Определение № 1215 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 370/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ц. Г. Л., в качеството й на майка и законен представител на малолетните Е. В. Н. С. и Д. Н. С., срещу определение № 5283 от 21.11.2025 г. по гр. д. № 2433/2025 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено протоколно определение № 343 от 07.10.2025 г. по гр. д. № 312/2025 г. на Девненски районен съд, с което е прекратено производството по предявени искове от малолетните ищци С. срещу Н. С. С. за заплащане на всяка от двете, на сумата 11 000 лв., съставляваща заместващо компенсаторно обезщетение, съизмеримо с дължима издръжка за изтекли 20 месеца, като пропуснати ползи за неизпълнение на „договорно задължение“, считано от м. ноември 2021 г. до 30.06.2023 г., ведно със законната лихва за забава до окончателно погасяване на паричното задължение, както и за заплащане на сумата 1 926. 62 лв. - лихва за забава върху главницата, претендирана като компенсаторно обезщетение за времето от 01.11.2021 г. до 30.06.2023 г. В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на атакуваното определение поради нарушение на материалния и процесуалния закон, като се моли то да бъде отменено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба са наведени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (очевидна неправилност). Ответникът по частната жалба - Н. С. С. не подава отговор на същата. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, намира че частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, но е насочена срещу неподлежащо на касационно обжалване, окончателно определение на въззивния съд, поради което същата е недопустима. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното исково производство е образувано по искова молба от 01.07.2024 г., в която са изложени обстоятелства, според които страните са живели в Кралство Великобритания, имат три деца, двете от които непълнолетни. След промяна в техните отношения и предвид сключения там граждански брак, кралският съд е постановил развода им, след което майката, заедно с двете малолетни деца са се върнали в България, предявявайки срещу ответника следните искови претенции: 1. за осъждането му да заплаща на детето Д. сумата от 550 лв. издръжка занапред; 2. за осъждането му да заплаща в полза на детето Е. сумата от 550 лв. издръжка занапред; 3. за осъждането му да заплати в полза на детето Д. сумата 17 600 лв., равняваща се на дължима издръжка за изтеклите 32 месеца, от ноември 2021 г. до завеждането на иска, както и сумата 3 082. 68 лв. – мораторна лихва; 4. за осъждането му да заплати в полза на детето Е. сумата 17 600 лв., равняваща се на дължима издръжка за изтеклите 32 месеца, от ноември 2021 г. до завеждането на иска, както и сумата 3 082. 68 лв. – мораторна лихва. Посочил е, че ищците са направили изменение на исковите претенции, които е следвало да се считат в следния смисъл: 1. за осъждане на ответника да заплаща на детето Д. сумата от 550 лв. издръжка занапред; 2. за осъждане на ответника да заплаща в полза на детето Е. сумата от 550 лв. занапред; 3. за осъждане на ответника да заплати на детето Д. сумата 11 000 лв., като заместващо компенсаторно обезщетение, съизмеримо с дължимата издръжка за изтеклите 20 месеца като пропуснати ползи от „неизпълнение на договорно задължение на основание чл. 45 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД“, считано от ноември 2021 г. до 30.06.2023 г., както и сумата от 1 926. 62 лв. – лихва за забава; 4. за осъждане на ответника да заплати сумата 6 600 лв. – месечна издръжка за минал период от време: от м. 07. 2023 г. до датата на завеждане на исковата молба – в полза на детето Д.; 5. за осъждане на ответника да заплати на детето Е. сумата 11 000 лв., като заместващо компенсаторно обезщетение, съизмеримо с дължимата издръжка за изтеклите 20 месеца като пропуснати ползи от „неизпълнение на договорно задължение на основание чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 79 ЗЗД, считано от ноември 2021 г. до 30.06.2023 г., както и сумата от 1 926. 62 лв. – лихва за забава; 6. за осъждане на ответника да заплати сумата от 6 600 лв. – месечна издръжка за минал период от време: от 01.07.2023 г. до датата на завеждане на исковата молба – в полза на детето Е., както и сумата от 1 156. 06 лева – лихва за забава. Варненски окръжен съд е подчертал, че Девненски районен съд е допуснал поисканото изменение на исковете, но с разпореждане от 14.08.2025 г. е оставил производството без движение, досежно претенциите за сумите от по 11 000 лв., а в съдебно заседание от 07.10.2025 г. е прекратил производството по делото спрямо тези два иска с цена 11 000 лв. и съответните им акцесорни претенции за мораторна лихва. Въз основа на горепосочения анализ на процесуалните действия на страните и на първоинстанционния съд, въззивният съд е счел от правна страна, че изменение на иск е налице когато ищецът въвежда ново основание или петитум или ответник по първоначалния иск като прибавя към вече заявените с първоначалния иск основание, петитум или ответник или пък ги заменя с ново основание, петитум или нова страна. Ищецът въвежда ново основание, когато се позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба и извежда от него претендираното право. Ищецът изтъква нов петитум, когато вместо или наред с първоначалния петитум отправя до съда ново искане за защита. Едновременното изменение на основанието и петитума е недопустимо. Варненски окръжен съд е заключил, че от материалите по делото се установява, че двата от първоначално заявените искове са за сумата 17 600 лв. – дължима издръжка за изтеклите 32 месеца, от ноември 2021 г. до завеждането на иска, както и за сумата 3 082. 68 лв. – мораторна лихва. Впоследствие ищците са поискали да изменят тези искове чрез едновременно изменение на основание и петитум, което е недопустимо. Поради това прекратяването на исковото производство в тази част от първоинстанционния съд е правилно. Въззивният съд е посочил също, че по същество с търсеното изменение на исковете ищците са направили опит да заобиколят нормата на чл. 149 СК, според която издръжка за минало време може да се търси само за една година преди предявяване на исковата претенция. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно определение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК. Преграждащият първоинстанционен съдебен акт е постановен по искове за издръжка, дължима от родител на малолетните му деца за период, предхождащ датата на подаване на исковата молба, по които евентуално въззивно решение не би подлежало на касационно обжалване съгласно правилото на чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК. В тази хипотеза, съгласно нормата на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на касационно обжалване и определенията по тези дела. Следователно депозираната частна касационна жалба е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане. На основание изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение