Определение № 1914 от 26.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 808/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. П. и А. К. П. срещу решение № 1429/03.12.2025 г. по в.гр.д. № 280/2025 г. на Апелативен съд – София в частта, с която е отменено решението на окръжен съд-гр.Благоевград по гр.д. № 1314/2020 г. в частта за присъждане на законна лихва от 02.09.2015 г. до 10.11.2017 г., и вместо това искането за законна лихва е отхвърлено, както и в частта, с която е потвърдено решението на окръжния съд за отхвърляне на предявения от А. К. П. иск за обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на неговия брат. Сочи се от касаторите, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно поради допуснато процесуално нарушение, защото е уважено възражението за погасителна давност срещу претенцията за законна лихва, което не е било направено от ответника в срока за подаване на отговор на исковата молба, а едва с въззивната жалба. Въззивното решение в частта, с която е приет за неоснователен предявеният иск от А. К. П., който е брат на единия от загиналия при процесното ПТП - И. К. П., е неправилно поради нарушение на Директива 2012/29/ЕС на ЕП и на Съвета от 25.12.2021 г., в която е предвидено, че всички лица, претърпели вреди от престъпление, имат правото на обезщетение. Поддържа се, че такива вреди е претърпял ищецът А. К. П. от загубата на своя брат, с когото са израснали заедно, били са на близка възраст и са поддържали постоянни и ежедневни контакти на близост, обич и привързаност, които са били прекратени с внезапната смърт. Не се касае за връзка на формално родство, защото двамата братя са живеели в апартамент в [населено място], закупен от родителите им, за да го ползват по време на следването, като в този случай всеки един от братята е бил изразител на семейството за другия. От показанията на св.М. се установява, че от раждането на братята в [населено място] е била изградена трайна и изключително емоционална връзка на близост, продължила през студентските години в [населено място], където те са изградили „семейство в семейството“. Доказано е, че връзката е била изключително силна, по-силна от обичайната между братя – ежедневна връзка в едно ново, създадено само за тях двамата семейство. Точно за това ищецът след загубата на своя брат е отключил здравословни проблеми – безсъние и диабет, и е настъпил спад в мотивацията му за завършване на висшето образование и за професионална реализация, поради което се е наложило св.М. да отиде да живее при ищеца, за да го разсее от постоянните мисли за загубата на своя брат.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване.

Трето лице М. Х. З. – помагач на ЗК „Лев Инс“ АД е подало отговор, с който оспорва наличието на посочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване.

Подаден е от П. М. Д. отговор, който не следва да се обсъжда, защото това лице е било помагач на ответника „Гаранционен Фонд“, спрямо който въззивното решение за отхвърляне на иска е влязло в сила.

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с жалбата е пренесен пред въззивната инстанция спор по иск с правно основание чл. 226 КЗ /отм./, с който се претендира обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, довело до смъртта на И. К. П. – син на ищцата Г. С. П. и на починалия в хода на процеса ищец К. А. П., както и брат на ищеца А. К. П.. Решаващият съд е намерил за установено, че процесната катастрофа е станала на 02.09.2015 г. между л.а.“Фолксваген Пасат“ и т.а. “К.“, в резултат на което са загинали пътуващите в лекия автомобил две лица. С влязла в сила присъда по НОХД №139/17 г. по описа на ОС Благоевград, е прието, че вина за катастрофата имат и двамата водачи на двете превозни средства, участвали в сблъсъка, чието противоправно поведение е проявено в условията на независимо съизвършителство.

Второинстанцият съд е намерил, че от събраните по делото доказателства не се установява, че за ищеца А. К. П., брат на единия от загиналите, са настъпили вреди, надхвърлящи обичайното страдание, характерно за отношенията, създавани при тази степен на родство. Позовал се е на дадените в ТР 1/21.06.18 г. ОСГТК на ВКС разяснения относно разширения кръг на лица, търпящи неимуществени вреди, подлежащи на обезвреда, извън лицата, визирани от утвърдената дотогава съдебна практика, и е приел, че обезщетение за неимуществени вреди се присъжда само в случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и загиналото лице да се породи особена близост, равняваща се на тази, характерна за лицата в родство по права линия от първа степен или такава при отглеждане като свои, но неосиновени деца. Решаващият съд е приел, че доказаната близост следва да надхвърля естествените емоционални връзки, обичайни за съответната степен на родство, но е намерил, че не са представени доказателства в тази насока, поради което е формирал извод за неоснователност на иска за обезщетяване на вреди от смъртта на брат.

По отношение на акцесорните претенции за законна лихва в мотивите на обжалваното решение е направена констатация, че ответникът ЗК „Лев Инс“ АД се е позовавал на чл. 197 КЗ /отм./ в отговора на исковата молба -по отношение на главния иск, а в отговора на третото лице М. Х. З., водач на автомобила, в който е пътувал загиналият, е направено възражение по чл. 111 ЗЗД. Прието е, че третото лице М. Х. З. може да прави правоограничаващи, правоизключващи или правопогасяващи възражения, за да ограничи отговорността на страната, на която подпомага, тъй като тя би могла да има регресни претенции срещу него. С оглед на това е прието, че за периода от 02.09.2015 г. до 10.11.2017 г. обезщителното вземане е погасено по давност, поради което не се дължи законна лихва.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „Може ли въззивният съд да разгледа възражение за погасяване по давност на акцесорния иск за лихви върху главното задължение, когато възражението не е направено с отговора на исковата молба?“

В аргументацията се сочи от касатора, че ответникът в отговора на исковата молба не се е позовал на кратката тригодишна давност по отношение на искането за законна лихва, а е направил такова възражение едва във въззивната жалба.

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК се обосновава с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.4 на ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че „възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност“.

Втори въпрос, номериран под т.4 - “Подлежат ли на обезщетяване неимуществени вреди от смъртта на близък родственик – брат на загиналия, когато са установени търпени болки и страдания от загубата, но не е установена изключителност на отношенията им приживе?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК се обосновава от касатора с твърдението, че изводите в обжалваното въззивно решение са в противоречие с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС. Противоречието се извежда от твърдението, че въззивният съд, за разлика от разясненията в ТР, е въвел изискването за изключителност на взаимоотношенията между ищеца и загиналия негов брат, с което е стеснил приложното поле на ТР.

Касационният съд намира, че формулираният първи въпрос по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, който има процесуалноправен характер, не е съобразен с решаващите мотиви на въззивното решение - досежно извода за погасяване по давност на вземанията за законна лихва, поради което не е налице общото основание за достъп до касационен контрол. Въззивният съд е отхвърлил като погасени по давност исканията за присъждане на законна лихва върху главните вземания за обезщетение на неимуществени вреди не поради направено от ответника възражение за погасителна давност, а поради направено от третото лице М. Х. З. възражение за погасителна давност. Изрично в мотивите на обжалваното решение е направено разграничение между упражненото от ответника /застраховател/ възражение за погасителна давност по чл.197 КЗ /отм./, по отношение на което е възприет изводът на първоинстанционния съд, че касае вземането по главния иск, и релевираното от третото лице М. Х. З. възражение за погасителна давност, основано на разпоредбата на чл.111 ЗЗД. Именно поради извода, че е основателно направеното от третото лице възражение за погасителна давност, са отхвърлени акцесорните искове за законна лихва. С оглед на този обуславящ изхода на спора извод, касационният съд намира, че поставеният от касатора въпрос, касаещ срока за позоваването от ответника на изтекъл давностен срок, не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, защото не е от значение за изхода на делото - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Касационният съд намира, че формулираният втори въпрос по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, означен под т.4, е материалноправен и се отнася до предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки в полза на лица, които са извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и в Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на ВС. Този материалноправен въпрос покрива критериите на общото основание за допускане на касационен контрол, защото е свързан с обуславящите крайния изход на делото изводи.

В ТР № 1 по тълк.д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС са дадени разяснения в кои случаи лица, които са извън посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на ВС, са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Разяснено е, че материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди, в случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и претендиращият обезщетение да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди.

Фактите и обстоятелствата, въз основа на които може да се формира фактически извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай, поради което по всяко конкретно дело въз основа на събраните доказателства следва да се преценява какви точно житейски отношения са съществували между починалия и претендиращия обезщетение.

Касационният съд констатира, че при произнасяне по релевантния за конкретното дело материалноправен въпрос въззивният съд не се е отклонил от разясненията, дадени в ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г., ОСНГТК. Въз основа на събраните по делото доказателства решаващият съд е достигнал до доказателствения извод, че в случая се касае до обичайни отношения между ищеца и неговия брат, както и че не се установява ищецът да е претъпрял вреди, надхвърлящи обичайното страдание, характеризирно за отношенията при тази степен на родство. Въззивният съд е намерил, че не са представени доказателства, от които да се установяват житейски обстоятелства и ситуации, които да са станали причина между починалия и загиналото лице /брат/ да е породена особена близост, която да надхвърля естествените емоционални връзки, обичайни за съответната степен на родство. Въззивната инстанция съд не е отрекла наличието на близост, обич и привързаност във взаимоотношения между ищеца и починалия при пътното произшествие негов брат, но е приел, че не е доказано установената между тях връзка да има изключителен характер.

При тези направени от въззивния съд фактически изводи неговият решаващ правен извод, че не е налице материалноправна легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия близък родственик, е в съответствие със задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

Обосноваността на решаващия доказателствен извод на въззивния съд е въпрос, който има значение за правилността на въззивното решение, но неговата проверка е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК, защото в него касационният съд не може да извършва преценка на доказателствата и правилността на формираните правни изводи, имащи значение за решаване на спора по същество - т. 1 от ТР № 1 по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл касационният съд намира, че извън обхвата на дължимата проверка в настоящата фаза на касационното производство е несъгласието на касатора с доказателствения извод на въззивния съд, че не са представени доказателства, от които да се установява, че съществувалата между ищеца и неговия брат емоционална връзка е надхвърляла естествените емоционални връзки, обичайни за съответната степен на родство, и е имала изключителен характер.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото искането на ответника за съдебни разноски е основателно, поради което касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят разноски за юрисконсултско възнаграждение от по 100 евро. – чл.78 ал.8 ГПК, вр. с чл.37 ЗПП и чл.25 ал.1 НЗПП.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Първо т.о.