Определение № 4045 от 28.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3699/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 15005/04.06.2025 г. на И. М. Б., [населено място], чрез адвокат М. Ш. и адвокат С. М., срещу въззивно решение № 468/16.04.2025 г. по в. гр. д. № 3195/2023 г. на Апелативен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустими доказателствени средства в гражданския процес ли са фотографските изображения; 2. Какви задължения има съдът, когато кредитира или не е съгласен с приетите по делото съдебно-медицински експертизи, както и дължи ли въззивният съд да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото доказателства, в т.ч. всички приети по делото експертизи; 3. Следва ли съдът да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, доказани по несъмнен начин и в частност следва ли при вреда, настъпила при и по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение да се посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добри медицински практики; 4. При наличието на какви условия рискът от възникване на усложнения при или по повод оказване на медицинска помощ преминава върху пациента, респ. в кои случаи за този риск отговаря медицинският персонал или възложителят му; 5. Следва ли съдът да приложи принципа на адекватните очаквания при извършване на преценка относно дължимата грижа, която следва да положи медицинският персонал? В частност – следва ли съдът да обсъди само извършването, респ. неизвършването, на задължителния минимум от диагностично-лечебни дейности, или е необходимо да установи какво е следвало да бъде най-адекватното лечение за конкретния пациент в конкретния случай, за да получи той качествено и достатъчно лечение, съгласно чл. 81, ал. 2, т. 1 ЗЗ? Следва ли съдът да анализира приетите по делото доказателства по начин, чрез който да провери дали е направено необходимото за преодоляване на риска посредством предприемане на най-добрите, съобразно конкретната ситуация, действия; 6. Налице ли е правен интерес от страна на въззиваемата страна от допускане събирането на доказателства и от уважаването на направени доказателствени искания с отговора на въззивната жалба предвид обстоятелството, че искът й е бил уважен от първоинстанционния съд. Ответникът по касация МБАЛ „Св. София“ ЕООД, чрез адвокат Д. Д., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е отменено решение № 261005/21.07.2023 г. по гр. д. № 4236/2018 г. на Софийски градски съд, като вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от И. М. Б. срещу МБАЛ „Света София“ ЕООД искове по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от 35 000 лева, ведно със законната лихва от 28.03.2018 г. и обезщетение за имуществени вреди от 9165,94 лева, ведно със законната лихва от 28.03.2018 г. В останалата част, в която претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени за разликата над 35 000 лева до пълния претендиран размер от 55 000 лева е отхвърлена, първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел, че ищецът претендира заплащане на обезщетение за претърпени от него имуществени и неимуществени вреди, вследствие на предоставена му от ответното болнично заведение некачествена и несвоевременна медицинска помощ, описана в няколко точки. Съдът е приел за установено, че ищецът е претърпял травма, осъществена с удар на мотоциклет в предпазна мантинела, която е увредила левия му крак. Първоначалната обработка на раните от катастрофата е извършена в болница в [населено място]. На 15.08.2016 г. ищецът е хоспитализиран в ответното болнично заведение, като в същия ден е опериран без попълване на формуляр за информирано съгласие. Посочено е, че наличието на информирано съгласие за извършените манипулации не може да бъде установено с гласни доказателства от разпитания свидетел д-р А. П.. Впоследствие ищецът е постъпил във ВМА, където е отстранена вътрешната фиксация на счупените кости и е поставен външен фиксатор за 6 месеца. Последвали са 11 броя оперативни намеси, вкл. присаждане на стволови клетки, които са свързани с нови болки и период на обездвижване, като кракът е останал загрозен. Към момента на предявяване на иска ищецът се е придвижвал с помощни средства. От дългия лечебен процес, съпътстван от силни болки и ограничения, ищецът е изпитал отчаяние, че няма да се възстанови до състоянието си преди операцията, че няма да може да спортува, да шофира и да води пълноценен начин на живот, който е имал преди злополуката. От заключението по комплексната съдебно-медицинска експертиза съдът е установил, че при първоначалното хоспитализиране на ищеца в болница в [населено място] са констатирани множество счупвания на подбредрицата, която е била оточна и без възможност за движение, разкъсно-контузна рана в областта на левия ахил. Операция е извършена на 15.08.2016 г. с първична костна пластика с предварително взет костен шпан, направена е мануална репозиция, с вътрешна фиксация с плака и винтове. Взет е секрет от първичната рана, установяващ замърсяване със златист стафилокок и кандида албиканс. На 26.08.2016 г. И. Б. е изписан с подобрение, афебрилен и с указание за контролен преглед и смяна на превръзка 5 дни по-късно. На 29.09.2016 г. е издадена епикриза от ВМА, според която е установена некроза по хода на оперативните разрези, съответно пациентът отново е опериран. На 07.04.2017 г. фиксиращата плана е отстранена, а на 21.04.2017 г. е свалена V.A.C система, като Б. е приучен да се придвижва с помощни средства. На 01.06.2017 г. ищецът отново е хоспитализиран във ВМА поради миграция на фиксиращите винтове, като е направена рефиксация. На 12.09.2017 г. е отстранена външната фиксация и кракът е гипсово имобилизиран. Впоследствие на 23.10.2017 г. е извършена фиксация с пирон, който е отстранен в болница в Германия на 27.04.2018 г. и е поставен хибриден външен фиксатор. През същата година на пострадалия е извършена костна трансплантация и е поставена ортеза. Вещите лица са посочили, че счупването на двете кости на подбедрицата е характерно при ПТП. Откритото счупване е съпроводено с рана на кожата и тъканите под нея. Отбелязано е, че дали е наложително консервативно или оперативно лечение зависи от мястото на счупването, кръвоснабдяването на костта, състоянието на мускулатурата, размера и състоянието на раната. Според експертите избраната вътрешна оперативна фиксация е правилна, тъй като при външна фиксация с наместване на костите и поставяне на гипс са налице условия за продължителна връзка между костта и външната среда – предпоставка за инфекция. Установен е развит компартмънт синдром, при който е налице повишено тъканно налягане, нарушаващо нормалния ход на кръвоснабдяването, индикация и за започваща некроза на тъкани. Вещите лица са посочили, че в конкретния случай предпоставка за настъпването на този синдром е костната и мекотъканна травма, предизвикана от високо енергийно действащ агент (притискане на крайника от мантинелата при станалото ПТП). Разяснили са, че лечението на синдрома е оперативно в рамките на до шестия час от проявяването му. През нощта на 17.08.2016 г. (без записан начален и краен час на операцията) е извършена фесциектомия. Установен е инфекциозен артрит на глезенната става, който предпоставя недобра прогноза, вкл. с възможност за нейното пълно обездвижване. Експертите са дали крайно становище, че проведеното в МБАЛ „Св. София“ лечение отговаря на добрата медицинска практика. То е осъществено по клинична пътека 217 – оперативна процедура с голям и много голям обем на сложност на таза и долните крайници, като ответникът е имал договор за извършване на лечение по посочената клинична пътека. Вещите лица са определили настъпването на компартмънт синдрома като последица от първоначалното травматично увреждане, като предприетото оперативно лечение е определено като фактор, препятстващ неговото развитие. Вещото лице С. не намера вакуумните превръзки за подходящи за конкретното увреждане. Посочено е, че с извършената фасциотомия е отстранена причината за отока и при прегледа не е установен артериален или венозен проблем. Затрудненията на ищеца при ходене са се дължали на инфектираната глезенна става, но при лечение в четири лечебни заведения (болница в Б., МБАЛ „Св. София“, ВМА и болница в Германия) с множество оперативни интервенции, вещите лица не могат да направят извод за мястото на заразяване на ставата. Наличието на хематом и некроза още преди първата операция е проявление на травмата и не е симптом за компартмънт синдром. Същият се профилактира с нискомолекулярен хепарин, който е приложен, съгласно температурния лист, веднага след операцията от 15.08.2016 г. Започната е и антибиотична терапия. С фасциотомията е възстановен кръвотекът, но са наранени кожа, подкожие и мускули, които след зарастване подлежат на кожна пластика, приложена във ВМА. Установено е, че последващата некроза не е по хода на оперативната рана, а е в областта на медиалния глезен. Като неоснователно е преценено оспорването на експертизата и искането за назначаването на повторна такава, тъй като представеното съдебно решение по друго дело не обосновава некомпетентност на вещите лица. Прието е, че са опровергани от събраните доказателства доводите на ищеца за несвоевременна антибиотична и антикоагулантна терапия, доколкото такива са осъществени веднага след операцията, както и изборът на фиксация на счупените кости, тъй като същият е съобразен с външната рана и цели избягване предпоставките за вторично инфектиране. Установено е правилно позициониране на крайника след операцията и предприемане на мерки за преодоляване на компартмънт синдрома веднага след установяването му – спешно консултиране със съдов хирург и ортопед и операция през нощта. Прието е, че действията, касаещи третиране на компартмънт синдрома са в съответствие с показанията на свидетеля М., в които е посочено, че преди да се оттегли за нощна почивка е обходил пациентите. Свидетелят е заявил още, че при посещение на ищеца е уведомен за напрежение в областта на крака, установил е оточност, поради което незабавно е извикал оператора. Като неотносими са приети доказателствата за наличието на присъда срещу този свидетел, като няма доказателства той да е извършвал лечебна дейност, свързана с процесния инцидент. Няма данни и ищецът да е сигнализирал в по-ранен момент за състоянието си. Съдът е отбелязал, че дори при установяване на усложнението в по-ранен момент, лекарите биха предприели същите действия за оперативно отстраняване на причината за отока. Осъществената втора операция е успешна и чрез нея е преодоляно развитието на компартмънт синдрома и кракът не е ампутиран. Посочено е, че няма доказателства лечението във ВМА да е предизвикано от втората операция, нито че некрозата не би настъпила и без предприетата спасяваща целостта на крайника манипулация. Недоказано е останало и твърдението, че компартмънт синдромът не е профилактиран и е имало друг адекватен способ за ефикасна превенция. Липсата на документирани начален и краен час на фасциотомията е приета за ирелевантна, тъй като между страните е безспорно обстоятелството, че операцията е извършена незабавно след установяване на усложнението - около полунощ. Съдът е изложил съображения, че причината за настъпването на компартмънт синдрома е неясна, поради което не може да се приеме, че усложнението е резултат от предприетия оперативен метод на вътрешна фиксация на разместените костни краища. Ищецът е посочил като вредоносно действие неправилният избор на лечение, довел до появата на компартмънт синдром, но доколкото последиците му са преодолени, то моментът на изписване на пациента е неотносим към заявените вреди. Посочено е, че няма и доказателства за причинна връзка между проявения синдром и лекуваната във ВМА некроза, нито че ако не би била предприета фасциотомията, отокът на крайника е щял спонтанно да се разнесе. Крайният извод на съда е, че не е установено противоправно поведение на лице от лекуващия екип при ответника, което да е в пряка причинна връзка със заявените от ищеца вреди. Нарушенията на ЗЗ като липса на информирано съгласие и неустановен начален и краен момент на втората операция не могат да обосноват проява на описаните в исковата молба вреди. В случая ищецът е бил в стресово състояние, след претърпяна катастрофа, с открито счупване, поради което без наличие на медицинско образование не би бил в състояние да вземе решение за вида лечение, като изброяването на евентуалните усложнения не позволява да се предвиди конкретният риск. Относно иска за обезщетение на имуществените вреди съдът е посочил, че дори без предприетата операция изброените в исковата молба превързочни лечебни материали биха били нужни, с оглед тъканната увреда, разкъсаната кожа, подкожие и меки тъкани, както и откритата фрактура на двете подбедрени кости. Вакуумните превръзки са правени при лечението във ВМА, като няма доказателства за тяхната неизбежност и необходимост за конкретното лечение. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Той се поставя вхипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, без обаче да се сочи относима практика на ВКС по него. Посоченото от касатора решение №136/2011г. по гр.д.№ 602/2010г., ІV г.о. касае видеонозаписа като веществено доказателство, съдържащите се в който данни могат да се интерпретират по съответен ред с използване на специални знания. В случая от касатора се релевират доводи, че снимковият материал е необходимо и допустимо доказателствено средство по аргумент от чл.204, ал.1 ГПК. Въззивният съд е преценил за конкретния случай, че приложените към исковата молба снимки на долен крайник са неотносими към спора, тъй като за твърдените от ищеца факти и обстоятелства са събирани допустими доказателства – писмени и гласни, в т.ч.и експертни заключения. Въпросът отразява несъгласието със становището на въззивния съд относно неотносимостта към релевантните по спора факти на приложения към исковата молба снимков материал. Преценката на въззивния съд е направена съобразно разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК, като не е констатирано процесуално нарушение на първоинстанционния съд по допускане като доказателствено средство на посочения снимков материал. Вторият и третият процесуалноправни въпроси, касаещи задълженията на въззивната инстанция при преценка на всички събрани по делото доказателства, не са решени в противоречие с практиката на ВКС. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТРе № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се. Подробно е обоснован решаващият правен извод за липса на вредоносни действия /както са твърдени от ищеца/, осъществени от служители или работници на ответното болнично заведение. Анализирано е заключението по приетата комплексна СМЕ, представената медицинска документация и относимите свидетелски показания, /установяващи единствено приблизителното време на оперативната намеса - фасциотомия/. Съобразно установените от тях релевантни към твърдения от ищеца деликт факти съдът е посочил, че предприетите мерки за преодоляване на настъпилия компартмънт синдром са адекватни, отговарящи на добрата медицинска практика и своевременно осъществени, като извършената оперативна манипулация е успешна и чрез нея е предотвратено развитието на посоченото усложнение. Направено е заключение, че търпените от ищеца вреди не са в причинно-следствена връзка с действията на медицинските лица, работещи към МБАЛ „Св. София“, тъй като няма доказателства извършената фасциотомия да е причината за проявата на компартмънт синдрома. Следващите два въпроса също не обуславят допускане на касационно обжалване, доколкото са хипотетични и без връзка с решаващите изводи на въззивния съд. В тях, както бе посочено в отговора към предишния въпрос, е прието, че действията на лекарите са осъществени при спазване на медицинските стандарти и правилата за добра медицинска практика в съответната област и на основните принципи на правото на медицинска помощ - своевременност, достатъчност и качество. Липсата на информирано съгласие у пациента не е основание за присъждане на обезщетение когато от тази липса не са настъпили вреди, съответно настъпилите вреди не са във връзка с допусната лекарска грешка, а са причинени от самото естество на травмата или други фактори, вън от поведението на служителите, за чиито действия ответникът отговаря. В посоченото от касатора решение № 255/2021г. по гр.д.№ 985/2020г., ВКС, ІV г.о. се приема, че съгласието на пациента представлява акцептиране на възможни рискове, присъщи за съответната медицинска интервенция, но не означава акцептиране на лекарска грешка и нейните вредоносни последици, т.е. не освобождава лекаря от отговорност. Когато пациентът не е уведомен за обстоятелствата по чл.88, ал.1 ЗЗ, или информираното съгласие не е предоставено според изискванията на чл.87 – чл.89 ЗЗ, рискът не се прехвърля върху него. Когато въпреки липсата на информирано съгласие за лечение на пациента, лекарят окаже медицинска помощ, но характерният за интервенцията риск не се реализира и не е допусната лекарска грешка, за лекаря няма да възникне отговорност, ако е налице компенсация на настъпилите от лечението вреди с ползите от него, а съответната медицинска интервенция е осъществена при спазване на медицинските стандарти и правилата за добра медицинска практика. В случая въззивният съд е посочил, че не е налице допусната лекарска грешка от лекуващия екип на ответната болница, не е налице вредоносен резултат вследствие на такава грешка, поради което липсата на подписано информирано съгласие от страна пациента не е основание за присъждане на обезщетение за вреди. Последният въпрос също е ирелевантен и не дава основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно чл. 146, ал. 4 ГПК посочването и допускането на доказателства е част от съвкупността процесуални действия по доказването, при допускането на които съдът преценява дали те са допустими, относими и необходими. От друга страна наличието на правен интерес е обективно изискване за допустимостта на предприети процесуални действия от страна в процеса за защита на нейно накърнено или смутено материално право. Изрично в чл. 266, ал. 2 ГПК е посочено, че страните /а не единствено жалбоподателя/ във въззивното производство могат да твърдят нови обстоятелства или да представя нови доказателства при определените в закона условия. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Изводът за наличие на очевидна неправилност трябва да следва пряко от съдебния акт, без да е необходимо да се извършва анализ на на процесуалната и решаваща дейност на въззивния съд. В случая това основание се мотивира с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Няма искане от ответника по касация за присъждане на разноски, поради което този въпрос не следва да бъде обсъждан. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.