Определение № 1137 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4926/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. З., чрез адв. Г. Ю., против въззивно решение № 884 от 24.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 591/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, в частите, с които е потвърдено решение № 612 от 22.12.2024 г., постановено по гр. д. № 140/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, за отхвърляне на предявените от И. И. З. против Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за: 1/ присъждане на сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК, по ДП № 419 от 2010 г. на РУМВР Сандански, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.02.2018 г. до окончателното изплащане; 2/ разликата между присъдените 10 000 лева и претендираните 50 000 лева, представляващи обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 354в, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК по посоченото досъдебно производство, по което е оправдан с влязла в сила присъда. Видно от съдържанието на касационната жалба, същата е насочена и срещу крайния резултат по делото, с който предявеният от И. И. З. против Прокуратурата на Република България иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 354в, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК по ДП № 419 от 2010 г. на РУМВР Сандански, по което е оправдан с влязла в сила присъда, е отхвърлен за разликата между присъдените от първата инстанция 1800 лева и претендираните 5000 лева. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 143/05.07.2011 г. по гр. д. № 1070/2010 г. на III г.о., решение № 172/12.07.2017 г. по гр. д. № 4357/2016 г. на IV г.о., решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV г.о., решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на IV г.о., решение № 542/15.01.2013 г. по гр. д. № 1568/2011 г. на IV г.о.; 2/ „При незаконно обвинение, какво е съдържанието на „обичайни“ негативни последици?“; 3/ „Обичайните негативни последици включват ли в себе си и настоящото отражение на незаконното обвинение по отношение на пострадалия?“; 4/ „При определяне размера на обезщетението, какво е отражението върху размера на претендираните неимуществени вреди на обстоятелствата относно възрастта на пострадалия/обвинения и това дали същият е бил безработен или не?“ – твърди се противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС, изведена в решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV г.о., решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на IV г.о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г.о., решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на IV г.о., решение № 554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на IV г.о., решение № 263/21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на IV г.о., решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на IV г.о., решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на III г.о.; 5/ „за наличието или не на изтекла погасителна давност“ – поддържа се противоречие с приетото в т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Република България не взема становище в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба в частта ѝ, касаеща произнасянето по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 354в, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, се явява процесуално недопустима, поради липса на годен предмет на обжалване. Видно от данните по делото, първоинстанционното решение в частта, с която претенцията за имуществени вреди е приета за неоснователна и като такава е отхвърлена за горницата над присъдените 1800 лева до претендираните 5000 лева, като необжалвано от ищеца не е било предмет на въззивна проверка, съответно същото е влязло в сила в тази част. На самостоятелно основание следва да се посочи и, че тази претенция подлежи на двуинстанционен контрол – касационният контрол е изключен с оглед нормата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Предвид изложеното, касационната жалба в посочената част следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима. Касационната жалба в останалата ѝ част е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 25.07.2010 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления от общ характер затова, че от ноември 2009 г. до 24.07.2010 г. е участвал с други лица, в организирана престъпна група от 11 лица, създадена с цел да върши престъпления по чл. 354а, ал. 1 и 2 от НК; че ищецът е бил задържан за 72 часа с постановление на ОП Б., като на 27.07.2010 г. Окръжен съд – Благоевград е взел по отношение на З. мярка за неотклонение „Задържане под стража“, съответно променена на 03.08.2010 г. от Апелативен съд София в по-лека – „Подписка“; че на 27.10.2010 г. спрямо ищеца е наложена мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“, която е продължила до 17.05.2017 г.; че на 11.02.2011 г. обвиненията спрямо З. са били прецизирани за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК и престъпление по чл. 354в, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК; че с обвинителен акт от 17.06.2011 г., ищецът е бил предаден на съд, като с присъда № 84 от 03.04.2012 г. по НОХД № 298 от 2011 г. на Окръжен съд – Благоевград, последният бил признат за виновен в извършване на описаните две престъпления; че с решение от 25.03.2013 г. по ВНОХД № 553 от 2012 г. на Софийски апелативен съд е отменена първоинстанционната присъда и е върнато делото за ново разглеждане от стадия „действия на прокурора след завършване на разследването“; че след връщането на делото, същото е било изпратено на Специализираната прокуратурата, като по образуваното НОХД № 810 от 2013 г. на Специализирания наказателен съд, съставът е приел, че внесеният обвинителен акт отново не отговоря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и върнал делото на прокуратурата; че на 24.09.2013 г. с постановление на Окръжна прокуратура – Б. наказателното преследване спрямо ищеца за престъплението по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК е било прекратено, което постановление за прекратяване било връчено на ищеца лично, на 02.10.2013 г., респ. същото е влязло в сила на 10.10.2013 г.; че на 18.10.2013 г. е внесен обвинителния акт срещу ищеца и останалите 4 лица за престъплението по чл. 354 в, ал. 1 НК, като с присъда от 06.04.2015 г. по нохд № 378 от 2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, З. е признат за невиновен и оправдан в извършване на посоченото престъпление, която присъда е била потвърдена с решение № 219 от 31.05.2016 г. по внохд № 872 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд; че с решение от 04.01.2017 г. по н. д. № 965 по описа за 2016 г. на ВКС, касационната инстанция е върнала делото за ново разглеждане от Софийски апелативен съд, който е постановил присъда на 17.05.2017 г., отново протестирана пред ВКС; че с решение № 312 от 06.02.2018 г. по н. д. № 978 по описа за 2017 г., касационната инстанция е оставила без разглеждане протеста на Прокуратурата като нередовен с оглед изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК и като оттеглен на основание чл. 352, ал. 1 НПК, респективно съдебното производство е приключило на 06.02.2018 г. При тази фактическа обстановка въззивният състав е приел от правна страна, че предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са доказани. По иска за обезщетяване за търпените неимуществени вреди от наказателното производство спрямо ищеца за престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2 вр. ал. 2 от НК е намерил, че съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, началният момент на забавата и началният момент на погасителната давност при незаконни актове на правозащитни органи, изразили се в незаконно обвинение за извършено престъпление, възниква от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, съответно – от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление. Съобразил е и нормата на чл. 243, ал. 9 НК, съгласно която постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура. Обобщил е, че стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите, и то да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда. При тези съображения въззивната инстанция е приела, че в случая постановлението за прекратяване е съобщено на ищеца на 02.10.2013 г., като от последния не е поискано наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда, съответно постановлението за прекратяване е влязло в сила на 10.10.2013 г. Посочила е, че от тази дата започва да тече общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, която е изтекла на 10.10.2018 г., като исковата молба е предявена на 06.02.2023 г., т. е. след изтичането на петгодишния срок. В тази връзка е възприела като правилно приетото от първоинстанционния съд, че претенцията от 50 000 лева за обезщетяване на вредите от това обвинение, е погасена по давност, като неоснователна е и акцесорната претенция за заплащане на законна лихва. По претенцията за неимуществените вреди от обвинението по чл. 354в, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК второинстанционният съд е посочил, че търпените от ищеца болки и страдания по повод проведеното по отношение на него наказателно преследване, приключило с оправдателна присъда, се установяват от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологичната експертиза. От същите е установил, че повдигнатото по отношение на З. обвинение, арестът и последвалите близо осем години съдебни дела безспорно са оказали негативно влияние върху емоционалното му и психологическо състояние; че са разстроили ищеца, който се чувствал безсилен, тревожен, с нарушен сън и апетит, трайно подтиснат, непълноценен, финансово зависим от родителите си, отхвърлен от околните; че към момента на изследването за целите на експертизата, ищецът в значителна степен е преодолял субективния емоционален дисстрес, чувства се психически и физически добре, работи, има хармонично семейство, има сравнително оптимистини очаквания за бъдещето. В тази връзка е формирал извод за наличието на причинно-следствена връзка между действията на Прокуратурата и търпените от ищеца вреди във връзка с второто незаконно обвинение. Спрямо размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е съобразил указанията в т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. относно понятието „справедливост“. Посочил е, че при определяне на конкретния размер, съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди - продължителността на проведеното наказателно преследване, наложените принудителни мерки за неотклонение, интензитета и продължителността на душевните болки, страдания и неудобства с оглед тежестта и характера на обвинението, в което пострадалият е бил незаконно обвинен. При тези съображения е взел предвид, че в случая наказателното производство срещу ищеца е продължило 7 години и половина; че повдигнатото обвинение по чл. 354в, ал. 1 НК не е за извършване на тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; че към момента на привличане на ищеца като обвиняем, същият е бил на 26 години, безработен и несемеен (съгласно декларираното от самия З. на 25.07.2010 г., когато му е предявено постановлението за привличане като обвиняем). Противно на доводите на ищеца, въззивният съд е намерил, че предприетото срещу него незаконно наказателно преследване не се е отразило върху възможностите му за професионална изява и развитие, доколкото за периода от 14.07.2011 г. до 06.08.2018 г. е полагал труд по трудово правоотношение. Не е споделил и твърденията на ищеца за основателен страх, че ще влезе в затвора след първоинстанционната присъда, тъй като изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено за срок от 4 години от влизане в сила на присъдата. Съобразил е също така, че взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била за периода от 27.07.2010 г. до 03.08.2010 г., т. е. за няколко