Определение № 1201 от 27.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 1449/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Б. Н., ЕГН: [ЕГН], Пресиана Б. Н., ЕГН: [ЕГН] и Б. Б. Н., ЕГН: [ЕГН], действащи чрез тяхната майка и законен представител Аена П. Д., ЕГН:[ЕИК], срещу въззивно решение № 81 от 17.03.2025 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 563 по описа на съда за 2024 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 400 от 25.10.2023 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив по т.д. № 724 по описа на съда за 2021 г., са отхвърлени:

• главните искове, предявени от касаторите против „Захарен комбинат - Пловдив“ АД, ЕИК:[ЕИК], за осъждането на ответника да заплати на всяка от трите ищци сумите от по 1 021 500 лв., получени на отпаднало основание по развален предварителен договор от 14.08.2018 г., ведно със законната лихва върху всяка от трите главници, считано от 13.10.2021 г. до окончателното плащане, както и да заплати на всяка от трите ищци и сумите в размер от по 89 097,50 лв. на всяка, представляващи законна лихва върху съответната главница от по 1 021 500 лв., считано от деня, в който е получена от ответника нотариална покана за разваляне на договора - 03.12.2020 г., до деня на подаването на исковата молба в съда - 12.10.2021 г., както и да заплати на всяка от трите ищци сумите от по 204 300 лв., представляващи неустойка по чл. 13, ал. 1 от същия предварителен договор;

• евентуалните искове, предявени за осъждането на ответника да заплати на всяка от трите ищци главница от по 1 021 500 лв., представляваща платена сума при начална липса на основание по нищожен предварителен договор от 14.08.2018 г., както и да заплати на всяка ищца и законна лихва върху главницата в размер от по 89 097,50 лв., изчислена от деня, в който е получена от ответника нотариална покана за връщане на платената по договора сума - 03.12.2020 г., до деня на подаване на исковата молба - 12.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.10.2021 г. до окончателното плащане на сумата.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че въззивното решение е недопустимо, като постановено по нередовна въззивна жалба, нередовността на която /невнасяне на дължащата се държавна такса/ не е била отстранена в срок, а отстраняването й след срока не санира нередовността, в какъвто смисъл се цитира решение на ВКС.

Твърди се и неправилност на решението, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, както и че изходът на делото е обусловен и от дейност по установяване на фактите и правото, при недопустимо нарушение на диспозитивното и служебното начало.

Излага се, че съдът не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства и установимите от тях релевантни обстоятелства в светлината на предмета на делото, очертан от наведените от страните твърдения и възражения, включително твърденията, с които са обосновани главните и евентуалния искове. Сочи се, че неправилно е игнорирано автентичното съдържание на исковата молба и нейното значение като писмен акт, с който се заявява, че договорът е развален и се претендират последиците от неговото разваляне поради неизпълнение от страна на ответника. Настоява се, че разпоредбата на чл. 87, ал. 2 ЗЗД регламентира хипотези за разваляне на договора от кредитора, без искане за изпълнение в подходящ срок, като договорът може да бъде развален и с исковата молба, в който случай правото на извънсъдебно едностранно разваляне на договора се осъществява с исковата молба, с петитума на която се претендират последиците от развалянето, а за да настъпи ефектът на разваляне на договора, трябва да са установени предпоставките по чл. 87 ЗЗД, в уверение на което се цитират решения на ВКС. В изложения смисъл се твърди, че въззивният съд неоснователно и в нарушение на съдопроизводствените правила е ограничил анализа си единствено до въпроса за значението на нотариалната покана, връчена на 03.12.2020 г. Излага се, че неслучайно в исковата молба ищците са се позовали и на обстоятелства, които хронологически я следват, а именно - установените след опита за доброволно уреждане на спора през 2021 г. огромни данъчни задължения на ответното дружество, както и наложените, висящи вкл. към датата на депозиране на исковата молба възбрани върху имотите, които е следвало да бъдат апортирани. При разглеждането на така изтъкнатите обстоятелства въззивният съд би следвало да достигне до извод, че към момента на депозиране на исковата молба изпълнението - апортирането на недвижимите имоти, предмет на предварителния договор, е било невъзможно, а следователно невъзможно е било и емитирането на обещаните за прехвърляне акции. Съответно – при това положение, няма нито към момента на подаването на исковата молба, нито към момента на отправянето и връчването на нотариалната покана подходящ допълнителен срок, в който задължението на ответника да бъде изпълнено. Сочи се, че такъв въпрос не е повдиган, съвсем логично при казаното и от ответника в процесуалните срокове за това, и е несъвместимо с правната и житейска логика твърдението му, че бил могъл и имал желание да изпълни към датата на връчване на нотариалната покана, ако ищците му окажели съдействие, при положение, че това съдействие с нищо не би променило правното статукво към м. 12.2020 г. - възбраните, наложени от специализирания съд не позволяват на ответника да извърши необходимия апорт.

Според касаторите това се отнася и за изводите по въпроса относно възражението за забава на кредитора, поради неоказано необходимо съдействие за осигуряване на членове на съвета на директорите. Според тях неправилно и чисто механично съдът е приел 20.12.2018 г. като обикновен падеж на задължението за прехвърляне на акции. Видно от текста на договора обаче, това е именно „краен срок“, както и двете страни, а и двете инстанции го наричат. Падежът на задължението е уговорен в чл. 2, ал. 2 като определяем - три дни след учредяването на новото дружество. Този срок съдържа в себе си два периода - абсолютно определен срок от три дни и относителен срок, обусловен от действията, за които „обещателя“ се е ангажирал - незабавното предприемане на действия за учредяването на дружеството. Съгласно текста по чл. 3, ал. 2 „Продавачът се задължава да предприеме действия по учредяване на акционерно дружество незабавно след влизане в сила на настоящия договор, като се задължава незабавно да уведоми купувачите за завършване на фактическия състав по учредяване на акционерното дружество...“. Според касаторите непонятно е в контекста на настояването на ищците, що се касае до изискването за незабавност на действията, защо въззивният съд пренебрегва тази част от договора и спора, спрямо която най-ярко е проявена недобросъвестността на длъжника, и е необяснимо защо е останала без обсъждане тази форма на неизпълнение, проявяваща се като решителна забава, направила невъзможно дори на теория спазването на „крайния срок“, но не за учредяването, а за прехвърляне на акциите - 20.12.2018 г.

Самостоятелно нарушение на процесуалния и материалния закон според касаторите се явява и непълноценното обсъждане на съдържанието на договора, и на твърдението на ищците за осъществено разваляне на договора с нотариалната покана, връчена на 03.12.2020 г. в контекста на договорните разпоредби и в частност на изрично уговорената по чл. 13, т. 1 възможност за едновременно разваляне на договора и искане за връщане на даденото в 7 дневен срок, заедно с неустойка, като се излагат подробни оплаквания в насока на това, че съдът не е подложил договора и относимите негови клаузи на тълкуване, съобразно утвърдения в съдебната практика стандарт по приложението на чл. 20 от ЗЗД. Сочи се, че съдът не е взел предвид изрично договорените в чл. 13 възможности за ищците-купувачи да направят избор: 1) да развалят договора, 2) да продължат срока на договора или 3) да поискат обявяването на договора за окончателен. Според тях, щом тази възможност за избор е изрично договорена в полза на купувачите, то те не могат да бъдат задължени от съда да упражнят правото да дадат допълнителен срок - такова тълкуване на закона е контра легем и е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК. Настоява се, че разпоредбата на чл. 87, ал. 2 /явно се има предвид ал. 1/ ЗЗД не е императивна, както незаконосъобразно е приел въззивния съд, а е диспозитивна и когато друго е установено в договора, то има предимство, по аргумент от чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, според който договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили. Твърди се, че въззивният съд автоматично е приел „на общо основание“, че щом не се сочат особени причини, то изявлението за разваляне следва да се съпровожда от допълнителен срок за изпълнение, като така даденото разрешение контрастира с практиката на ВКС, който е имал повод при подобни случаи на уговорени от страните условия за възникването и упражняването на правото на разваляне в отклонение от диспозитивната норма на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, да даде водещи разяснения, в какъвто смисъл се цитират решения на ВКС.

Твърдят се нарушения на диспозитивното начало, като се посочва, че противно на приетото от въззивния съд, при формиране на предмета на спора ответникът не е заявил правопрепятстващо възражение относно необходимостта при упражняване на правото на разваляне на договора да му бъде даден нов подходящ срок, след изтичането на който договорът да се счита за развален.

Твърди се и нарушение на чл. 269 от ГПК, като се сочи, че във въззивната жалба липсват оплаквания по отношение на фактическата и правна констатация на първоинстанционният съд, че ищците не са били канени да посочат поименен състав на СД и да депозират нужните декларации. Вместо това е развито оплакване, че покана не била необходима, защото задължението за съдействие било срочно и „срокът“, обоснован във въззивната жалба е „преди 20.12.2018 г.“ Това според касаторите буквално означава, че моментът преди 20.12.2018 г. не е конкретна дата. Подобно твърдение не може да се осмисли логически като посочване на „определен ден“ по смисъла на чл. 84, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, спрямо който да се счита възникнал падеж на задължението за съдействие, т.е. необходима е покана, за да изпаднат ищците в забава, но въззивният съд, въпреки липсата на конкретна дата спрямо което да е формулирано оплакването по своя инициатива е приел (на стр. 23 та ), че съдействието е трябвало да бъде оказано най-късно до три дни преди 20.12.2018 г., т.е. определения служебно от съда ден е 17.12.2018 г. По този начин, въззивният съд служебно е установил нетвърдян от ответника определен ден, в който да е било дължимо съдействието. Освен това, според автентичното възражение при размяната на книжа, ответникът поддържа, че ищците са били в забава не заради неоказано съдействие до определен ден - 17.12.2018 г., както самоинициативно го е извел съда, а поради това, че са били поканени чрез законния им представител, комуто бил връчен /неизвестно кога и къде/ комплект документи. Иначе казано, в срока за отговор на ИМ липсва направено възражение за това, че съдействието е било дължимо на определен ден, а такъв конкретен ден не е посочен и във въззивната жалба.

Настоява се, че въззивният съд не е взел предвид обстоятелствата от значение за спорното право, настъпили след предявяване на исковата молба, както изисква разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, при което не е съобразена правната същност на исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, в каквато насока се излагат подробни съображения. Излага се, че с оглед спецификите на предявения иск, въззивният съд е следвало да отхвърли като неоснователен опита на ответника да отклони последиците от изявлението за разваляне на договора по исковата молба, чрез предложеното от него изпълнение, като се съобрази, че в хода на делото той е отчуждил имотите обещани за апортиране в новото дружество.

Твърди се и че в нарушение на материалния закон съдът неправилно и необосновано е приел, че съществуващите публични задължения за имотите - предмет на апорта по предварителния договор, не представлявали пречка по смисъла на чл. 264 ДОПК, за да бъдат апортирани в новото дружество съгласно предварителния договор. Според касаторите императивно задължение за вписването на апорта включва изискването да не са налице публични задължения за имота - предмет на апорт и забрана за вписването на такъв апорт в имотен регистър. Това вписване обаче представлява част от процедурата по учредяване на търговско дружество с капитал, формиран от апорт - недвижими имоти, съгласно чл. 73, ал. 5 ТЗ в какъвто смисъл са мотивите на решение № 150 от 10.11.2009 г. на ВКС по т.д. № 766/2008 г., II т.о. Изводът на съда в обратен смисъл се квалифицира от касаторите като необоснован, в противоречие със закона и очевидно неправилен, като се посочва, че решението е и явно необосновано, тъй като нормата на чл. 264, ал. 1 ДОПК предвижда задълженията да се установяват с декларация, а публичните задължения възникват от момента на придобиването на имотите и тяхното деклариране по реда на чл. 14 ЗМДТ, което би следвало да е от момента на придобиването на собствеността. Сочи се и че е неправилен и материално незаконосъобразен изводът, че макар и да се отнася за данъчен период 2013 г., ревизионният акт нямал ретроактивно действие, защото предмет на ревизията са публични задължения за процесните имоти - предмет на апортна вноска и такива безспорно са установени, те са съществували преди датата на сключването на предварителния договор и ответникът е знаел за съществуването им, макар и да не е имало проведено ревизионно производство. Иначе казано, независимо дали са били установени с административен акт, съгласно чл. 264, ал. 1 ДОПК те е следвало да бъда декларирани и установени с удостоверението за данъчна оценка. Затова, ако е проявил добросъвестност и поискал издаването на удостоверение за данъчна оценка като част от задължителните документи, свързани с апортната вноска, при добросъвестно изпълнение на задълженията му по договора, ответникът е щял да установи, че има непогасени публични задължения за имотите - предмет на предварителния договор.

Относно произнасянето по евентуалните искове се излагат оплаквания за неправилност на решението в тази му част, като се сочи, че за да отхвърли исковете основани на твърдението, че предварителния договор е нищожен, въззивния съд неправилно е приел, че договореното с него не противоречи на закона - чл. 65, ал. 1 от ТЗ.

Иска се обезсилването на въззивното решение, като недопустимо, евентуално – отмяната му и по същество – уважаването на предявените искове, претендират се разноски за всички инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. второ и трето от ГПК.

Възпроизвеждат се оплакванията в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение.

Заявява се и очевидна неправилност на същото, като се твърди, че видно от пресъздадения в констативната част на мотивите спор, съдът е имал предвид, че предмет на задължението на продавача по предварителния договор е прехвърлянето на акции от дружество, което е следвало тепърва да се учреди чрез апорт на недвижими имоти. Съобразявано е, че бъдещото дружество към крайната дата за прехвърляне на акциите - 20.12.2108 г., не е било учредено. При това липсват констатации за установена каквато и да било проявна форма на готовност на ответника за учредяване на новото дружество или изпълнени елементи от подготовка за осъществяване на учредителния фактически състав. При това положение, според касаторите, е напълно нелогично и в нарушение на правилата на формалната логика в съобразителната част на мотивите да се приеме, че причината за неизпълнението на дружеството може да съставлява необходимо, но неоказано от ищците съдействие, изразяващо се в непредоставяне от купувачите на данни за членове на съвета на директорите, който да бъде вписан при учредяването на дружеството. Твърди се и че обсъждането на другата „решителна“ предпоставка за проявяване последиците от изявлението за разваляне, отправено с нотариална покана, а именно - необходимостта от предоставяне на допълнителен срок за изпълнение по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, е извършено при условията на грубо нарушаване на норма от висш порядък, а именно принципното правило по чл. 6, ал. 2 от ГПК – при липса на възражение, заявено в срока за отговор на исковата молба и при налични в мотивите констатации, че в нотариалната покана за извънсъдебно разваляне на договора ищците не са предоставили допълнителен срок. Като очевидно се твърди нарушението на диспозитивното начало и в контекста на възпроизведената в мотивите защитна теза на ответника, а именно - че нямал неизпълнено срочно задължение, тъй като срокът за учредяване на акционерно дружество е бил продължен по взаимно съгласие от страните до отпадане на „пречките“ за апорта, а това възражение на дружеството логически е несъвместимо с възражение, че е било необходимо да се даде допълнителен подходящ срок за изпълнение.

Поставят се въпроси с твърдение, че са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Могат ли страните по облигационен договор да отклонят приложението на правилото по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД и да уговорят условията, при които настъпва разваляне на същия с едностранно изявление? – противоречие с решение № 113 от 31.07.2015 г. по т.д. № 929/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 31 от 13.11.2009 г. по т.д. № 661/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 47 от 31.03.2011 г. по т.д. № 706/2010 г., на ВКС, ТК, II т.о., решение № 251 от 7.01.2013 г. по т.д. № 1002/2011 г., на ВКС, ТК, II т.о.

2. При преценка на възражение за неизправност на кредитора, поради неоказано от него съдействие, необходимо ли е да се съобразяват действията на длъжника в изпълнение на неговите задължения и причинно-следствената връзка със съдействието на кредитора при осъществяване на динамичния фактически състав на крайния резултат, за който страните са се договорили? – противоречие с решение № 164 от 03.02.2016г. по т.д. № 1890/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди наведените от страните твърдения, възражения и доводи, относими към предмета на делото, както и да извърши самостоятелна преценка на всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право? Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането на доводите на страната, че експертната оценка по чл. 72 ТЗ за имотите, които е следвало да бъдат апортирани в новото търговско дружество - предмет на предварителния договор, е била изготвена след изтичането на крайния срок на този договор (20.12.2018 г.), а именно - на 27.12.2018 г.? Твърди се противоречие с т. 2 от TP № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и т. 19 от TP № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г„ ОСГК, ВКС, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г. ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 година, решение от 18.08.2022 г. по гр.д. № 236/2021 г. по описа на ВКС, IV ГО и още огромен брой решения на ВКС, както и решение № 178 от 12.11.2010 г. по т.д. № 60/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 156 от 30.10.2012 г. по т.д. № 772/2011 г., ТК, II ТО, решение № 383 от 29.01.2016 г. по гр.д. № 2225/2015 г. на ВКС, IV ГО.

4. Длъжен ли е съдът да разреши спора в рамките, очертани от твърденията и възраженията на страните и може ли да даде разрешение на правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните? – противоречие с Постановление № 3 от 29.III.1973 г., Пленум на ВС, Тълкувателно решение № 1/2020 от 17.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в уводната част от което е прието, че „... Принципът на диспозитивното начало намира приложение и по отношение на защитата на ответника. Съдът не може да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения от ответника и не може да му дава указания за начина на организиране на защитата му.“ Твърди се противоречие и с решение № 292 от 16.10.2018 г. по т.д. № 3148/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

5. Включва ли се в правомощията на съда разрешаването на спора, въз основа на ненаведен от страните факт и да приложи установена от него за пръв път с решението правна норма спрямо твърдяно преюдициално право, без да е дал на страните възможност да вземат отношение? – противоречие с решение № 276 от 24.02.2015 г. по гр.д. № 519/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО, с разясненията в TP № 1/9.XII.2013 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г.

6. Длъжен ли е съдът да вземе предвид обстоятелствата от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска? Необходимо ли е ищецът да се позове изрично на някоя от хипотезите по чл. 87, ал. 2 от ЗЗД или е достатъчно ответникът да се е поставил в невъзможност да изпълни, за да се приеме, че договорната връзка е развалена? – противоречие с решение № 186/15.07.2014 год. по гр.д. № 6836/2013 год. по описа на ВКС, III ГО, решение № 60299 от 18.082022 г. по гр.д. № 236/2021 г. на ВКС, ГК, IV ГО.

Поставят се въпроси от значение на точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

С оглед ограниченията на чл. 264 ДОПК, наличието на публични задължения в големи размери по отношение на недвижим имот, който е предмет на непарична вноска в капитала на новоучредяващо се търговско дружество, представлява ли пречка за внасянето му, преди да са погасени тези публични задължения?

Когато е сключен предварителен договор, по силата на който продавачът се е задължил да апортира недвижими имоти в капитала на търговско дружество и за тези имоти съществуват възникнали и непогасени публични задължения по ЗМДТ, макар и да няма открито ревизионно производство, представляват ли такива публични задължения ограничение за извършването на апортна вноска, предвид разпоредбата на чл. 264 ДОПК?

Когато публичните задължения за недвижими имоти - предмет на апорт, са възникнали въз основа на данъчна декларация по ЗМДТ преди изготвяне на оценка на имотите по реда на чл. 72 ТЗ, но няма образувано ревизионно или изпълнително производство, могат ли имотите да бъдат апортирани в капитала на бъдещо капиталово дружество?

Обоснован ли е или противоречи на закона изводът на съда, че клаузата на чл. 1, ал. 3 от предварителния договор не въвеждала изискване за липса на тежести върху недвижимите имоти - предмет на апорта, а само върху акциите, които са обещани за продажба? В тази връзка, влече ли наличието на тежести за имотите като правна последица такива и по отношение на обещаните акции?

Твърди се, че във връзка със съществуването на публични задължения и възможни ограничения, касаещи прехвърлянето на собственост, са публикувани само две решения на ВКС - решение № 12 от 3.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 439/2011 г., III г.о. и решение № 45 от 15.06.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2456/2015 г., III г.о., но в нито едно от тях не се разглеждат така поставените въпроси. Същевременно, при тълкуването на цялата разпоредба на чл. 264 ДОПК може да се заключи, че съществуването на непогасени публични задължения представлява пречка за прехвърлянето на собствеността върху недвижим имот, освен ако при такова прехвърляне е обезпечено тяхното заплащане - в този смисъл е предвидена солидарната отговорност на нотариуса и съдията по вписванията, които допуснат да се извърши такава вещно-прехвърлителна сделка. Това навежда на извода, че без да е предварително обезпечено и осигурено погасяването на публичните задължения, не е допустимо да се изповяда сделка или да се прехвърли собствеността върху съответния недвижим имот.

Ответникът по жалбата в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е приел, че:

Възражението за недопустимост на въззивната жалба на ответника, поради невнасяне на пълния размер на дължимата държавна такса, е неоснователно, тъй като пълният размер на таксата вече е внесен от жалбоподателя.

Приемайки, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение, е ограничен от изложеното в жалбата, в каквато връзка, преценявайки оплакванията във въззивната жалба на ответника и събраните по делото доказателства, е изложил, че:

Между страните не е спорно, че са сключили помежду си процесния предварителен договор, а е безспорен и предмета на договора. С този договор, наименуван „предварителен договор за покупко-продажба на 100 % от капитала на търговско дружество“, сключен на 14.08.2018 г., е постигнато съгласие за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на акции или временни удостоверения, съгласно изискванията на Търговския закон, с който продавачът /ответникът/, да продаде на купувачите – ищци, собствените си акции/временни удостоверения, представляващи 100 % от капитала на новоучредено дружество, за което са изпълнени условията, изброени в четири точки от чл. 1 на предварителния договор, а именно:

1. Новоучреденото акционерно дружество е създадено от продавача през 2018 г., членовете на Съвета на директорите са посочени от купувачите, дружеството не е извършвало търговска дейност, няма непогасени парични или непарични задължения и не е във фактическа несъстоятелност /включително неплатежоспособност и/или свръхзадълженост/, срещу новоучреденото дружество няма производство по несъстоятелност, дружеството не е обявено в несъстоятелност и не е в ликвидация;

2. Продавачът се задължава да предприеме действие по учредяване на акционерното дружество незабавно след предоставяне на разрешение по чл. 130, ал. 3 от СК;

3. 100 % от капитала на новоучреденото дружество е собственост на продавача и акциите /временните удостоверения/ или част от тях не са предмет на договори за залог в полза на трети лица за обезпечаване на техни вземания, не са предмет на други предварителни договори за покупко-продажба, запор и няма наложени върху тях каквито и да било друг вид тежести;

4. Капиталът на новоучреденото дружество е формиран при учредяването му чрез непарична вноска по реда на чл. 72 и сл. от ТЗ на недвижимите имоти, описани в пар. 1 от преамбюла на предварителния договор, а именно от т. 1 до т. 21 включително, и недвижимите имоти са част от активите на новоучреденото дружество, съгласно баланса му.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от предварителния договор, същият влиза в сила при кумулативното наличие на две предпоставки: 1/ постановяване на разрешение по чл. 130 от СК от компетентния районен съд за разпореждане с парични суми по банковите сметки на малолетните деца за изпълнение на парично задължение по договора и 2/ заверяване на конкретно посочена банкова сметка на всеки от купувачите със сума в размер на 1 033 000 лв. Според ал. 2 на чл. 3 от договора, продавачът се задължава да предприеме действие по учредяване на акционерното дружество незабавно след влизане в сила на договора, както и незабавно да уведоми купувачите за завършване на фактическия състав по учредяване на акционерното дружество, при условията на договора, а в тридневен срок от учредяване на дружеството, но не по-късно от 20.12.2018 г. страните се задължават да сключат окончателен договор за прехвърлянето на акциите или временните удостоверения, съгласно изискванията на Търговския закон.

Съгласно чл. 13 от предварителния договор, в случай, че продавачът не изпълни задължението си да сключи окончателен договор с купувачите в срока по чл. 3, ал. 2 от договора, купувачите имат право на една от следните опции: 1/ да развалят договора, като продавачът е длъжен в срок от 7 работни дни от развалянето да върне получената сума, ведно с неустойка в размер на 20 % от продажната цена; 2/ продавачът и купувачите имат право да продължат срока на действие на предварителния договор с подписване на двустранно писмено споразумение, което ще се счита за анекс към договора и 3/ да предявят иск за сключване на окончателен договор по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.

Според съда, установява се от приложеното към първоинстанционното дело решение № 618 от 17.08.2018 г., постановено по гр.д. №738/2018 г. по описа на Районен съд-Костинброд, че със същото решение е дадено разрешение по чл. 130 от СК на Аена П. Д. като майка и законен представител на малолетните й деца Б., Пресиана и Б. Н., да се разпореди с налични парични средства по банковите сметки на същите деца за изпълнение на парично задължение по процесния предварителен договор от 14.08.2018 г., както и разрешение за извършване на банков превод в размер от по 1 021 500 лв. от конкретно посочена в решението банкова сметка на всяко от трите деца, по посочена от продавача по предварителния договор банкова сметка. Предвид даване на разрешението по чл.130 от СК с решението от 17.08.2018 г. /което е окончателно/ и с оглед обстоятелството, че към момента на постановяване на това решение посочените в предварителния договор банкови сметки на купувачите са били заверени със сумите, указани в предварителния договор, се налага извода, че договорът е влязъл в сила на датата, на която е постановено решението на РС-Костинброд, т.е. на 17.08.2018 г.

Прието е, че чрез приложените към първоинстанционното дело три броя платежни нареждания от 20.08.2018 г. се установява, че на тази дата всеки от купувачите по предварителния договор е изплатил по посочената от продавача банкова сметка /с титуляр - трето за спора лице/ сума в размер на 1 021 500 лв., или общо са платени 3 064 500 лв., представляващи уговорената в чл. 4 от предварителния договор цена за придобиване на акциите, предмет на договора.

Въззивният състав е изложил, че преди да бъдат преценени относно основателността им предявените искове по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, се изисква преценка на твърдението на ищците за нищожност на предварителния договор поради противоречието му с императивна норма - чл. 65, ал. 1 от ТЗ, независимо от това, че същото твърдение е въведено във връзка с предявените евентуални искове по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, тъй като само при възприета действителност на договора /респ. - отречена нищожност на същия/, има място за изследване изпълнението/неизпълнението на договора от страните по него, съответно - развалянето му и твърдяното отпадане на основанието за даденото по договора от купувачите. Въззивният съд е приел, че процесният предварителен договор е действителен и не противоречи на чл. 65, ал. 1 от ТЗ, като в тази връзка е съобразил приложеното към първоинстанционното дело решение № 111 от 13.11.2020 г., постановено по т.д. № 1687/2019 г. по описа на ВКС, ТК, 1-во отделение, в което е прието, че малолетни лица, предвид чисто капиталовия характер на АД, могат да наследяват акции и да придобиват качеството на акционери в АД, като адресат на разпоредбата на чл. 65, ал. 1 от ТЗ са само учредителите на АД, каквито не са настоящите ищци. Същите могат да уговарят закупуване на акции от АД, включително на бъдещо АД по предварителен договор, тъй като в този случай те не са учредители на бъдещото АД, а купувачи на акциите му. Според предварителния договор учредител на бъдещото АД следва да бъде ответното търговско дружество и е договорено едва след учредяване на новото дружество от него /като едноличен собственик на капитала/, да бъдат прехвърлени 100 % от акциите на новото дружество в полза на ищците по делото. Така процесният договор е приет от въззивния съд за действителен, сочи се, че е влязъл в сила и е породил произтичащите от него правни последици.

Въззивният съд е изложил по-натам, че имайки предвид твърденията на ищците, на които основават предявените от тях главни искове по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД и защитните възражения на ответника срещу тези искове, основните спорни между страните въпроси по повод на същите искове са относно наличието на неизпълнение на договора от страна на продавача и изправността на купувачите по същия договор, респективно наличието на твърдяното от тях основание за разваляне на договора и оттам - за възникване правото им да претендират връщане на даденото от тях по този договор, като дадено на отпаднало основание.

Сочи се, че ищците поддържат, че с отправената от тях до ответника нотариална покана, връчена на датата 03.12.2020 г., те са направили изявление за разваляне на предварителния договор от 14.08.2018 г. на основание чл. 87 от ЗЗД във връзка с чл. 13, ал. 1 от договора, поради неизпълнение от страна на ответника – продавач, на задълженията му за учредяване на ново акционерно дружество и съответно - поради това, че по негова вина не се е стигнало до сключване на окончателен договор. Наред с изложеното ищците се позовават и друго неизпълнение от страна на ответника - нарушение на чл. 1, ал. 3 от договора, изразяващо се в това, че недвижимите имоти, които е следвало да послужат като апортна вноска в подлежащото на учредяване от ответника ново акционерно дружество, са се оказали обременени с вещни тежести - възбрани от НАП и КПКОНПИ, и на следващо място твърдят, че е било установено от законния представител на ищците, че дружеството - ответник има задължения в големи размери към НАП, което според ищците представлява пречка за осъществяване на апорта с оглед разпоредбата на чл. 264, ал. 1 от ДОПК.

Относно наличието на задължения към НАП, въззивният съд е счел, че такъв един факт би могъл да съставлява пречка за осъществяването на апорта с оглед разпоредбата на чл. 264, ал. 1 от ДОПК, ако задълженията съществуват към уговорената крайна дата за сключване на окончателен договор - 20.12.2018 г., тъй като тази разпоредба в действащата й до посочената дата редакция - ДВ, бр. 98/2010 г., изисква деклариране на липсата на непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски при прехвърлянето на недвижими имоти, респективно при включването на недвижими имоти или вещни права върху недвижими имоти като непарична вноска в капитала на търговски дружества. От тази гледна точка, според въззивния съд е основателно поддържаното във въззивната жалба на дружеството - ответник, че наличието или липсата на публични задължения към датата на сключване на предварителния договор е ирелевантно за настоящия правен спор, защото с този договор нито се прехвърлят, нито се учредяват права върху недвижими имоти и дори и ответникът да е имал при сключването на договора такива задължения, то това не следва да се възприема като виновно негово поведение, даващо право на насрещната страна - купувачите по договора за едностранното му разваляне от тях. Според съда към уговорената дата за сключване на окончателния договор не се установява ответникът да е имал публични задължения и то подлежащи на принудително изпълнение. Прието е за установено и това, че към крайната дата за сключване на окончателен договор ответникът не е имал образувани срещу него като длъжник и висящи изпълнителни дела за принудително изпълнение на публични задължения. Имал е към същата дата задължения за местни данъци и такси в размер на 52 515,96 лв. съгласно приложената към първоинстанционното дело справка на [община] за дължимите такива към 20.12.2018 г., но тези задължения на са подлежали на принудително изпълнение към същата дата и съответно на това, същите задължения не съставляват пречка по смисъла на чл. 264, ал. 1 от ДОПК за внасянето на непаричната вноска и за сключването на окончателен договор. Затова и според съда тези задължения не могат да бъдат разглеждани като виновно неизпълнение от страна на ответника на сключения предварителен договор, даващо право на насрещната страна за едностранното му разваляне.

По отношение задълженията на ответника по издаден ревизионен акт от 11.07.2019 г. за ДДС за периода 01.09.2013 г. - 31.10.2013 г. в размер на 4 447 281,37 лв. главници и лихви, то според съда те също не могат да се разглеждат като пречка по смисъла на чл. 264, ал. 1 от ДОПК, тъй като не са съществували към 20.12.2018 г. - ревизионният акт, макар да се отнася за данъчен период от 2013 г., няма ретроактивно действие и затова публичните задължения следва да се считат за възникнали на 11.07.2019 г. с издаването му.

Съдът сочи, че на следващо място, ищците се позовават на друго неизпълнение от страна на ответника, изразяващо се в нарушение на чл. 1, ал. 3 от договора, тъй като недвижимите имоти, които е следвало да послужат като апортна вноска в подлежащото на учредяване от ответника ново акционерно дружество, са се оказали обременени с вещни тежести - възбрани от НАП и КПКОНПИ. Според съда така формулираното от ищците твърдение за неизпълнение на ответника е изначално неоснователно, тъй като клаузата на чл. 1, ал. 3 от предварителния договор не въвежда изискване за липса на тежести върху недвижимите имоти, предмет на апорта, а се отнася до акциите, които са обещани за продажба с предварителния договор. По-конкретно, клаузата на чл. 1, ал. 3 от същия договор поставя изискването акциите /временните удостоверения/ от капитала на новоучреденото дружество или част от тях да не са предмет на договори за залог в полза на трети лица за обезпечаване на техни вземания, да не са предмет на други предварителни договори за покупко-продажба, да не са предмет на запор и да няма наложени върху тях каквито и да било друг вид тежести. По тези съображения, според съда, позоваването на ищците на нарушение от страна на ответника на клаузата на чл. 1, ал. 3 от процесния предварителен договор е неоснователно.

Според съда, основната, сочена от ищците причина за реализиране на потестативното им право на разваляне на процесния предварителен договор, е неизпълнение от страна на ответника на задълженията му за учредяване на ново акционерно дружество и непостигнато сключване на окончателен договор по вина на същия. На тези именно причини е основано и изявлението на ищците за разваляне на договора, съдържащо се в нотариална покана от 01.12.2020 г., връчена на ответника на 03.12.2020 г. Със същата покана, приложена в заверено копие към първоинстанционното дело, Аена Д. в качеството й на законен представител и майка на малолетните ищци Б. Н., Пресиана Н. и Б. Н., е направила изявление, че на основание чл. 87 ЗЗД във връзка с чл. 13, ал. 1 от предварителния договор, сключен на 14.08.2018 г., разваля едностранно същия договор и в тази връзка кани ответника да върне в срок от 7 дни, считано от датата на получаване на поканата, получените от него суми по договора, ведно с неустойка в размер на 20 % от уговорената продажна цена по посочените в поканата банкови сметки. От фактическа страна, според съда е ясно, че ответникът не е учредил в срока по предварителния договор ново акционерно дружество при предвидените в договора условия, а такова учредяване, съответно и последващо сключване на окончателен договор, не е осъществено и след изтичане на уговорения в предварителния договор краен срок за сключването на окончателен договор. Този факт обаче, сам по себе си, според въззивния съд, не е достатъчен да обоснове извод, че за ищците като насрещна страна по договора се е породило право на едностранно разваляне на същия договор на основание чл. 87 от ЗЗД /основание,посочено от тях в горната покана, а и в процесната искова молба/. В тази връзка въззивният състав е посочил, че споделя възприетото в съдебната практика становище, изразено напр. в решение № 235/13.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 490/2015 г., решение № 75/01.07.2014 г. по т.д. № 3723/2013 г. на ВКС и др., съгласно което правото на разваляне на двустранен договор по реда на чл. 87, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД принадлежи на изправната страна и е обусловено от виновно неизпълнение на поето договорно задължение от насрещната страна. Съдът сочи, че за да настъпи правното действие на изявлението за разваляне на договора обаче, е необходимо да е доказано, че са били налице законовите предпоставки на чл. 87, ал. 1 ЗЗД с предоставяне от изправната страна по договора на подходящ срок за изпълнение или чрез безусловно изявление за разваляне поради невъзможност за изпълнение, за което длъжникът носи отговорност, при безполезност на изпълнението или при уговорка за изпълнение непременно в определено време. С други думи, според въззивния съд, при доказано виновно неизпълнение на една от страните по договора, в полза на изправната страна възниква потестативното право на разваляне на договора, но ефектът на развалянето ще настъпи само ако страната е дала допълнителен срок за изпълнение с предупреждение, че след неговото изтичане, договорът ще се счита за развален, като изключение от това правило са хипотезите на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД. Съдът посочва, че в случая ищците твърдят в исковата молба, че са изправна страна по договора, тъй като са извършили дължимото от тях плащане на цената на обещаните за продажба акции, а ответникът е противопоставил възражението, че е имал готовност и воля да впише новоучредено АД с апорт на имотите и да прехвърли собствеността върху акциите му, но не могъл да изпълни в срок тези задължения поради това, че купувачите не са изпълнили насрещното си задължение по договора да посочат личните данни на членовете на СД и по този начин да окажат на продавача необходимото съдействие, без което същият не може да изпълни в срок задължението си за учредяване на ново АД и да прехвърли акциите му на купувачите.

Според съда от клаузата на чл. 1, ал. 1 от процесния предварителен договор е видно, че едно от условията, които е следвало да бъдат изпълнени относно новото акционерно дружество, подлежащо на учредяване от ответника, е членовете на съвета на директорите на това дружество да бъдат посочени от купувачите /или както е уточнено в чл. 7, ал. 1 от договора – „съгласно писмените указания на купувачите“/. При така уговореното условие, според съда, изпълнението на задължението на ответника за учредяване на ново АД, чиито акции да бъдат впоследствие придобити от купувачите, действително е поставено в зависимост от изпълнение на поетото от купувачите задължение за посочване на членовете на съвета на директорите на дружеството. Това е така, защото разпоредбата на чл. 174, ал. 1, т. 4 от ТЗ изисква за вписването на ново АД в търговския регистър да е избран съвет на директорите /респ. надзорен и управителен съвет/, а разпоредбата на чл. 159, ал. 2 от ТЗ поставя изискването при учредяване на акционерно дружество от едно лице /какъвто е и настоящия случай/, първият съвет на директорите да бъде назначен със самия учредителен акт. Следователно, за да може ответникът да завърши фактическия състав по учредяване на новото АД съгласно поставените с предварителния договор условия, следва купувачите да му окажат съдействие, изразяващо се в посочването на членовете на СД /и то писмено, както това следва от чл. 7, ал. 1 от договора/. Самото задължение за съдействие е и изрично вменено на купувачите с клаузата на чл. 10 от процесния предварителен договор. Установяване изпълнението на това задължение е в тежест на ищците, но такова изпълнение не се доказва от тях в процеса, и то - осъществено до крайната уговорена дата за сключване на окончателния договор. Единствено в представения констативен протокол от 15.03.2021 г. на нотариус В. З., е отразено изявление на законния представител на ищците - Аена Д., че по повод искане на ответника, съдържащо се в негов отговор на нотариална покана от 22.12.2020 г., е носела със себе си в кантората на нотариуса декларации по чл. 237, ал. 4 от ТЗ, чл. 160, ал. 2 от ТЗ и по чл. 234, ал. 2 ТЗ, от конкретно посочени в констативния протокол лица, които вероятно /без изрично да отразено в протокола/, е щяло да бъдат предложени за членове на СД на подлежащото на учредяване ново АД. Според съда обаче, в протокола е отразено, че представител на дружеството - ответник не се е явил в кантората на нотариуса на датата 15.03.2021 г. и остава неустановено въпросните декларации да са достигнали до знанието му, и да са му предадени. Сочи се, че същият не е изпратил в кантората на нотариуса свой представител, макар сам с отговора на нотариалната покана да е определил среща в тази кантора с купувачите по предварителния договор на петия ден от връчването на отговора, с цел посочване на лица за членове на СД и представяне на изходящи от тях декларации, но това му поведение според съда не може в случая да се тълкува в негов ущърб, тъй като отговорът е редовно връчен на купувачите на датата 22.02.2021 г. Според съда на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК и към датата 15.03.2021 г., когато е съставен констативния протокол, определеният с отговора срок е бил изтекъл. Сочи се, че е вярно, че има и второ връчване на отговора на датата 10.03.2021 г., но според съда то е ирелевантно предвид вече извършеното първоначално редовно връчване.

Въззивният съд излага, че в първоинстанционното решение е прието, че задължението на купувачите да посочат имена на членовете на СД е без падеж в предварителния договор, поради което, за да изпаднат купувачите в забава, следва да бъдат поканени по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, което ответникът не установява да е сторил. Въззивният съд обаче е посочил, че не споделя това становище и го счита за неправилно, като излага, че посочването на членовете на СД от купувачите, е едно от уговорените кумулативни условия, изброени в чл. 1 от договора, които следва да бъдат налице по отношение на предвиденото за учредяване от ответника ново акционерно дружество и затова извличащият се от клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора срок за изпълнение задължението за учредяване на дружеството - най-късно до три дни преди крайната дата за сключване на окончателен договор - 20.12.2018 г., е приложим и за задължението за посочване на членове на СД. Според съда изискуемостта на това задължение не е предпоставена от покана на насрещната страна /продавача по договора/ и изпълнението се дължи като форма на оказване на съдействие на длъжника /продавача по договора/ с цел завършване на фактическия състав на поетите от него насрещни задължения относно учредяване на ново дружество, чиито акции да бъдат придобити от купувачите по предварителния договор. Такова съдействие /вменено на купувачите и с клаузата на чл. 10 от договора/ не се установява да е оказано в срок и затова се налага извода, че купувачите не установяват при условията на пълно и главно доказване, че са изправна страна по договора, въпреки изпълнението на другото поето от тях задължение за авансово плащане на цената на акциите. И тъй като не установяват качеството си на изправна страна, то според въззивния съд се налага и изводът, че за тях не е породено правото на едностранно разваляне на предварителния договор на основание чл. 87 от ЗЗД, така че отправеното от тях изявление за разваляне на същия договор, съдържащо се в поканата, връчена на ответника на 03.12.2020 г., не е произвело правно действие на разваляне на договорната връзка, съответно на което не може да се приеме, че е отпаднало основанието за плащане на претендираните с исковете по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД суми.

В мотивите на въззивния съд е посочено още, че за да настъпи правното действие на изявлението за разваляне на договора, е необходимо да е доказано, че съгласно чл. 87, ал. 1 от ЗЗД и при положение, че няма позоваване на някоя от хипотезите по ал. 2, на длъжника е предоставен подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичане на срока договора ще се смята за развален. В случая в поканата на ищците от 01.12.2020 г., отправена до ответника, не се съдържа изявление за разваляне на договора без да се даде на продавача срок, тъй като изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, или е станало безполезно, или пък поради това, че е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време. С оглед на това, според съда, е следвало да бъде определен на длъжника подходящ срок за изпълнение, какъвто обаче не се съдържа в посочената покана, на която ищците се позовават като техен акт, с който са развалили процесния договор, което е още една причина да се счете, че не е налице законосъобразно упражняване на правото на едностранно разваляне на договора.

Въззивният съд посочва, че в отговора на въззивната жалба ищците поддържат аргумент, че съдържащото се във въззивната жалба позоваване на това, че първоинстанционният съд не е дал отговор на въпроса законосъобразно ли ищците са упражнили правото си да развалят предварителния договор от 14.08.2018 г., не следва да бъде разглеждано, тъй като е преклудирано - не е било поддържано в първата инстанция. Този довод обаче според въззивния състав е неоснователен, тъй като преценката на съда относно законосъобразността и надлежността на упражняването на правото на разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД не е поставено в зависимост от поддържано от ответника възражение в тази насока. - съдът и без наличието на такова възражение е длъжен да извърши посочената преценка, като се има предвид, че самите ищци са се позовали на разпоредбата на чл. 87 от ЗЗД /в поканата от 01.12.2020 г. и в самата искова молба/, като основание за разваляне на договора.

По допускането на касационно обжалване на въззивното решение в случая настоящият касационен състав намира следното:

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо.

В разпореждането на първоинстанционния съд, с което е указано на ответника – въззивник, да внесе дължащата се за въззивно обжалване държавна такса, последната е определена „в размер 26297,95 лева, определена по отношение на всеки един от въззиваемите или общо 78893,85 лева“. С последващо разпореждане на първоинстанционния съд е оставена без уважение молба на ответника – въззивник, „за освобождаване от плащане на дължимата ДТ, от 26297,95 лв.“ По дължимостта на такса в същия размер - 26297,95 лв., са се произнесли въззивната и касационната инстанция по частни жалби на ответника срещу разпореждането, с което му е отказано освобождаване от държавна такса. При връщане на делото в първоинстанционния съд, последният е администрирал въззивната жалба на ответника при внесена държавна такса в размер на 26297,95 лв. и е изпратил делото с жалбата на въззивния съд, който ги е върнал за довнасяне на таксата до пълния й размер от 78893,85 лева, и същата е внесена в определения /след продължаването му/ срок, преди повторното изпращане на делото на въззивната инстанция. При така описаното и действително налично противоречие в съдебните актове досежно размера на дължащата се държавна такса, върху ответника не следва да се възлага санкцията за неизпълнение на задължението му да внесе същата в срок, водещо според касаторите в настоящото производство и до недопустимост на въззивното решение.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая нито твърдяното, като противно на смисъла на закона, негово тълкуване /чл. 87 ЗЗД/, във връзка с изрично уговорените в договора възможности за страните да го развалят и с наличието на краен срок за изпълнението му, нито изводите на съда, свързани с приетото от съда за неоказано, съдействие от страна на касаторите, нито тези по приложението на чл. 264, ал. 1 ДОПК във вр. с разпоредбите на ЗМДТ и произтичащите от тях фискални задължения на прехвърлителя на недвижим имот, нито свързаните с тези оплаквания на касаторите, допуснати според тях процесуални нарушения, включително на диспозитивното начало, разкриват белезите на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение и настоящият касационен състав, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК намира, че касационно обжалване на същото не следва да бъде допуснато на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Касационно обжалване в случая следва да се допусне по поставените от касатора процесуалноправни въпроси – от трети /без втората му част, която е относима към правилността на решението, доколкото отговорът на въпроса в тази му част зависи изцяло от конкретните обстоятелства по делото/, до шести, обобщени от касационния състав, съобразно правомощията му, разяснени в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., до общия въпрос относно дейността на въззивната инстанция като такава по съществото на правния спор и произтичащите от това задължения на въззивния съд, и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - за проверка съответствието на въззивното решение по този въпрос, както с цитираната от касаторите, така и със служебно известната на касационния състав, практика на ВС и ВКС.

Останалите въпроси на касатора са относими към правилността на въззивното решение и доколкото отговорите им попадат в предметния обхват на касационната проверка в производството по чл. 290 от ГПК, касационният състав ще се произнесе по тях с акта си по съществото на спора.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение