Определение № 845 от 05.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1467/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Й. В. чрез назначения му особен представител адвокат Р. Д. срещу решение № 124 от 18.11.2022 г. по в. гр. д. № 181/2022 г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 245 от 5.05.2022 г. по гр. д. № 514/2021 г. на Силистренски районен съд, с което е признато за установено, че касаторът дължи на Република България, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, понастоящем Министъра на земеделието и храните, следните суми: 2 798, 03 лв. лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2017/2018 г.; 2 798, 03 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г.; 2781,77 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г; 2781, 77 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г. и 2708,64 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г., всички по договор за аренда № ДА-101 от 31.08.2012 г., вписан в СВ - [населено място] с вх. рeг. № 9 от 04.01.2013 год., акт № 5, том I, заедно със законната лихва върху посочените суми, считано от 02.11.2020 г. до окончателното им плащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Изложени са доводи, че Министърът на земеделието, храните и горите, от чието име е подадена исковата молба не е активно процесуално легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК, тъй като такъв е само заявителят в заповедното производство. В случая заявител в заповедното производство било Министерството на земеделието, храните и горите и съответно в полза на това министерство като кредитор били издадени заповедта за изпълнение и изпълнителният лист за вземането към П. В.. Оспорва се становището на въззивния съд, изложено в подкрепа на извода му за допустимост на предявения иск, че в случая посоченото министерство е процесуален субституент на държавата. Касационният жалбоподател мотивира разбиране, че доколкото по силата на чл. 24 ЗСПЗЗ министърът на земеделието и храните упражнява правата на държавата като собственик на земите от държавния поземлен фонд /ДПФ/ и е процесуален представител на държавата по дела, отнасящи се до такива земи, заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК в настоящата хипотеза на вземания с източник договор за аренда на земи от ДПФ следвало да се подадат от този министър. Касаторът извежда недопустимостта на производството и от липсата на идентичност между вземането по издадената заповед за изпълнение /за сумата от 13 868, 24 лв., дължими арендни плащания по процесния договор/ и вземането съобразно диспозитива на първоинстанционното решение /суми, представляващи авансови и окончателни плащания за стопанските 2017/2018 г., 2018/2019 г. и 2019/2020 г./, както и от несъответствието между претендираното съобразно петитума на исковата молба и вземането, признато за установено с решението на съда. Сочи се, че твърденията в исковата молба определят държавата като носител на материалното право, но в случая Министърът на земеделието и храните предявил иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК не като представител на държавата. Излагат се доводи, че лицето, подписало исковата молба – юрисконсулт Ч., нямало представителна власт по отношение на Министъра на земеделието и храните. В касационната жалба се оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че процесният договор за аренда не е прекратен по право, тъй като не е спазена процедурата за прекратяването му, включваща вписване на прекратяването в СВ. Касаторът моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено. Допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Необходимо ли е да е налице идентичност на страните в заповедното производство по чл. 417 ГПК и в производството по чл. 422 ГПК и налице ли е такава, ако заявителят в заповедното производство е министерство, а ищецът в исковото производство – министър, който по закон представлява държавата – страна в материалното правоотношение?; 2. При положение, че законът /чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ/ изрично определя министъра на земеделието, храните и горите като процесуален субституент на държавата по отношение на земите от държавния поземлен фонд притежава ли такова качество и представляваното от него ведомство - министерство на земеделието, храните и горите?; 3. Достатъчно ли е законът да предоставя на министър представителна власт по отношение на държавата, за да се приеме, че предявеният от него иск в защита на материално право на държавата е винаги предявен от името на държавата, въпреки че в исковата молба министърът не е посочил, че действа в качеството си на неин представител?; 4. Трябва ли да е налице пълно съвпадение между искането в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, диспозитива на издадената заповед за изпълнение и изпълнителния лист с диспозитива на постановеното съдебно решение?; 5. Трябва ли да е налице пълно съвпадение между петитума на исковата молба и диспозитива на съдебното решение?; 6. Необходимо ли е да се извърши вписване на прекратения по право договор за аренда в Агенцията по вписванията, за да се приеме, че договорът е прекратен и вписването елемент ли е от фактическия състав, от който възниква прекратителният ефект?“ Първите пет въпроса се поставят във връзка с доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение, съвпадащи с обсъдените доводи по касационната жалба. Наред с това се твърди, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. По отношение на материалноправния въпрос по т. 6 от изложението касаторът се позовава на произнасяне от съда в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по тълк. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по касационната жалба Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Силистренски окръжен съд е приел, че с договор за аренда № ДА – 101 от 31.08.2012 г., сключен между директора на Областна дирекция „Земеделие“ - [населено място] и П. Й. В. на последния са предоставени за временно възмездно ползване земеделски земи от ДПФ срещу годишно парично арендно плащане за съответната стопанска година. Въззивният съд е констатирал, че в заповедното производство заявител въз основа на документ по чл. 417 ГПК е било Министерство на земеделието и горите, представлявано от пълномощник - директора на Областна дирекция „Земеделие“, [населено място]. По повод направените от ответника чрез назначения му особен представител адвокат Д. възражения за недопустимост на предявения от Министъра на земеделието, храните и горите иск са изложени съображения, че на основание чл. 24 ЗСПЗЗ представителството на държавата по дела относно земи от държавния поземлен фонд се осъществява не от министъра на регионалното развитие и благоустройство, а от министъра на земеделието, храните и горите, като процесният договор, от който произтичат правата на ищеца, има за предмет именно земи от ДПФ. Съдът е изтъкнал, че съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 и 3 от У. правилник на Министерството на земеделието, храните и горите, то е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка и се представлява от министъра на земеделието, храните и горите или от оправомощени от него длъжностни лица, поради което следва да се сподели разбирането на районния съд, че в случая става въпрос за непрецизност при посочване на заявителя в заповедното производство, респ. в заповедта за изпълнение. Оценил е посочената непрецизност като несъществена, доколкото министерството е процесуален субституент на държавата, а министърът и в двете производства реализира защита по съдебен ред на вземане на държавата. Счел е, че дори и да се приеме, че искът е предявен от ненадлежен представител на сочения министър, доколкото исковата молба изхожда от юрисконсулт на Областна дирекция „Земеделие“ – [населено място], то това извършено без представителна власт процесуално действие е потвърдено от представлявания, тъй като отговорът на въззивната жалба е подписан от адвокат, упълномощен от министъра за представителство по конкретното дело. В решението е изтъкнато, че тъй като на основание ЗСПЗЗ министърът на земеделието, храните и горите представлява държавата, няма процесуалноправна или материалноправна възможност той да претендира на лично основание вземания, произтичащи от договори с предмет собствени на държавата земеделски земи. В решението е приета за неоснователна и тезата на ответника, че договорът за аренда, от който се извежда спорното материално право, е прекратен по право. Съдът е констатирал, че съгласно клаузата на чл. 32.6 от договора за аренда същият се прекратява при неизпълнение на задълженията на арендатора по чл. 3.1, 5.2 и 22. Приел е обаче, че посочената уговорка не визира прекратяването му по право, като съгласно чл. 34 прекратяването на договора се вписва в Службата по вписванията, за каквото вписване по делото няма твърдения и данни. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касатора, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивния акт и поставените във връзка с тези доводи въпроси по т. 1- т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК налагат касационната инстанция да извърши преценка дали е налице недопустимост на въззивното решение. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение. По материалноправния въпрос на касатора по т. 6 от изложението съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК в зависимост от преценката за допустимост на атакувания съдебен акт. Делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба, тъй като касационната жалба е подадена от особен представител на ответника. За участие в откритото съдебно заседание следва да бъдат призовани касаторът П. Й. В. чрез назначения особен представител адвокат Р. И. Д. и ответникът по касация Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение