос също не е отговорено на общо изискв ане на чл. 280 ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване въпросът да е свързан с решаващите съображения на съда, в решаваща за изхода на делото насока.

Ищецът е посочил за обезщетяване вреда от това,че макар да е осъждан многократно, несправедливото обвинение в кражба го е изтерзало и подтиснало, довело е до ниска самооценка и убеждение, че постоянно ще го свързват с криминални прояви при най-малкото подозрение. Решаващ извод на въззивния съд е, че така претендираните от повдигане на конкретното обвинение в извършване на престъпление по чл.196, ал.1 т.2 НК вреди от неимуществен характер са претърпени от ищеца.За тях външни формални доказателства не са били ангажирани по делото, но не са били и необходими, за да приеме въззивният съд заявените вреди за обичайни,съответно подлежащи на обезщетяване. Изводите на решаващия съд не са основани на съображение че за ищеца Г. – осъждан 19 пъти и с висящи четири наказателни производства по други обвинения за същия период,процесните вреди се търпят по-малко.Въззвният съд не е оценявал вредите количествено,поради това отговор на въпрос, който отрича такъв подход, няма да доведе до друг изход на делото.

Ето защо и по двата въпроса не отговарят на критерия в чл. 280 ал.1 ГПК от съдържателна страна и касационно обжалване не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.