Определение № 427 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3709/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Х., чрез адв. З. Д. против решение № II-213/25.05.2021 г. по в.гр.д. № 2367/2020 г. на Окръжен съд Бургас, с което след отмяна на решение № 121/17.04.2020 г., постановено от Районен съд Несебър по гр.д. № 940/2018 г.,е отхвърлен предявения от касатора против Я. И. Б. иск по чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за приемане за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата от 25 000 лв., получени от него на 31.03.2015 г. без основание, ведно със законната лихва от 20.09.2018 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 09.05.2018 г. по ч.гр.д. № 427/2018 г. по описа на РС-Несебър. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа недопустимост на същото поради произнасяне на съда на непредявено основание. На следващо място се поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че съдът е нарушил диспозитивното начало в процеса и се е произнесъл по доводи и възражения, които не са били въведени от страните в процеса и така е достигнал до неправилния извод, че процесната сума не е дадена без основание, а въз основа на договор за заем. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ За да се приеме, че има сключен договор, трябва ли да се преценяват насрещните волеизявления и на двете страни или е достатъчно само изявлението на една от тях; 2/ кои са основните елементи на договора за заем, наличието на които трябва да бъде установено, за да се приеме, че е сключен такъв договор и 3/ Допустимо ли е, при обективно съединяване на искове, в отношение на евентуалност, основателността на евентуалната претенция да се изгражда на твърдения, представляващи основание на главния иск, който не е предмет на разглеждане. По първия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 318/14.07.2011 г. по гр.д. № 182/2010 г. на IV г.о., а по втория въпрос –с решение № 837/13.12.2010 г. по гр.д. № 1727/2009 г. на IV г.о., решение № 123/02.05.2012 г. по гр.д. № 959/2011 г. на III г.о., решение № 43/26.03.2015 г. по гр.д. №4638/2014 г. на III г.о. и решение № 142/07.10.2016 г. по т.д. № 1601/2015 г. на II т.о.. По третия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е отклонил от разрешението, дадено с решение № 72/29.07.2013 г. по гр.д. № 402/2012 г. на IV г.о., според което е недопустимо за основателността на евентуалната претенция, да се изхожда от твърдения, представляващи основанието на главния иск. Насрещната страна – Я. И. Б., чрез адв. И. И., в отговора на жалбата поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изложени са и съображения за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение, развити в касационната жалба. За да отмени решението на първата инстанция и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли иска с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД /първоначално предявен като евентуален на главния иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.240 ЗЗД, производството по който е прекратено с влязло в сила определение на Районен съд Несебър/, въззивният съд е приел, че с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест, ответникът по иска не е успял до докаже наличието на основание за получаване на сумата, но същевременно с това е приел, че обясненията на ищцата пред първата инстанция по реда на чл.176 ГПК съдържат признание за неизгодни за нея факти, а именно, че сумата е предоставена на ответника като заем, поради което искът се явява неоснователен. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият съдебен състав приема, че третият от поставените в изложението въпроси, отговаря на общия и допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за да се провери налице ли е противоречие с разрешението, дадено в решение № 72/29.07.2013 г. по гр.д. № 402/2012 г. на IV г.о. Касаторът дължи държавна такса за касационното обжалване в размер на 500,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,