Определение № 2237 от 12.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1640/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Банка ДСК“ АД срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд.

Ответникът К. Т. оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответника въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване на вземания на ищеца по договор за банков кредит.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че н а 18.10.2013 г. бил сключен договор за банков кредит, редовно обслужван до началото на 2021 г. На 29.11.2018 г. в търговския регистър било вписано СД “Шопов, Шопова и сие”, в което ответникът бил неограничено отговорен съдружник. С решение № 116 от 09.10.2019 г. по т. д. № 126/2019 г. на Окръжен съд – Хасково била обявена неплатежоспособност и свръхзадълженост на дружеството и било открито производство по несъстоятелност. С решение № 126 от 29.10.2019 г. по същото дело било допълнено решението от 09.10.2019 г., като на основание чл. 610 ТЗ било открито производство по несъстоятелност и за неограничено отговорните съдружници. В производството по несъстоятелност процесните вземания не били предявени. С решение № 1 от 02.01.2020 г. производството по несъстоятелност било спряно на основание чл. 632, ал. 5 вр. чл. 632, ал. 1 ТЗ поради липса на средства за покриване на първоначалните разноски, а с решение № 260037 от 22.03.2021 г., в сила от 30.03.2021 г., на основание чл. 632, ал. 4 ТЗ производството по несъстоятелност било прекратено и дружеството-длъжник - заличено от регистъра.

Ответникът спрял плащанията по договора за кредит след м. януари 2021 г. На 16.12.2021 г. му било връчено уведомление от банката, че кредитът се обявява за предсрочно изискуем поради допуснатите просрочия. На 14.01.2022 г. по искане на банката била издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК за задълженията, произтичащи от договора за банков кредит.

Въз основа на така установените факти въззивният съд е намерил от правна страна процесните вземания за погасени на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ. Изложил е съображения, че съгласно чл. 610 ТЗ заедно с откриването на производство по несъстоятелност на персоналното дружество се счита открито производство по несъстоятелност и на неограничено отговорните съдружници. Кредиторите на дружеството, както и личните кредитори на неограничено отговорните съдружници, имат възможността в едномесечен срок от вписването в ТР на решението за откриването на производството по несъстоятелност да предявят писмено вземанията си – чл. 685, ал. 1 ТЗ. Вземания, които не са били предявени – както срещу дружеството-длъжник, така и срещу неограничено отговорните съдружници - се погасяват съгласно чл. 739, ал. 1 ТЗ.

Довода на ищеца за липса на погасяване поради изключението по чл. 739, ал. 2 ТЗ с оглед наличието на учредени от трети лица обезпечения съдът е отхвърлил като неоснователен с мотивите, че посочената разпоредба се прилага за вземанията, предявени, но останали неудовлетворени, в производството по несъстоятелност, докато процесните вземания не са били изобщо предявени.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за очевидна неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено, извън общото твърдение, че е налице очевидна неправилност на обжалваното решение заедно с позоваването на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Липсата на конкретни доводи в тази насока е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• погасяват ли се вземанията на личните кредитори на неограничено отговорния съдружник, обезпечени с имущество от трети лица, в случаите на откриване на производство по несъстоятелност на събирателно дружество, спряно с решение по чл. 632, ал. 5 вр. ал. 1 ТЗ и прекратяване на дружеството поради невнасяне на определените от съда разноски в хипотезата на чл. 632, ал. 4 ТЗ;

• намира ли приложение в този случай изключението, въведено с чл. 739, ал. 2, пр. 2 ТЗ.

Поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ТЗ съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. С дадената формулировка същите не съответстват на изложените от съда мотиви, в които е проведено разграничението между непредявени вземания, за каквито са приети процесните (чл. 739, ал. 1 ТЗ), и предявени, но неудовлетворени вземания (чл. 739, ал. 2 ТЗ).

Независимо от това, дори и от формулираните въпроси да бъде извлечен релевантен въпрос, съответстващ на правните изводи на въззивния съд, не е обосновано наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Независимо от това, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изключено и поради наличието на установената с т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ВКС-ОСТК задължителна практика, съгласно която когато производството по несъстоятелност е прекратено с решение по чл. 632, ал. 4 ТЗ, без да се е развила фаза по предявяване и приемане на вземанията, се погасяват на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права, независимо от вида и източника на вземанията на кредиторите и правноорганизационната форма на длъжника. В мотивите на тълкувателното решение изрично е пояснено, че когато неограничено отговорните съдружници са физически лица, личните им дългове също се погасяват на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ с приключване на откритото по отношение на тях производство по несъстоятелност едновременно с прекратяване на производството по несъстоятелност по отношение на търговското дружество.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане, на упълномощения от ответника адвокат възнаграждение за касационното производство по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА не следва да се присъжда. Съгласно установената последователна практика на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 2 ЗА, едно от необходимите условия за присъждане на адвокатско възнаграждение е представянето на договор за правна помощ, в който да е уговорено, че адвокатската помощ се предоставя безплатно в някоя от хипотезите по чл. 38, ал. 1 ЗА. В разглеждания случай такъв договор не е представен в хода на цялото производство по делото. Единствено е представен договор за правна помощ за първоинстанционното производство, с който обаче е уговорено заплащането на съответно възнаграждение от страна на ответника.

С тези мотиви съдът