Определение № 612 от 15.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 958/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. С., чрез адв. П. срещу решение № 1439/05.12.2019 г. по гр. д. № 1808/2019 г. на Окръжен съд - Варна.

Ответникът Д. Р. Я., чрез адв. Д. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложила съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, в която е отменено решение № 1724/23.04.2019 г. по гр. д. № 13939/2018 г. на Районен съд – Варна в частта на определения режим на лични отношения на детето С. К. С., родено на 27.06.2016 г. с бащата К. С. С., като родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права върху детето и вместо него е постановен режим на лични отношения между детето и бащата, както следва: всяка нечетна събота от месеца от 10 часа до 18 часа в неделя с преспиване в дома на бащата в събота вечерта; на всеки рожден ден на детето в нечетна година - от 12 часа до 16 часа, като взема и връща детето от и на адреса на майката; на всеки рожден ден на бащата - от 10 часа до 16 часа, като взема и връща детето от и на адреса на майката; по време на Коледните празници - за времето от 10 часа на 24.12. до 16 часа на 26.12. на всяка четна календарна година; по време на Новогодишните празници - за времето от 10 часа на 31.12. до 16 часа на 02.01. на всяка нечетна календарна година; по време на Великденските празници - за времето от 10 часа на Велики петък до 17 часа на втория ден на Великден (понеделник) на всяка нечетна година; всяка първа половина от зимната и втора половина от пролетната ваканция от 10 часа на първия ден до 18 часа в последния ден от същата половина през четна година, а през нечетна година - втората половина от зимната и първата половина от пролетната ваканция от 10 часа на първия ден до 18 часа в последния ден, като взема и връща детето от и на адреса на майката; двадесет дни през лятото, когато майката не е в платен отпуск от 09 часа на първия ден до 18 часа в последния ден, като взема и връща детето от и на адреса на майката.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че детето С. С. е с определено местоживеене при майката, на която е предоставено упражняването на родителските права. Установено е, че майката проявява признаци на типичния отчуждаващ родител – губи контрол над чувствата си, способства за отделянето на детето от другия родител, не осъзнава вредните последици за детето от родителското отчуждаване. По делото е изяснено, че бащата притежава родителски капацитет, за да полага за детето необходимите грижи, съобразявайки нуждите му с възрастта и режима му. В обжалваното решение са изложени доводи, че поддържането на лични отношения между бащата и детето е жизнено необходимо за него с оглед създаване на възможност чрез общуване детето да развива чувства на обич, привързаност и доверие, което ще съдейства за правилното им развитие, спокойствие и самочувствие. Прието е, че е безспорна нуждата на всяко дете от системен контакт с двамата му родители и в частност с този, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. В съгласие с чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и на неговото тълкуване в практиката, уважението към семейния живот изисква, когато семейният живот, дори и във формата на съжителство без брак е приключил, контактът между детето и отсъстващия родител да продължи. Инстанцията по същество е изтъкнала, че се цели постигане на подходящ баланс между правата, като основен критерий за това са интересите на детето от контакта с родителя. Режимът на лични отношения се определя въз основа на обстоятелствата, установени във всеки конкретен случай, като основен критерий е най-добрият интерес на детето. Развити са аргументи, че след като мерките във всички случаи се отнасят за бъдещ период, ограничен по силата на закона само до навършването на пълнолетие, те може да бъдат определени и по конкретни периоди, съобразени с опитните правила, с възрастта и със свързаните с нея обективни изменения в психо-емоционалните способности и потребности на детето. При неефективност на така определените мерки законът дава възможност на всеки родител да иска изменението им или определянето на нови. Съобразено е становището на социалните работници по делото, че в интерес на детето е то да има пълноценни контакти и с двамата си родители, като бъде постановен режим на лични отношения с бащата с преспиване при него. При преценка на събраната по делото доказателствена съвкупност второинстанционният съд е приел, че изхождайки от „най-добрия интерес на детето“ и вземайки предвид спецификите на случая, режимът на лични отношения между детето и бащата следва да бъде определен по начин, който способства да бъде запазена установената връзка между двамата. Направено е съждение, че при все още лекия синдром на родителско отчуждение, е наложително отношенията между бащата и детето да бъдат възстановени. Така според съда ще бъде постигнат баланс между определения режим на лични отношения на детето с бащата и упражняваните от майката родителски права, който да способства запазването на близките отношения и с двамата родители, а това е осъзната от тях необходимост за гарантиране на интересите на детето, включващи създаване и поддържане на чувства на обич, привързаност и доверие и към двамата родители, което ще съдейства за правилното му възпитание, развитие, спокойствие и самочувствие.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Сочи се също и разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК без да се конкретизира фактическият състав от нея, който се поддържа като основание за селекция на касационната жалба.

Поставените въпроси имат следното съдържание:

1. „В интерес на детето ли е то да бъде отглеждано в разрез със семейните традиции и формиране на възгледите му относно празниците, ваканциите и останалите дни, които имат семейнотрадиционен смисъл, в това число рождени и именни дни?“;

2. „Допустимо ли е единият родител (в случая майката), при която е определено местоживеенето на детето, да има приоритет по време при определяне на режима на лични отношения между детето и другия родител (в случая бащата)?“;

3. „Допустимо ли е единия родител (в случая бащата) да се постави за неопределен срок в бъдещето, ежегодно, в зависимост от летния отпуск на другия родител (в случая майката), без да бъде предварително и своевременно уведомен за това?“

Касаторът поддържа, че даденото в случая разрешение по въпросите от въззивния съд противоречи на задължителната практика на ВС, обективирана в Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. на Пленума на ВС, както и на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Всички повдигнати въпроси не удовлетворяват общо основание за допускане на касационен контрол. Те са лишени от характеристиките на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК – да е включен в предмета на спора и да е обусловил на правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. В случая питанията са поставени в контекста на становището на страната по правилността на въззивното решение и са израз на несъгласието й с постановения правен резултат в обжалваната му част. Така формулирани, въпросите по естеството си представляват касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които имат своята релевантност в производството по разглеждане на касационната жалба, по чл.290 ГПК, но не и в предхождащата го фаза по нейното селектиране, по чл. 288 ГПК. Съгласно мотивите към т. 1 от горецитирания тълкувателен акт обуславящият правен въпрос е единствено този, който е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба - чл. 290, ал. 1 ГПК.

Непоставянето на обуславящ правен въпрос, само по себе си, има за последица недопускане на касационен контрол и то без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Дори и да са релевантни, поставените въпроси не удовлетворяват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – а именно твърдяното противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС.

Критериите, които съдът е длъжен да съблюдава при предоставяне упражняването на родителските права спрямо децата и разрешаване на другите съпътстващи въпроси, свързани с родителската отговорност, са намерили израз в ППВС № 1 от 12.11.1974 г. Следва да се извърши цялостна преценка на интереса на децата, въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства. В критериите по ППВС № 1/12.11.1974 г. има съответната градация, но и указание преценката по тях да е съвкупна, а всеки от критериите има и относителна самостоятелност. Предвид обстоятелствата на конкретния случай, мерките за лични отношения между родителите и децата трябва да бъдат така определени, че да се създава нормална обстановка за поддържане на тези отношения, без да се кумулира допълнителен източник за недоразумения и спорове между родителите. Определяне мерките относно личните отношения между родителите и децата имат правно действие главно по отношение на родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права. Той запазва правата си на родител, но не ги упражнява. За да участва в изграждане личността на детето и да упражнява правото си на контрол, на този родител следва да му се предостави възможност да поддържа лични отношения с децата, тъй като предоставянето на децата за отглеждане и възпитание на другия родител, които упражнява родителските права, предполага неограничен контакт на децата с него и съвместно местоживеене. Съгласно утвърдената практика на ВКС (Решение № 334/06.01.2016 г. по гр. д. № 2202/2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 35/12.03.2015 г. по гр. д. № 3585/2014 г. на ВКС, III г.о. и др.) при определянето на режим на лични контакти с детето се изхожда от принципното разбиране за равна възможност на двамата родители при поделянето на тяхното и на детето време за почивка (годишен отпуск на родителите, учебни ваканции на децата, почивни дни през месеца), като необходимо условие за поддържане на естествената емоционална връзка между родителите и детето във времето, в интерес на децата, с оглед правилното им развитие. Отклонение от общия принцип (режим) не следва да се налага за компенсация на този родител, който в съдебния спор не е бил предпочетен при възлагането на родителските права. В случая с обжалваното въззивно решение съдът е съобразил изцяло горните правни разрешения при определяне на режима на лични контакти на детето с бащата, поради което липсва основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не се обосновава приложно поле за селекция на касационната жалба и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси (дори и да се приеме, че са обусляващи изхода на делото), тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва мотивиране на допълнителните предпоставки от посоченото основание. В тази си част то е в отклонение с изискванията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Отсъства обосноваване на хипотезите от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, според тълкуването по посочения пункт от горното решение – в хипотезата „въпрос от значение за точното прилагане на закона“ с твърдения, че разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а в хипотезата „въпрос от значение за развитие на правото“ с доводи, че конкретна правна уредба е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде съдебна практика по приложението й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. С оглед на така разгледаните особености при мотивиране на допълнителните основания изложението не съдържа предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси. Това обстоятелство има за последица недопускане на касационно обжалване.

В случая липсват и данни за служебен контрол върху въззивното решение в обжалваната му част при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК, доколкото е постановено от надлежен състав, изготвено е в писмена форма и съдържа подписите на съдиите от този състав, изразената в него воля е напълно ясна и разбираема, при редовно сезиране и обективира произнасяне по спорния предмет. Не се откриват и пороци на решението, които да го определят като очевидно неправилен съдебен акт – чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, а и такова основание за достъп до касация не е заявено.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а и на чл. 280, ал. 2 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

При този изход на делото, касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 500 лв. – заплатен адвокатски хонорар, съгласно удостовереното в приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой на сумата е достатъчно и има характера на разписка – така постановките на т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,