Определение № 363 от 01.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 363/2010 г.

Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Б. Л. Т. срещу решение от 16.11.2009 г. по гр. д. № 1991/08 г. на Софийски градски съд. К. счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Ответникът по касация И. Й. Ц. оспорва жалбата. ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решение от 14.03.2008 г. по гр. д. № 9815/06 г. на Софийски районен съд, с което предявените от Б. Т. искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД са отхвърлени. Процесният първи етаж от двуетажната жилищна сграда бил дарен от Л. Т. на синовете му Б. Т. и М. Т.. През 1987 г. братята се споразумели етажът бил поставен в дял на М., а Б. изразил съгласие да получи парично уравнение за дела си. През 1988 г. била извършена делба на втория етаж, който бил поставен в дял на С. Т., съпруга на Л., заедно с ½ ид. ч. от дворното място, от таван и мази. М. Т. получил ½ ид. ч. от таван, от мази и от дворното място, а Б. Т. получил уравнение на дела си в пари. През 1998 г. на първия етаж заживяло семейството на дъщерята на М. Т.. За да постанови решението си съдът приел, че ищецът не е доказал твърденията си че е собственик на ½ ид. ч. от първи етаж, тъй като нямало доказателства съдебната спогодба да е била обявена за нищожна, унищожена или развалена. Текстът на чл. 288 ал. 7 ГПК /отм./, в редакцията на който се позовава ищецът бил неприложим в отношенията между страните уредени със спогодба, а и бил приет след сключването на спогодбата. Съгласно Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Специфичен за делото въпрос по смисъла на закона е този, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество, досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка. К. е длъжен да посочи правен въпрос който е от значение за решаване на спора по конкретното дело. ВКС няма задължение, а и не може да формулира правния въпрос въз основа на сочените факти и обстоятелства в жалбата. Той може само да даде квалификация на правния въпрос, да го конкретизира и уточни, като изхожда от обстоятелствената част на изложението. Н. на правния въпрос е основание за недопускане на касационното обжалване. В изложението към касационната жалба касаторът не е формулирал конкретен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Всички доводи на касатора са основание за обжалване по смисъла на чл. 281 т. 3 ГПК по съществото на спора и конкретно по приетата фактическа обстановка, но не са основание за допускане на обжалването по смисъла на чл. 280 ГПК. Действително, сочи се довод за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС в решения № 2048 от 1995 г. и № 415 от 14.04.2003 г. на ВКС IV ГО, те обаче не могат да бъдат свързани с конкретно формулиран правен въпрос. В изложението се съдържа и бланкетно възпроизвеждане на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, че спорът е от съществено значение за точното прилагане на закона, без касаторът до обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК и не следва да се допуска до касационно обжалване. Ответникът по касация претендира за разноски. Тъй като не е представил доказателства за заплатени такива, разноски не се присъждат. Водим от горното, съдът