Определение № 2513 от 31.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 833/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С. С. Ш. обжалва Решение № 6943/14.11.2025 г. по в.гр.д. № 7760/2021 г. на СГС за потвърждаване на решение от 14.04.2021 г. по гр.д. № 4171/2021 г. на СРС, с което е установено, че дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 422 ГПК сумата от 22 988,28 лв. – главница по договор за кредит от 12.08.2010 г., ведно със законната лихва от 29.09.2020 г. до погасяването, както и такси и разноски по договора.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд неправилно не е обсъдил и ценил своевременно представения препис от електронно писмо, съдържащо признание на кредитора за цедиране на вземанията, въпреки че същото не е било оспорено в процеса. Поддържа се, че не е изпълнено задължението на съда да следи за легитимацията на ищеца при данни за осъществена цесия, като решението е постановено при очевидно нарушение, довело до неяснота относно субектите в правоотношението. Касаторът сочи още, че при сключване на договора банката е игнорирала действащата спрямо него потребителска защита, като не е проверила личната му кредитоспособност, а в нарушение на принципа на прозрачност и яснота го е третирала като съдлъжник, без да му разясни произтичащите от това задължения. Допълва, че не е имал материален интерес или облага от кредита, а поемането на дълга като солидарен длъжник заобикаля защитата по чл. 147 ГПК и ограничената отговорност на дружеството-кредитополучател, но въпреки това съдът не е изследвал за неравноправност и за индивидуално договаряне клаузата за поемане на солидарен дълг. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК.

Ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД не е подал отговор.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК. По предпоставките за допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, намира следното:

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е предявило срещу касатора в качеството му на солидарен длъжник искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ за установяване съществуването на вземания за главница по договор за банков кредит от 12.08.2010 г., сключен с кредитополучателя „ЯМЕНА“ ООД (понастоящем – заличен търговец), както и такси и разноски, начислени по договора за периода 21.02.2018 г. – 23.09.2020 г.

Първоинстанционният съд е приел за доказано сключването на процесния договор, подписан от Ш. като законен представител и едноличен собственик на кредитополучателя „ЯМЕНА“ ООД и като солидарен длъжник. Позовавайки се на счетоводна експертиза, съдът е счел, че процесните вземания се дължат в претендираните размери. Намерил е, че давностният срок за погасяването им, започнал да тече от крайната дата за плащане, не е изтекъл. С тези съображения е уважил исковете.

Въззивният съд е споделил установената от първоинстанционния фактическа обстановка, допълвайки, че договорът е за кредитна линия от 50 000 лв., чийто размер е намален с анекс от 2012 г. до усвоения към този момент кредит и е уговорено връщането му на анюитетни вноски в срок до 19.08.2020 г. Отчел е като безспорно, че от 2018 г. длъжникът е в забава, а като доказано - че с получена лично от касатора през 2019 г. нотариална покана кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Кредитирал е счетоводната експертиза и е констатирал, че общият размер на усвоения до 12.07.2011 г. овърдрафт е 303 503,59 лв., а на непогасената главница – 22 988,28 лв., както и че са начислени процесните такси и разноски, свързани с кредита. В хода на въззивното производство касаторът е поискал да бъде приет при условията на чл. 266, ал. 2 ГПК препис от електронно писмо от банката, изпратено му през 2022 г. по повод отправено от него искане за извършване на вътрешна проверка, в което процесният кредит е определен като „цедиран на СГ Груп“. Искането е отхвърлено поради липса на основания по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Въз основа на фактите, установени с останалите доказателства, съдът е достигнал до извод, че процесните вземания в претендираните им размери съществуват и към момента на устните състезания. В тази връзка съдът е изложил правни аргументи за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания (част от които не се поддържат като касационен довод), вкл. за отражението върху каузалния дълг на погасяването по давност на вземането по издадения в негово обезпечение запис на заповед, за връзката между отговорността на солидарния длъжник и заличаването на кредитополучателя в резултат от проведено производство по несъстоятелност, за разграничението между фигурата на управителя на търговското дружество и физическото лице, встъпило в дълга, за съдържанието на счетоводната експертиза. По възражението за погасителна давност съдът е разяснил, че при уговорено погасяване на вноски, каквото е процесното, петгодишният давностен срок е започнал да тече за всяка забавена вноска след падежа й (в случая – от 22.01.2018 г.), а за вноските с ненастъпил падеж - след обявяване на предсрочната изискуемост (в случая – 20.02.2019 г.), и не е изтекъл към момента на предявяване на исковете. В резултат първоинстанционното решение е потвърдено.

Първата селективна предпоставка за поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формулирането на правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и цени писмено доказателство, включително електронно изявление (имейл), удостоверяващо правоприемство (цесия), когато документът е представен по делото с нарочна молба, подписана с електронен квалифициран подпис, не е оспорен по реда на чл. 193 ГПК и съдържа данни относно активната материалноправна легитимация? Трябвало ли е съдът да приложи чл. 266, ал. 2 ГПК?

Освен че е фактологичен (а не абстрактен), въпросът в първата си част би бил обуславящ, ако съдът не беше обсъдил в мотивите си прието по делото релевантно за спора писмено доказателство (в какъвто смисъл са служебните му правомощия по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК). Но от данните по настоящото дело се установява друго – не е обсъден документ, чието приемане като доказателство изрично е отказано поради недоказване на предпоставки за представянето му във въззивната инстанция съгласно чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Във втората си част пък питането има отношение именно към това процедиране на съда, но отговорът му (били ли са налице условия за приемането му) е изцяло зависим от данните по делото и от анализа на неприетото доказателство, неосъществим в селективната касационна фаза. Ето защо въпросите по т. 1 не удовлетворяват общия селективен критерий.

2. Длъжен ли е бил съдът при наличие на данни за прехвърляне на спорното право в хода на процеса (чл. 226, ал. 1 ГПК) служебно да укаже на ищеца необходимостта от представяне на договора за цесия с оглед надлежната проверка на активната легитимация и определяне на пределите на силата на пресъдено нещо спрямо правоприемника (чл. 266, ал. 3 ГПК)?

И този въпрос изхожда от съдържанието на неприетото писмено доказателство, установяващо според касатора прехвърляне на спорното право. Доколкото обаче електронното писмо не е част от доказателствения материал по делото, е напълно неотносимо какви изводи е следвало да направи съда от него и поради това въпросът относно задълженията му при установяване на правоприемство се явява напълно хипотетичен. В допълнение следва да се посочи, че отчуждаването на правото преди процеса има отношение само към материалната легитимация на ищеца и е факт, който не се следи служебно, нито пропускането му би довело до недопустимост, за каквато поддържа касаторът, поставяйки този въпрос. Прехвърлянето на вземането в хода на делото пък не се отразява върху основателността на иска, а само върху придобиването от ищеца на качеството на процесуален субституент на основание чл. 226, ал. 1 ГПК и върху възможността за участие на приобретателя като помагач/заместила страна съгласно чл. 226, ал. 2 ГПК, но и в двата случая правното положение на длъжника не би се променило, с оглед на което и в този аспект въпросът би се явил без правно значение за изхода от спора.

С грешно приложение на чл. 226 ГПК касаторът обосновава и оплакването си за очевидна неправилност на въззивното решение, но по изложените по-горе мотиви такава не е налице – съобразяването на правоприемството преди процеса би имало значение за правилността на решението само ако този факт следваше от прието по делото доказателство (каквото тук няма), а пък прехвърлянето в хода на делото не би се отразило върху правилността на решението, с което се установява съществуването на дълга, а единствено върху титуляря на вземането, комуто впоследствие ще се признае правото на принудително изпълнение.

3. Представлява ли злоупотреба с право по чл 63 ЗЗД и нарушение на принципа на отговорно кредитиране по чл. 2 и чл. 4 ЗКИ поведението на банка, която структурира обезпечението чрез „съдлъжничество“ на физическо лице-управител, без да извърши оценка на неговата лична кредитоспособност съгласно изискванията на чл. 35 и чл. 37 от Наредба № 12 на БНБ за оценка и управление на кредитния риск, с цел прехвърляне на целия търговски риск върху личното имущество на лицето, и поставя ли се така лицето в неравноправно положение? Длъжен ли е съдът служебно да следи за неравноправни клаузи и нарушения на ЗЗД и ЗКИ?

4. Представлява ли нарушение на изискванията за прозрачност, яснота и писмена форма по чл. 58, ал. 1 ЗКИ вписването на физическо лице като „съдлъжник“, без в договора изрично да са дефинирани конкретните му права и задължения като съкредитополучател, съдлъжник или поръчител, и поставя ли се така лицето в неравноправно положение? Длъжен ли е бил съдът служебно да извърши проверка?

Двата въпроса са формулирани във връзка с касационния довод за неизпълнено служебно задължение за проверка за неравноправност на клаузите на договора за кредит, които според касатора го обвързват в качеството му на потребител. В този контекст обаче питанията не могат да се окачествят като правни, защото съдът не е формирал извод за потребителско качество у солидарния длъжник, който е встъпил във възникналото между банката и притежаваното и контролирано от него юридическо лице-търговец правоотношение. Тъй като подобен извод съответства на практиката на ВКС и СЕС (напр. Решение № 308/29,01.2019 г. по к.т.д. № 2931/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., и цитираните там актове на СЕС), същият не може да се окачестви и като очевидно неправилен, както се поддържа от касатора.

5. Допустимо ли е по пътя на договорната свобода да се дерогира императивният режим на разделност на имуществата на търговското дружество и неговия управител (чл. 113 ТЗ), като чрез фигурата на „съдлъжничеството“ се конструира неограничена солидарна отговорност на физическото лице-управител за търговски дълг, без договорни клаузи за съкредитополучател или поръчител, и съставлява ли това злоупотреба с право и липса на предмет, водещи до нищожност на основание чл. 26 ЗЗД?

И този въпрос не покрива общата селективна предпоставка, защото съдът не е дерогирал, а напротив – отчел е самостоятелното притежание на имущество от дружеството и от неговия едноличен собственик/управител, което именно е в основата на съществуването на две паралелни задължения – на кредитополучателя и на солидарния длъжник, за които отговарят два отделни патримониума.

Наред с това, за питането не е обоснован и допълнителният селективен критерий – не е посочена съдебна практика, отричаща възможността едноличният собственик/управител на дружеството-кредитоплоучател да се задължи наред с кредитополучателя и в еднакъв с него обем. Същевременно нормата на чл. 113 ТЗ, на чието нарушение се позовава касаторът, не съдържа неяснота, която да налага тълкуването й – ограничената отговорност на съдружника за задълженията на дружеството не изключва правото му да поеме личен дълг в тяхно обезпечение, упражнявайки по този начин свободата си на договаряне.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,