Определение № 224 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 313/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1992 от 01.08.2019г. по гр.д. № 3431/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1162 от 07.03.2018г. по гр.д. № 210/2016г. на Благоевградски окръжен съд и вместо това е постановено отхвърляне на предявения от К. И. У. против А. С. Я. иск по чл.108 ЗС за установяване правото на собственост на основание приращение /чл. 92 ЗС/ и за предаване на владението върху четири апартамента, а именно апартамент 5-3, апартамент 5-4, апартамент 5-5 и апартамент 6-3, подробно описани в решението, всички намиращи се в сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място]. Касационната жалба е подадена от ищеца К. И. У. чрез пълномощника адв. П.. Поддържа се недопустимост на съдебния акт поради разглеждане и уважаване на възражение за давност, което не е било надлежно предявено в процеса. Направени са оплаквания и за неправилност поради нарушения на съдопроизводствените правила. Приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на първо място отново излага съображенията за недопустимост; на второ място визира основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства, твърдения и възражения и да изложи мотиви по тях; на трето място е посочено основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК като са формулирани четири правни въпроса. Ответникът А. Я. представя писмен отговор чрез пълномощника адв. Б.. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по ревандикационен иск с предмет четири апартамента в жилищна сграда в [населено място], изградена въз основа на отстъпено право на строеж. Ищецът К. У. е учредил през 2007г. в полза на “Екострой инженеринг“ООД право на строеж върху собствения си поземлен имот в [населено място] за изграждане на жилищна сграда с магазини, ресторант и подземни гаражи “У. къща“ като в полза на строителя е прехвърлено правото на строеж за конкретни обекти, съответно - учредителят запазва за себе си правото на строеж за други конкретни обекти. Учредяването на суперфицията е извършено по одобрен идеен проект. През 2008г. носителят на правото на строеж се е снабдил с констативен нотариален акт за правото на строеж за обектите, които са негова собственост, включително за процесните четири апартамента. Същата година, с нотариален акт от 28.09.2008г. “Екострой инженеринг“ ООД, представлявано от управителя Д. Б. Я., е продало на ответника А. Я. правото на строеж върху шест апартамента, сред които са процесните четири. С решение на Благоевградски окръжен съд по гр.д. № 455/2010г., влязло в сила на 22.12.2014г., е уважен иск по чл. 108 ЗС на К. У. против “Екострой инженеринг“ООД досежно апартаменти 5-3, 5-4, 5-5 и 6-3. Прието е, че тези обекти са извън обема на учредената суперфиция - правото на строеж е учредено не за определена застроена площ, а за точно определен корпорален обект, поради което изграденото от строителя следва да се съобразява именно с този обект; тъй като посочените апартаменти не са включени в обособените обекти, за които е учредено право на строеж на дружеството /на същата кота според нотариалния акт са предвидени други по площ и брой апартаменти/, а те са самостоятелни обекти на правото на собственост, то собственикът на земята ги е придобил по приращение. При предприетото принудително изпълнение за предаване на владението, в имотите е намерен ответника и изпълнението е отложено на основание чл.523, ал.2 ГПК като му е даден срок да поиска спиране на изпълнението. Такова искане е било уважено от съда на основание чл. 524 ГПК и в резултат на това е предявен от взискателя - ищец настоящия иск по чл.108 ЗС против ответника. Правото си на собственост ищецът основава на приращение и твърди, че поради отричане правата на праводателя на ответника с влязлото в сила решение, то и ответникът не е могъл да придобие правото на собственост с извършената в негова полза сделка. Тъй като субективните предели на силата на пресъдено на решението не се разпростират върху ответника /той е купил имотите с договор от 28.09.2009г., а исковата молба на ищеца против суперфициаря е предявена през 2010г./, той чрез проведената защита на първо място се домогва да постигне пререшаване на въпроса дали дружеството - негов праводател е притежавало правото на строеж за процесните обекти; на второ място предявява възражение за придобване по давност чрез добросъвестно владение - чл. 79, ал.2 ЗС. Софийски апелативен съд, преценявайки събраните доказателства, е счел извода, че процесните недвижими вещи са извън обема на учреденото право на строеж, за правилен. П ределите на конститутивната сукцесия се определят от уговореното в договора за суперфиция; а построеното извън този обем /макар и на основание утвърден архитектурен проект и издадено строително разрешение/, което по своята юридическа характеристика представлява отделен корпорален обект, годен предмет на правото на собственост, се придобива по приращение от собственика на земята. В случая правото на строеж е учредено върху подробно и конкретно индивидуализирани самостоятелни обекти в сграда, между които не са процесните, поради което е ирелевантно обстоятелството дали общата площ на сградата съобразно уговореното в суперфицията съвпада с тази, която действително е осъществена, в каквато насока основно се е съсредоточил правният спор пред въззивния съд. Според съда дружеството “Екострой инженеринг“ООД е прехвърлило на ответника по иска правото на строеж върху процесните вещи, без да е негов титуляр. Поради действието на принципа, че „никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава” договорът за продажба е породил само облигаторно действие, но не и вещнотранслативен ефект. Ето защо приобретателят А. Я. не е придобил на деривативно основание правото на строеж, респ. правото на собственост върху процесните недвижими вещи след достигане на сградата до стадий на груб строеж. При този извод съдът е поставил за разглеждане наведеното от ответника евентуално възражение за придобиване правото на строеж, респ. правото на собственост на оригинерно основание - изтекла кратка придобивна давност /като добросъвестен владелец/ по чл.79, ал.2 във вр. с чл.70, ал.1 ЗС. Това възражение съдът е намерил за основателно. Приел е, че фактът на владението от страна на ответника е признат с отговора на исковата молба, а заявеното по-късно отричане на владението /в отговор на уточнението на исковата молба/ представлява защитно процесуално средство срещу предявения петиторен иск - за предаване на владението. Според събраните свидетелски показания /свидетелите сочат, че ответника има четири апартамента в сградата, които ползва; виждали са го да влиза и излиза от сградата; прозорците на етажа светели; монтирал дограма/ и от развилото се производство по чл.523 и 524 ГПК е несъмнено, че от момента на прехвърлянето на правото на строеж върху процесните имоти ответникът е бил владелец на суперфицията, респ. на спорните вещи след завършването на грубия строеж. Предоставянето на апартаментите за временно ползване на трети лица на облигационно основание не променя намерението за своене, нито преустановява упражняването на фактическата власт - държателят упражнява фактическото господство за владелеца. А и ищецът нито твърди, нито по някакъв начин опровергава в процеса уредената в чл.69 ЗС презумпция за своене. По-нататък съдът е обсъдил предпоставките на чл.70, ал.1 ЗС за добросъвестност на владението и е приел, че те са налице в случая - фактическата власт е придобита на основание транслативна сделка, годна да направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик. Релевантният момент, към който се изследва дали лицето е било добросъвестно, е моментът на възникване на правното основание /в случая договора от 28.09.2009г./, а добросъвестността се предполага до доказване на противното - чл.70, ал.2 ЗС. Тази презумпция трябва да бъде опровергана от собственика чрез обратно, но пълно доказване, т.е. по несъмнен, безспорен начин. Такова опровергаване в случая не е извършено. Добросъвестността при владението предполага субективна представа /знание/, че праводателят на владелеца не е бил носител на вещното право към момента на сключване на транслативния договор, като е ирелевантен фактът дали владелецът обективно е могъл да установи чрез справки в публичните регистри дали праводателят му е носител на вещното право - в този смисъл е практиката по Решение № 179/18.10.2013г. на ВКС по гр.д.№ 1981/2013г., II г.о. В случая при извършването на сделката за прехвърляне правото на строеж в полза на ответника суперфициарят се е легитимирал с констативен нотариален акт, където са посочени прехвърляните имоти, т.е. купувачът се е доверил на проверката на собствеността, извършвана от нотариуса и не е бил длъжен да извършва допълнителни проверки по веригата на правоприемствата, за да се приеме, че не е знаел, че праводателят му не е бил носител на вещното право, предмет на съответната сделка. Поради това въззивният съд е намерил за неправилни изводите на първата инстанция, че владелецът е могъл да установи обема на учреденото право на строеж от нотариалния акт на праводателя си. На следващо място съдът е обсъдил факта, че органен представител на търговското дружество-продавач е била бившата съпруга на ответника. Приел е, че това обстоятелство не може да служи като индиция за знание, че праводателят на ответника не е притежавал прехвърляното право. Първо, чрез житейски предположения не може да се опровергава законова презумпция, нито съдебният акт може да бъде основан на такива предположения, неподкрепени с други доказателства по делото. Второ, съдебната практика приема, че близките роднински или брачни отношения между страните по договора не създават презумпция за знание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС; в този смисъл са: Решение № 37/02.07.2009 г. по гр. д. № 1394/2018 г. по описа на I г.