Определение № 306 от 27.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 3988/2013 г.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение № 4203 от 27.05.2013 г. по гр.д. № 12307/2012 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение № ІІ-70-98 от 10.05.2012 г. по гр.д.№ 13260/2011 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.36, ал.1 ТЗ за сумата 20 000 лв. сумата 57 194 лв. и разноски по делото в размер на 7 133.90 лв. и е потвърдено в частта му, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 5 553.88 лв. В касационната жалба са въведени доводи, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. К. поддържа, че в резултат на неправилно приложение на разпоредбата на чл.20 ЗЗД, въззивният съд е приел, че изпълнението на задълженията му по сключеното с ответното дружество допълнително споразумение е поставено в зависимост от модалитет и изисуемостта им е обвързана от настъпване на отлагателно условие. При изграждане на решаващите си изводи съдът не е преценил всички събрани по делото доказателства, а същите са обсъждани едностранчиво, поради което не е взето предвид, че сумата 54 000 лв. е била дължима и само е разсрочена с цитираното споразумение. Поддържа освен това, че вземането му за възнаграждение е срочно и не е необходима покана, както незаконосъобразно е прието с обжалваното решение. В изложенията на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че в отклонение от задължителната практика на ВКС са решени въпросите 1./ какво следва да е съдържанието на мотивите на решението и конкретно какви са правилата, по които съдъттрябва да изгради вътрешното си убеждение; 2./ Следва ли съдът да обсъди всички събрани доказателства в мотивите на решението си; 3./ За задължението на съда да прилага разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на действителната воля на страните по договора; 4./ Да се тълкуват разпоредбите на договора като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните. Позовава се на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС и на задължителна съдебна практика, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави и отделения на ВКС. Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Претендира разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че на 01.01.2005 г. между ответното дружество в качеството на възложител и едноличния търговец ищец в качеството на изпълнител е сключен договор, съгласно който изпълнителят осигурява на възложителя клиенти -съдоговорители, с които възложителят да сключва договори за участие в системата за оползотворяване на отпадъците от опаковки, като съгласно чл.2, ал.1 от договора за тази дейност, изпълнителят имал право на 25 % от постъпилите по сметка на възложителя лицензионни такси от съдоговорителите, които същият е осигурил изпълнителя. След хронологично проследяване на измененията в размера на дължимото на ищеца възнаграждение, договорени с последващи анекси към договора, съдът обсъдил сключеното между тях допълнително споразумение от 02.06.2008 г., на което се основава исковата претенция за сумата 20 000 лв., с което страните по спора са приели, че към 30.05.2008 г. възложителят дължи на изпълнителя съгласно основния договор и анексите към него възнаграждение в размер на 54 000 лв. Съгласно т.2 от същото, първата част от него в размер на 10 000 лв. се дължи на изпълнителя-ищец при достигане задълженията на съдоговорителите към възложителя до 250 000 лв., втората част от 14 000 лв. – при достигане размера на задълженията до 200 000 лв., а остатъкът от 30 000 лв. – разсрочено на вноски по 10 000 лв. всеки следващ месец. Според т.3 от споразумението ответното дружество е длъжно да изплати целия остатък наведнъж при положение, че задълженията на третите лица към ответника спаднат под 120 000 лв. Установено е по делото, че в изпълнение на споразумението ответното дружество е заплатило ищеца на 07.07.2008 г. сумата 10 000 лв.; на 22.07.2008 г. – сумата 14 000 лв. и на 01.08.2008 г. – сумата 10 000 лв. или общо 34 000 лв. При тълкуване клаузите на споразумението, въззивният съд приел, че изпълнението на задължението на ответника като възложител е поставено в зависимост от модалитети – намаляване задълженията на третите лица към ответника до посочените в цитираните клаузи размери. От това е направен извод, че изискуемостта на вземанията му е обвързана от настъпването на отлагателни условия и при направено изрично оспорване от ответника е посочено, че доказателствената тежест да установи, че посочените условия са се сбъднали лежи върху ищеца. По съображения, че същият не е провел пълно и главно доказване, че размерът на задълженията на съдоговорителите на ответника са спаднали до посочения в допълнителното споразумение праг от 120 000 лв., съдът приел за недоказан фактът на настъпване на изискуемостта на задължението на ответника за плащане на остатъка от възнаграждението в размер на 20 000 лв., а представените извлечения от сметка за извършени три броя плащания според него не могат да се ценят като извънсъдебно признание на ответника, че е настъпил падежа на задължението му за посочената сума. Настоящият състав намира, че поставеният от касатора въпрос за задължението на съда при разкриване на действителната воля на страните по договора да прилага разпоредбата на чл.20 ЗЗД, като тълкува разпоредбите на договора при отчитане на тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията им е съществен за изхода на спора, тъй като е обусловил решаващите изводи на съда. По поставеният въпрос е налице задължителна практика на ВКС – Решение № 89 от 17.07.2009 г. на ВКС по т.д.№ 523/2008 г., ІІ т.о., Решение № 502 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 222/2009 г., ГК, ІV г.о., Решение № 504 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 420/2008 г., ГК, ІV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС. На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 723.00 лв. по сметка на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение