Определение № 4431 от 18.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4441/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. Й., чрез адв. Г. Г., срещу решение № 302/09.07.2024г. по в.гр.д.№384/24г. по описа на Окръжен съд Плевен, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявения от касатора срещу С. Т. Д. иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК за признаване за установено вземането на ищеца за сумата от 6 785, 21 лв., от която 4 105, 32 лв. представляващи лихва за забава за периода от 30. 11. 2019 год. до 01. 06. 2022 год. /остатък след плащането от 16. 06. 2023 год./, 1 158, 44 лв. представляващи лихва за забава за периода от 01. 06. 2022 год. до 27. 09. 2022 год., 449, 69 лв. представляващи лихва за забава за периода от 27. 09. 2022 год. до 29. 11. 2022 год., 1 061 лв. представляващи лихва за забава за периода от 29. 11. 2022 год. /датата на депозиране на заявлението/ до 28. 04. 2023 год. /датата на заплащане на сумата от 19 500 лв.- част от присъдената главница/, 12, 88 лв. представляващи лихва за забава за периода от 28. 04. 2023 год. до 05. 05. 2023 год. /датата на изплащане на сумата от 3 900 лв.- част от присъдената главница/ и 2, 63 лв. представляващи лихва за забава за периода от 05. 05. 2023 год. до 09. 05. 2023 год. /датата на заплащане на сумата от 1 900 лв.- част от присъдената главница/. Касаторът твърди да е невярно заключението на въззивния съд за пълно издължаване на паричното задължение на ответницата, защото е направено въз основа на неправилно приетото, че плащането на сумите 1900 лева и 5000 щатски долара, съответно на 05.09.2020г. и на 15.04.2021г., има погасителен ефект за процесното вземане. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК: 1/ „Когато длъжникът е в забава, следва ли да се съобразява с разпоредбите на договора, по който е длъжник, относно начина на плащане в случаите, при които не е образувано изпълнително производство?“ 2/ “Може ли съдът да извършва тълкуване на волята на страните по договор, когато не е направено искане за това и когато клаузите на договора не противоречат на закона, на добрите нрави, не са неразбираеми, не са неясни и не са недвусмислени?“ Касаторът се позовава и на основанието на чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК – очевидна неправилност. Насрещната страна по жалбата – ответницата С. Т. Д., чрез адв.Р. М., оспорва жалбата и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима – определението на настоящия състав с №1767/08.04.2025г. е отменено с определение № 4125/04.08.2026г. по ч. гр.д. № 2434/25г. по описа на ВКС, ІV ГО, с което е прието, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване. Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно по следните съображения: Не е имало спор по делото относно факта, че с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №..., том ..., рег. №..., дело ... от ...г., от ... ... ...г. на нотариус Д. Н., рег. №745 на НК, В. Й. е предоставил на ответника С. Д., сумата от 45000 /четиридесет и пет хиляди/ лева, като за обезпечаване на заема С. Д. е учредила ипотека в полза на В. Й., върху подробно описан апартамент. Съгласно посоченото в т.1 на нотариалния акт заемополучателят е следвало да връща заетата сума по посочена сметка в „Инвестбанк“ АД до 30.11.2019г. Страните са уговорили лихва при неплащане в срок в размер на БЛП на БНБ до пълното издължаване на сумата. Не е спорно между страните, че С. Д. е превела по банкова сметка на ищеца на 01.06.2022г. сума в размер на 9954,75 лева; на 27.09.2022г. - в размер на 9750 лева, а след издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист /30.11.2022г./ по ч.гр. дело №6306/2022г. по описа на РС-Плевен е изплатила следните суми: на 28.04.2023г. - 19500 лева; на 05.05.2023г.- 3900 лева; на 09.05.2023г. - 1900 лева; на 16.06.2023г. - 9 204 лева или общо 34 504 лева. Според ищеца, с извършените плащания са погасени изцяло главницата по заема и разноските по изпълнителното производство, а частично е погасено вземането за лихви, като са останали неплатени такива в общ размер от 6785,21 лева - начислени за отделни периоди върху различен размер на главницата в зависимост от частичното й плащане. За да заключи, че процесният остатък от вземането за лихва не се дължи, въззивният съд е приел, че то е било изцяло погасено /с оглед заключението на ССчЕ/, предвид извършени от ответницата и приети от ищеца плащания на сумите 1900 лева и 5000 щатски долара, съответно на 05.09.2020г. и на 15.04.2021г. по банкова сметка на ищеца. Този решаващ извод е предпоставен от приетото, че не е доказано, при тежест на ищеца, между страните да е съществувало друго заемно или каквото и да било правоотношение към момента на плащанията, извън процесното, което да е могло да бъде основание за извършването им, поради което правилото на чл. 76, ал.1 ЗЗД е неприложимо и съответно и тези суми, макар преведени по различна банкова сметка от посочената в нотариалния акт, са в погашение на процесния заем. Въззивният съд е намерил факта, че сумите 1900 лева и 5000 щатски долара са преведени по различна банкова сметка на кредитора от посочената в нотариалния акт такава в „Инвестбанк“ АД за ирелевантен за погасителния ефект на плащането, доколкото последното е извършено след уговорения между страните падеж. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси са във връзка с тезата му, че след като не е извършено по посочената в договора банкова сметка на кредитора, плащането на сумите 1900 лева и 5000 щатски долара няма погасителен ефект за възникналото от договора парично задължение. Тази теза е невярна, доколкото по делото липсва спор, че и двете суми са наредени по банкова сметка, чиито титуляр е кредитора – ищец и въпросната сметка е заверена с тях. За паричните задължения е съществена стойността, която парите изразяват, с оглед тяхната характеристика като платежно средство и общ изразител на стойност. За кредитора няма съществено значение по коя от банковите сметки ще се извърши плащането, тъй като след заверяване на платежната сметка собствеността и рискът относно преведената, респективно внесената сума преминават върху титуляра на сметката. Ето защо, плащането по различна от посочената в договора банкова сметка с титуляр кредитора по изпълнението има погасителен ефект, който настъпва в момента на заверяване на сметката на кредитора. В този смисъл е формирана съдебна практика на ВКС - решение № 216 от 27.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 882/2011 г., II т. о., решение № 114/17.01.2012г. по т.д.№ 839/2010г., ВКС, І ТО и др., от която въззивният съд не се е отклонил. Без значение за погасителния ефект на плащанията е фактът на извършването им след падежа. В тази връзка обстоятелството, че плащането е забавено, на което касаторът отдава значение, няма отношение към решаващите изводи на въззивната инстанция за погасяване на вземането и съответно не изпълва общия селективен критерий на чл. 280, ал.1, ГПК. Вторият въпрос на касатора е несъотносим към мотивите на обжалваното решение, доколкото съдът не е приемал за неясна, съответно не е тълкувал волята на страните по процесния договор за заем нито изцяло, нито в частта относно изпълнение задължението на заемополучателя да върне заетата сума. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице, когато без извършване на допълнителна проверка от съдържанието на самия акт може да бъде констатиран такъв тежък порок, който го прави нетърпим за правовия ред. В случая такъв липсва, доколкото прочитът на обжалваното решение не позволява пряка констатация за превратно прилагане на закона или за груби нарушения на правилата на формалната логика от въззивната инстанция. Доводът, с които жалбоподателят обосновава очевидната неправилност /необоснованост на приетото, че плащането на 1900 лева и 5000 щатски долара е в изпълнение на процесното заемно правоотношение, а не на друго, заемно или не, правоотношение между страните/ е оплакване за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т.3 ГПК, проверимо едва при извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за законосъобразност. В обобщение, не са налице сочените основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Мотивиран от изложеното, съдът