о., Решение № 179/18.10.2013 г. по гр.д. № 1981/2013 г. на ІІ г.о, Решение № 189/19.12.2013 г. по гр.д. № 933/2012 г. на ІІ г.о. Ответникът е установил фактическа власт върху правото на строеж в момента на сключване на договора от 28.09.2009г., а след реализиране на грубия строеж - върху възникналите обекти на собственост. Поради това с изтичане на пет години /към 28.09.2014г. / е станал собственик на спорните имоти на оригинерно придобивно основание; ревандикационният иск е предявен на 28.07.2016г., към който момент придобивната давност е вече изтекла. Ищецът е бил наясно, че ответникът упражнява фактическата власт върху процесните имоти - при отложения през 2013г. въвод във владение /когато се е изпълнявало невлязлото в сила решение по уважения ревандикационен иск срещу праводателя на ответника/, но не е предявил своевременно иск, за да прекъсне започналата да тече в полза на ответника кратка придобивна давност. По тези съображения въззивният съд е постановил отхвърляне на предявения ревандикационен иск. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. Първо, неоправдани са съмненията за недопустимост поради произнасяне по непредявено, по-точно по ненадлежно предявено възражение на ответника. Касае се за възражението за придобивна давност. Това възражение, макар и лаконично, е ясно заявено в отговора на исковата молба на ответника /л.97 от първоинстанционното дело/ - ответникът е заявил: “независимо от възраженията, посочени по-горе, на самостоятелно основание правя възражение за изтекла в моя полза придобивна давност /чл.79, ал.2 ЗС/“. В същия отговор, депозиран на 01.11.2016г., е посочил, че владението се осъществява от него и моли този факт да се приеме за безспорен и да не се събират доказателства за това. Вярно е, че някаква по-подробна конкретизация на фактите, обуславящи възражението, включително с посочване период на владението, не е направена, но такова уточнение не е било изискано от съда, нито от страна на ищеца е имало довод за неяснота. В доклада по делото Благоевградски окръжен съд е посочил, че ответника прави възражение за изтекла давност по чл.79, ал.2 ЗС и страните не са изложили никакви съображения по тази част на доклада; възражението за придобивна давност е разгледано от първоинстанционния съд, но е намерено за неоснователно. При тези факти е видно, че съдът не е разгледал “абстрактно и бланкетно“ възражение, както счита касатора. Отделно, следва да се отбележи, че недопустимост на съдебния акт би била налице при произнасяне по непредявен иск; разглеждането на непредявено възражение на ответника представлява нарушение на съдопроизводствените правила и не обуславя недопустимост, а само неправилност на съдебния акт. На следващо място, касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесулния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства, твърдения и възражения и да изложи мотиви по тях; сочи се съдебна практика, на която въззивният акт противоречи. Въпросът е мотивиран с три оплаквания: а/ че съдът без доказателства /и без твърдения от ответника/ е приел, че той е установил фактическа власт на 28.09.2009г. и съответно, че давностният срок е изтекъл пет години след това; б/ че съдът не е отдал нужното значение на противоречивите и взаимноизключващи се твърдения на ответника за владението върху апартаментите, при което абсурдно е уважил възражение за давност, при все че позоваващият се на нея твърди, че не владее имотите; в/ че съдът не е обсъдил последиците от признанието на ответника в отговора на исковата молба, че не владее имотите. И трите оплаквания са несъстоятелни и не обуславят допускане на касационен контрол. Въззивният съд е изложил мотиви по всички тези проблеми. Изрично е обсъдил навежданото противоречие в тезата на ответника досежно упражняваната фактическа власт като е изтъкнал, че второто твърдение, че не владее имотите/тъй като е предал владението на трето лице на основание облигационен договор/ цели само отблъскване на претенцията за предяване на владението, но не води до изгубване или прекъсване на владението, тъй като държателят /лицето, на което е предадена фактическата власт на договорно основание/ държи имота за владелеца, т.е. владението се упражнява чрез това трето лице. Що се отнася до началния момент на давностното владение, който е свързан със сключването на договора за продажба, то не е имало нужда съдът да излага други съображения относно този момент - в хипотеза на добросъвестно владение, на каквото се позовава ответника, владението се основава на сключения договор и именно поради това логично датата на договора /при липса на други твърдения/ поставя началото на владението. Изобщо, при проверка на изожените от въззивния съд мотиви е видно, че те съдържат съображения по всички релевантни за изхода на спора въпроси. По-нататък в изложението касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК като сочи четири правни въпроса: 1/ има ли право съдът да се произнесе по бланкетно възражение за придобивна давност, в което не е конкретизиран период на владението; 2/ длъжен ли е ответникът, релевирайки възражение за изтекла в негова полза придобивна давност, да конкретизира периода на владението; 3/ длъжен ли е съдът при предявено бланкетно възражение за придобивна давност, да го остави без движение и да даде указания за конкретизиране периода на владение - начален и краен момент; 4/ как следва да се разглежда твърдението на ответника по иск по чл. 108 ЗС, че не упражнява фактическа власт върху имота, спрямо предявеното от него възражение за придобивна давност. Не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото съгласно разясненията на това основание в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК, т.4. Първите три въпроса, обобщени, се свеждат до възможността да се разгледа възражение за придобивна давност, без да е уточнен периода на владението. Дали едно възражение е заявено по достатъчно ясен начин, така че да не затруднява защитата на насрещната страна, е въпрос, който се преценява във всеки конкретен случай според обстоятелствата. Когато се касае до възражение за придобивна давност обикновено се сочи периода на упражяваното давностно владение и най-вече началния му момент. Това важи в пълна степен за придобиването по давност чрез недобросъвестно владение - чл.79, ал.1 ЗС. Когато придобиването по давност е в хипотеза на чл.79, ал.2 ЗС чрез добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС, то това владение по определение се основава на правен акт, годен да прехвърли право на собственост, но страдащ от определени недостатъци /или праводателят не е собственик, или не е спазена предвидената форма/. В този случай началото на давностното владение обичайно се свързва именно с този акт. Затова не е необходимо да се прави друго уточнение, освен ако за съда или за противната страна съществува някаква неяснота около фактическите обстоятелства. В конкретния случай позоваването на кратката придобивна давност е било достатъчно за конкретизацията на предявеното възражение. Четвъртият въпрос обслужва тезата на касатора за противоречивата позиция на ответника по отношение на владението. Както бе изяснено, становището на ответника в отговора на исковата молба е, че владее имота; то съвпада с твърдението на ищеца в исковата молба; като резултат от това владение е поддържаното възражение срещу иска за придобиване по давност при условията на чл.79, ал.2 ЗС. Твърдението във втория отговор /отговор от 31.07.2017г. на коригираната искова молба/, че ответникът не е във владение, се основана на извършено предаване на владението в полза на трето лице на облигационно основание - договор по чл.19 ЗЗД /такъв договор не е представен по делото; представен е договор за наем от 01.11.2014г./. При съпоставка на тези две изявления на ответника е видно, че във второто е допуснато непрецизно изразяване - касае се до извършено предаване на фактическата власт, а не на владението /по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС/. Въззивният съд е тълкувал изявленията на ответника напълно логично и съобразено с точната правна терминология, разграничаваща фактическата власт в двете й форми - владение и държане /чл.68, ал.1 и 2 ЗС/. Поради това е приел, че сключването на договор за наем на имота, какъвто е представен, а и евентуално на договор по чл.19 ЗЗД, не прекъсва владението на ответника. Следователно, съдът не е извършил абурдното, според касатора, уважаване на възражение за давност при признание за липса на владение. На основание изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване на въззивния акт, тъй като липсват законовите предпоставки за това. В полза на ответника следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 9600лв., за чието плащане са представени надлежни доказателства. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.