Определение № 3591 от 16.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1504/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Станилов“ ЕООД /н/, представлявано от синдика Елвира Танчева срещу определение №1342/19.05.2025г., постановено по ч.гр.д. №1138/2025г. по описа на Апелативен съд- София, с което е оставена без уважение частната му жалба вх.№ 38494/27.03.2025г. срещу определение №807/25.02.2025г., постановено по т.д. №2418/2023г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото поради неподведомственост на спора. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно- незаконосъобразно и необосновано. Счита, че са незаконосъобразни изводите на въззивния състав, който приема, че между страните е договорен арбитраж за решаване на спора, като поддържа възражението си, че в арбитражната клауза не е индивидуализиран арбитражния съд, поради което тя е недействителна. Счита, че решаващият състав не е обсъдил всички доводи в жалбата, като е допуснал и нарушения на материалния закон - тълкувал е договора между страните в нарушение на чл.20 ЗЗД, както в противоречие с чл.7 ЗМТА и чл.19 ГПК. Излага доводи, че предявеният иск произтича пряко от производството по несъстоятелност и е тясно свързан с това производство по смисъла на чл.6 от Регламент /ЕС/ 2015/848, поради което СГС в качеството на съд по несъстоятелността е компетентен да разгледа иска. Оспорва извода на съда, че процесното вземане произтича от договора за дружество между страните, като твърди, че сумите, които са преведени от МОСВ по съвместната банкова сметка на съдружниците, не попадат в никоя от категориите общо имущество на съдружниците в гражданското дружество и не се претендира дял от общата собственост по чл.359, ал.3 ЗЗД. Моли да бъде отменено определението за потвърждаване на прекратяването на производството и да бъде върнато делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Допускането на касационно обжалване се обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на делото правни въпроси: „1. При направено възражение от насрещната страна за неподведомственост на спора поради наличие на арбитражна клауза длъжен ли е въззивният съд да обсъди действителността на същата, както и да даде отговор на направените в частната жалба оплаквания? За да се стигне до прекратяване на делото в тази хипотеза, следва ли съдът да констатира уговорена действителна арбитражна клауза, в която по несъмнен начин страните да са изразили ясна и непораждаща съмнение воля за конкретно посочен арбитражен съд?“- с твърдение за противоречие със задължителната практика на ВКС- Тълкувателно решение от 15.01.2019г. по тълк. д. №6/2017г. на ОСГТК, ВКС; „2. Действителна ли е арбитражна клауза, в която не е посочен (индивидуализиран) по несъмнен начин арбитражният съд, пред който да се отнесе имущественият спор между страните?“- с твърдение за противоречие с трайната практика на ВКС - определение №427/23.10.2018г. по ч.т.д. № 1843/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение №660/20.12.2016г. по ч.т.д. № 2197/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., определение №281/07.05.2012г. по ч.т.д. 215/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №24/08.03.2019г. по т.д. №2761/2018г. на ВКС, ТК, I т.о.; „3. Допустимо ли е при осъществяване на дейност по тълкуване на договора по чл.20 от ЗЗД съдът да излиза извън конкретните договорености между страните, с което би се стигнало до подмяна на изразената от тях воля?“- с твърдение за противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решение №81/07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №167/26.01.2012г. по т.д. №666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №16/28.02.2013г. по т.д. №218/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №170/15.10.2013г. по т.д. №595/2012г. на ВКС, ТК. По първия и по втория въпрос касационният жалбоподател поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- поради необходимост от тълкуване на чл.7 ЗМТА и чл.19 ГПК. „4. Произтича ли пряко от производството по несъстоятелност и тясно свързан ли е с това производство спорът относно разпореждането с парична сума по съвместна банкова сметка, един от титулярите по която е несъстоятелният длъжник. Ако тези условия са налице, то изключителната компетентност на съдилищата на държавата членка, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност, дерогира ли сключеното от длъжника преди откриването на производството по несъстоятелност арбитражно споразумение за същия спор?“- с твърдение, че по този въпрос в различните му части са налице допълнителните основания по т.2 и т.3 от чл.280, ал.1 ГПК- в първата му част противоречи на разрешението, дадено от СЕС в решението от 14 ноември 2018г., Wiemer & Trachte, С- 296/17, а въпросът в двете му части е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид проблемите, възникващи от взаимодействието между арбитражните производства и производствата по несъстоятелност. „5. Когато в допълнение към многостранния договор за гражданско дружество, който не поражда насрещни задължения, съдружниците да сключат и договор, който да урежда вътрешните отношения между тях по повод участието им в гражданското дружество, но този договор е за изработка и отношенията, създадени между съдружниците въз основа на него са от типа „насрещни“, уговорената в договора за дружество арбитражна клауза разпростира ли действието си и по отношение на споровете по договора за изработка?