дни, изменена в „подписка“, която е лека; че повдигнатото обвинение не е преустановило връзката на ищеца с жената, с която живее на съпружески начала, като дори двамата имат общо дете, родено през 2016 г.; че показанията на последната отразяват търпените от родителите на ищеца притеснения по повод предприетото наказателно производство, отколкото тези на ищеца; че липсват доказателства кончината на бащата на З. да е в причинно-следствена връзка с предприетото срещу него наказателно производство. По отношение на медийното разгласяване на повдигнатото обвинение е посочил, че в действителност за воденото срещу ищеца наказателно производство са узнали голям брой хора и случаят е бил дълго коментиран от обществеността. Констатирал е обаче, че операцията е отразена в медиите главно по отношение на други обвинени лица - Д. и неговите синове, като останалите членове на групата, между които и ищецът, са отбелязани като брой, а и липсват доказателства информацията, съобщаваща името на ищеца като част от групата, да е била предоставена от Прокуратурата. Отчел е и обстоятелството, че в значителна част от общия период на наказателното преследване, ищецът е търпял вреди и от обвинението в извършване на престъплението по чл. 321, ал. 3, предл. 3, т. 2, вр. ал. 2 от НК, по отношение на което производството е било прекратено с постановление на прокуратурата. При горните съображения второинстанционният съд е намерил, че определеното обезщетение в размер на 10 000 лева се явява „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Констатирал е, че същото отговаря на търпените от ищеца неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му обвинение, емоционалния и психически дискомфорт, негативната намеса в социалния му живот, младата възраст на която ищецът е бил към момента на привличането му като обвиняем, както и с продължителността на наказателното преследване. При определяне на конкретно дължимия размер е съобразил и обществено-икономическите условия в страната към 2018 г., когато ищецът е бил оправдан, както и съдебната практика в сходни хипотези. Съобразно тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава следното: Поставените от касатора в изложението въпроси от първи до четвърти включително са привързани към оплакванията му, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице трайна съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, не е налице противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касатора съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него като справедлив размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за присъждането на размер на обезщетение, съвпадащ с първоначално определения такъв от първостепенния съд. Въззивният състав е взел предвид продължителността на наказателното производство от общо седем години и половина; данните от експертното заключение, съгласно които обвинението е оказало негативно влияние върху емоционалното и психологическо състояние на ищеца; характера на престъплението, за което е било повдигнато обвинение и обстоятелството, че не се касае за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; възрастта на ищеца от 26 години към момента на привличането му като обвиняем; взетата спрямо него най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ само за няколко дни, впоследствие изменена в „подписка“. От друга страна, съдът е отчел обстоятелството, че ищецът не е останал без работа поради предприетото наказателно преследване; фактът, че към настоящия момент част от негативните психични изживявания са със силно намален интензитет; обстоятелството, че в медийното отразяване на наказателното производство името на ищеца е отразено в единични публикации, като предимно е посочен само като бройка от членовете на групата; отсъствието на доказателства за връзка между смъртта на бащата на ищеца и предприетото срещу последния наказателно производство; наличието и на обвинение за друго престъпление за част от релевантния период. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Последният повдигнат в изложението пети въпрос, уточнен от съда, касае въпроса за началния момент на погасителната давност при иск за обезщетяване на вреди от незаконни актове на правозащитните органи. Така поставен, въпросът е обуславящ волята на съда в обжалваното решение, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираното от касатора Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. В т. 4 от посочения тълкувателен акт, въпросът е разрешен по задължителен за съдилищата начин, като е прието, че отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи при прекратяване на наказателно производство възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. От този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. Това разрешение е възприето, съобразявайки принципа, че ЗОДОВ определя специален ред и условия за обезщетяване на пострадалите лица, като за неуредените в закона случаи се прилагат общите разпоредби на ЗЗД. Въззивното решение не се отклонява от тези правни разрешения. В съответствие с изложеното въззивният състав е формирал решаващ извод, че по отношение на претенцията за неимуществени вреди от обвинението по чл. 321, ал. 3 НК, погасителната давност е започнала да тече от датата на влизане в сила на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство. Следва да се посочи още, че обстоятелството, че в случая се претендира обезщетение и за второ повдигнато обвинение по чл. 354в, ал. 1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, не променя началния момент на погасителната давност по претенцията за неимуществени вреди от обвинението по чл. 321, ал. 3 НК, което е прекратено с постановление на прокурора, каквито доводи неоснователно се поддържат от касатора. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. При този изход разноски за касатора за настоящата инстанция не се следват, а насрещната страна не е претендирала такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,