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №34 от 06.03.2013г. по т.д. №94/2012г. на ВКС, II т.о., решение №60166 от 21.12.2021г. по т.д. №1803/2020г. на ВКС, II т.о. и на задължителната практика на ВКС по Тълкувателно решение №1/2023г. от 21.02.2024г. на ОСТК. Жалбоподателят навежда доводи и за очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът „Старт-Инженеринг“ АД, [населено място] оспорва частната касационна жалба, като излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за законосъобразността и обосноваността на изводите на съда. Претендира присъждане на разноските по делото. Ответникът „Щрабаг Гроспройекте“ ГмбХ, Германия, [населено място], рег.№ НRВ131650 на РС- Мюнхен, оспорва частната касационна жалба. Навежда аргументи, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Излага подробни доводи за правилността на обжалвания съдебен акт, като счита, че следва да бъде потвърден. Частната касационна жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК. За да потвърди определението на Софийски градски съд за прекратяването на производството, въззивният съд приема, че производството е образувано по искове на „Станилов“ ЕООД /н/ срещу „Старт инженеринг“ АД и „Щрабаг Гроспройекте“ ГмбХ за разпределение на суми, присъдени с решение от 15.02.2021г. по МАД №13/2007г. на АС при БТПП между ищеца и ответниците като съдружници в консорциум „В.-Хайлит“ СС, БУЛСТАТ[ЕИК], създаден чрез споразумение за консорциум от 07.08.2003г. Приема, че в чл.19 от споразумението /чието заглавие е „Право, Арбитражен съд“/ е постигнато съгласие всички възникнали във връзка с този договор спорове да се решават съгласно Наредбата на арбитражен съд на Международната търговска камара от един или няколко посочени съгласно тази наредба арбитражни съдии, като езикът на арбитражния съд е английският, а мястото на арбитражния съд е Виена, Австрия. Решаващият състав счита, че формулировката „Наредбата на арбитражен съд на Международната търговска камара“ е непрецизна, но при тълкуване стига до извод, че се имат предвид Правилата на арбитражния съд при Международната търговска камара. Стига до извод, че страните са постигнали съгласие спорът им да бъде решен от един или няколко арбитри, посочени от Арбитражния съд при Международната търговска камара, препратили са към неговите правила и са определили приложимото право - австрийското, както и мястото на провеждане на арбитражното производство - Виена. Въззивният съд приема за безспорен факт, че седалището на МТК /IСС/ се намира в П., а офисите на арбитражната институция са в П., Х., Ню Йорк, С., Сао П. и Абу Д., но подчертава, че няма пречка мястото на провеждане на арбитражното производство да бъде Виена, съглаcно чл.18 от Правилата за арбитраж на IСС /2017г./. Сочи, че в чл.19 от споразумението е използвано понятието „място”, а не термините „седалище” или „офис”. Счита, че не е налице противоречие с чл.25 ЗМТА, предвиждащ, че страните могат да уговорят мястото, където да се разгледа арбитражното дело. Въззивният съд намира за неоснователни доводите на ищеца, че компетентен да разгледа спора е българският съд като съд по несъстоятелността, като акцентира, че процесните вземания не са срещу дружеството в несъстоятелност, а са негови вземания срещу трети лица. Отхвърля като неоснователни и аргументите, че вземането не произтича от договора за дружество, като приема, че спорът е за разпределение между съдружниците в консорциума на заплатените от МОСВ суми, присъдени с арбитражното решение на АС при БТПП, които суми са разходи, направени в изпълнение на проектите, за които те са се обединили в консорциума. Съдът счита, че са неоснователни и доводите за липса на международен елемент, по смисъла на чл.19, ал.2 ГПК, като подчертава, че единият от ответниците е със седалище в Германия, поради което международен арбитраж е допустим. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Поставеният от частния касатор първи въпрос не може да обуслови допускане на обжалваното определение до касационен контрол, тъй като е свързан с оплакването в жалбата за необсъдени доводи относно недействителността на арбитражната клауза, което е твърде общо, без да е конкретизирано кои доводи не са обсъдени и на кои възражения не е даден отговор. Решаващият състав, въпреки лаконичните мотиви, е формирал своите изводи за наличие на валидна арбитражна клауза след анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Вторият поставен правен въпрос не отговаря на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол, тъй като не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви, респ. не е обусловил решаващите му изводи. За да стигне до извод, че оспорената арбитражна клауза е действителна, съдът е приел, че в чл.19 от процесното споразумение, озаглавен „Право, Арбитражен съд“, е постигнато съгласие всички възникнали във връзка с този договор спорове да се решават от един или няколко арбитри, посочени от Арбитражния съд при Международната търговска камара, съгласно Правилата на арбитражния съд на Международната търговска камара /непрецизно наречени Наредбата на арбитражния съд на Международната търговска камара/, като езикът на арбитражния съд е английски, а мястото на арбитражния съд е Виена, Австрия. Решаващият състав е посочил, че седалището на МТК /IСС/ се намира в П., но е счел, че няма пречка страните да договорят различно място на арбитражното дело /в случая – Виена/. Въззивният съд е приел по категоричен начин, че в арбитражната клауза е посочен конкретен арбитражен съд, поради което и поставеният въпрос не е обуславящ за решаващите му изводи. Третият правен въпрос отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решаващият състав е тълкувал договора, за да стигне до извод относно действителната обща воля на страните. Не се обосновава допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се установява твърдяното противоречие с цитираната практика на ВКС. В трайната и непротиворечива практика на ВКС, вкл.в посочените от частния жалбоподател решения по чл.290 ГПК, се приема, че при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии. При тълкуването следва да се търси действителната обща воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; да се изяснява само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава, като е недопустимо да се подменя нейното съдържание. В случая въззивният съд е тълкувал споразумението между страните в частта относно арбитражната клауза, обективирана в чл.19 /“Всички възникващи във връзка с този договор спорове се решават окончателно съгласно Наредбата за арбитражен съд на Международната търговска камара от един или няколко посочени съгласно тази наредба арбитражни съдии“/, като е съобразил както даденото заглавие на разпоредбата /„Право, Арбитражен съд“/, така и пълното й съдържание. Решаващият състав е отчел относителната самостоятелност и спецификите на арбитражната клауза, като е тълкувал отделните й части във връзка една с друга и с оглед целта на процесуалния договор- да бъде избрано приложимо право и да бъде предоставена компетентността за разрешаване на всички спорове във връзка със споразумението за консорциум на посочения арбитражен съд. С оглед смисъла, който произтича от клаузата и при съобразяване с целта на договора, въззивният съд е стигнал до извод, че думата „Наредба“ е използвана непрецизно вместо „Правила“. В този смисъл не може да се приеме, че е налице разширително тълкуване или подмяна на действително изразената воля. Следва да се подчертае, че езикът на споразумението за консорциум е английският /чл.18/, а процесната арбитражна клауза е почти буквален превод от английски на български език на препоръчителната арбитражна клауза / Standard ICC Arbitration Clause/, публикувана на сайта на Международната търговска камара /ICC/ - “All disputes arising out of or in connection with the present contract shall be finally settled under the Rules of Arbitration of the International Chamber of Commerce by one or more arbitrators appointed in accordance with the said Rules.”. Четвъртият въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е формулиран по начин, който не съответства на изложените от въззивния съд мотиви. Решаващият състав не е приел, че спорът по делото е относно разпореждане с парична сума по съвместна банкова сметка, един от титулярите по която е обявеният в несъстоятелност ищец или спор за разпореждане с имущество на несъстоятелния длъжник, а е приел, че е сезиран със спор между страните /ищеца „Станилов“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място] и ответниците „Старт инженеринг“ АД, [населено място] и „Щрабаг Гроспройекте“ ГмбХ, [населено място], Германия/ за разпределение на суми, присъдени им като съдружници в консорциум „В.-Хайлит“ СС, БУЛСТАТ[ЕИК], създаден чрез споразумение за консорциум от 07.08.2003г. Съдът е отрекъл изключителна компетентност по спора на съда по несъстоятелността /Софийски градски съд/, като е посочил, че искът не е предявен срещу несъстоятелния длъжник, а е иск за парично вземане, предявен от дружеството в несъстоятелност срещу трети лица. Частният касационен жалбоподател не обосновава и допълнителния селективен критерий по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираното решение на СЕС от 14 ноември 2018г., Wiemer & Trachte, С-296/17, EU:C:2018:902 е прието, че член 3, параграф 1 от Регламент (ЕО) №1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 година относно производството по несъстоятелност трябва да се тълкува в смисъл, че компетентността на съдилищата на държавата членка, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност, да се произнесат по отменителен иск, основан на несъстоятелността и насочен срещу ответник със седалище или местоживеене в друга държава членка, е изключителна. Съставът на СЕС разяснява, че предвид намерението на законодателя и полезното действие на посочения регламент член 3, параграф 1 от него трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя на съдилищата на държавата членка, компетентна да образува производство по несъстоятелност, и международна компетентност да разглеждат исковете, които пряко произтичат от това производство и са тясно свързани с него (вж. в този смисъл решения от 12 февруари 2009 г., Seagon, C‑339/07, EU:C:2009:83, т. 21 и от 19 април 2012 г., F-Tex, C‑213/10, EU:C:2012:215, т. 27)- т.25. В т.29 и т.30 е посочено, че Регламент № 44/2001 и Регламент № 1346/2000 трябва да се тълкуват така, че да се избегнат както припокриването на правните норми в тези актове, така и правните празноти. Следователно исковете, които съгласно член 1, параграф 2, буква б) от Регламент № 44/2001 са изключени от приложното поле на последния, попадат в приложното поле на Регламент № 1346/2000. Съответно исковете, които не са в приложното поле на член 3, параграф 1 от Регламент № 1346/2000, попадат в обхвата на Регламент № 44/2001 (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2017 г., T ьnkers France и T ьnkers Maschinenbau, C‑641/16, EU:C:2017:847, т. 17 и цитираната съдебна практика). Последният регламент следва да се прилага към всички граждански и търговски дела, с изключение на някои ясно определени дела, и член 1, параграф 2, буква б) от Регламент № 44/2001 изключва от приложното си поле само исковете, произтичащи пряко от производство по несъстоятелност и тясно свързани с него, които попадат в приложното поле на Регламент № 1346/2000 (вж. в този смисъл решение от 19 април 2012 г., F-Tex, C‑213/10, EU:C:2012:215, т. 29). В настоящия случай предмет на делото не е иск, произтичащ пряко от производство по несъстоятелност и тясно свързан с него, каквито са исковете по чл.645, 646 и 647 ТЗ, както и по чл.135 ЗЗД, свързан с производството по несъстоятелност /чл.649, ал.1 ТЗ/ и чл.694, ал.1 ТЗ, поради което не е налице твърдяното противоречие с горепосоченото решение на СЕС. По отношение на въпроса не е обоснована и другата допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно с т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая частния касационен жалбоподател не излага доводи коя правна норма счита за неясна и нуждаеща се от тълкуване или коя е съдебната практика, която е неправилна и се налага да бъде изоставена с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Последният поставен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обуславящ за изхода на спора, респ. не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият състав не е приел, че „в допълнение към многостранния договор за гражданско дружество“ съдружниците са сключили и договор, който да урежда вътрешните отношения между тях по повод участието им в гражданското дружество, още по-малко, че между съдружниците има сключен договор за изработка, по силата на който са възникнали насрещни права и задължения. Твърдение за такъв договор между съдружниците в консорциума не е наведено и в самата искова молба. Ищецът твърди единствено, че е сключен договор между МОСВ /възложител/ и „Станилов“ ЕООД /н/, „Старт инженеринг“ АД и „Щрабаг Гроспройекте“ ГмбХ, в качеството им на съдружници в консорциум „В.-Хайлит“ СС, БУЛСТАТ[ЕИК], създаден със споразумението за консорциум от 07.08.2003г. /изпълнители/, както и че по иск на съдружниците в консорциума срещу МОСВ е образувано арбитражно производство, като с постановеното арбитражно решение е осъдено МОСВ да им плати при условията на неделимост посочените суми, представляващи обезщетения за вреди поради грешки и пропуски в тръжната документация и в проектите за строителство на възложения обект, поради неосигурен достъп до обекта, поради неприемане на строителния обект след развалянето на договора, както и договорни лихви и разноски. При положение, че нито се твърди, нито се доказва сключване на допълнителен договор между съдружниците в консорциума за уреждане на вътрешните им отношения, за съда не е съществувало задължение да обсъжда този факт, както и доводи за възникнали между тях насрещни права и задължения. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Наведените от жалбоподателя доводи за прилагане на чл.7 ЗАрб и чл.19 ГПК в техния противоположен смисъл не могат да бъдат споделени. Твърденията за нарушение на тези законови разпоредби са свързани с възражението за недействителност на арбитражната клауза поради неяснота относно арбитражния съд, което е отхвърлено като неоснователно, като въз основа на доказателствата по делото е прието, че има ясно изразена воля на страните за разрешаване на имуществените им спорове по договора за консорциум от конкретен арбитражен съд. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд