Определение № 2008 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3671/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Топлофикация София" ЕАД [населено място], чрез юрисконсулт А. Д.- С., срещу въззивно решение № 2385/10.05.2023 г. по в. гр. д. № 14011/2021 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение № 20152618/06.07.2021 г. по гр.д. № 19146/2019 г. на Софийски районен съд, с което "Топлофикация София" ЕАД [населено място] е осъдено на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ, вр. чл. 59 ЗЗД да заплати на „Текна Милениум - СК“ ЕООД [населено място], сумата 24900 лв., обезщетение за ползване на обезщетение за ползването на изградената от ищеца абонатна станция, присъединителен топлопровод и съоръжения към него, в периода 10.03.2016 г.- 01.04.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 02.04.2019 г., до изплащане на сумата. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към жалбата се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК по уточнен при условията на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, въпрос за характера на иска по чл. 137, ал. 2 ЗЕ за обезщетение на клиенти, изградили за своя сметка съоръженията за доставка на топлинна енергия и присъединяване към топлопреносната мрежа на сграда - етажна собственост. Според касатора, въпроса е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като нормите на неоснователното обогатяване са приложени неправилно и липсва неизпълнение на задължението за сключване на договор по отношение на поставена извън гражданския оборот вещ, чиито собственик не може да я ползва, но не поради действия на дружеството, а поради законово ограничение. Сочи се и противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Текна Милениум - СК“ ЕООД е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на решението до касация, респ. становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ, както и че разпоредбата на чл. 137, ал. 2 от ЗЕ определя възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителният тръбопровод, съоръженията към него и абонатната станция, в случаите когато те са изградени от клиентите на предприятието, след съгласуване с топлопреносното предприятие. Съобразил е, че чл. 137, ал. 2 ЗЕ санкционира неоснователното разместване на имуществени блага, до което се стига в хипотезата, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден от потребителите/клиентите, а договорът по чл. 138 ЗЕ не е сключен и правото на собственост върху съоръжението все още не е придобито от топлопреносното предприятие. Прието е, че за основателността на исковата претенция ищецът следва да докаже следните обстоятелства: че е изградил топлопреносното съоръжение и е негов собственик; че същото се ползва от ответното дружество и по този начин то се обогатява; обедняване в правната сфера на ищеца, съизмерима с цената на ползването за съответния период и връзката между собственото си обедняване и обогатяването на насрещната страна. Прието е, че собствеността върху съоръжението се установява от сключения между страните договор, документите за изграждане на съоръжението, в т.ч.: договор за строителство № ВС 006/04.03.2008г.; фактура № 181/07.04.2008г.; фактура № 174/04.03.2008г., констативен протокол, разрешение за ползване № ДК- 07- 151/23.03.2009 г., като последните установяват, че ищецът е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 137 от ЗЕ, че той е изградил съоръжението за собствена сметка по съглашение с топлопреносното предприятие, поради което и съдът е приел за установено, че ищецът е собственик на съоръжението. Посочено е, че съгласно чл. 23 договора, ответникът се е задължил да придобие правото на собственост върху изградените съоръжения, като страните изрично са уговорили, че до този момент правото на собственост принадлежи на ищеца. В релевантния период 10.03.2016 г.- 01.04.2019 г. съоръжението било използвано от ответника за захранване на битовите абонати в сградата с топлинна енергия. Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, според което сумата 25 113 лв. е цената за ползване за този период на топлопреносното съоръжение, определена по Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители чрез собствените им уреди или съоръжения, съгласно решение на ДКЕВР. Приел е, че на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ ответното дружество дължи на ищеца сумата 24 900 лв. – вземане за стойност поради неоснователното разместване на благата в двата патримониума, съобразявайки, че това е предявения размер на осъдителния иск /чл. 6, ал. 2 ГПК/. При тези мотиви, въззивният съд е достигнал до извода, че следва изцяло да уважи иска и да потвърди първоинстанционното решение Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Според задължителните разяснения в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е разрешен в обжалвано въззивно решение, ще е от значение за точното прилагане на закона, когато с произнасянето от касационната инстанция ще постигне промяна в създадената, поради неточно тълкуване, съдебна практика или осъвременяването й, с оглед на настъпило изменение обществените условия и законодателство, при които е била формирана, а за развитие на правото - когато приложимата правна норма е непълна, неясна или вътрешно противоречива и чрез корективното й тълкуване би се осигурило еднаквото й прилагане от съдилищата. В случая в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се съдържат твърдения за наличието на подобна хипотеза, нито нормата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ се нуждае от изправително тълкуване, за да се осигури точното й прилагане от съдилищата. Разпоредбата чл. 137, ал. 2 ЗЕ е ясна и точна. Въззивният съд е изяснил нейното съдържание, установявайки да е проекция на общата забрана за неоснователно обогатяване на един правен субект за сметка на друг /в този смисъл: определение № 551/04.07.2022 г. по гр. д. № 3781/2021 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 326/06.06.2022 г. по т. д. № 1858/2021 г. на ВКС, I т.о.; определение № 60587/23.07.2021 г. по гр. д. № 3993/2020 г. на ВКС, IV г.о., определение № 704/11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4633/2022 г., IV г.о.; определение № 592/10.11.2020 г. по т. д. № 853/2020 г. на ВКС, II т. о. и др./. Правното основание на предявения иск безспорно се основава на правилото за неоснователно обогатяване, като съдът е посочил предпоставките за основателността на иска. Практиката на ВКС, както и правната теория са единодушни относно тези предпоставки, и съдът се е съобразил с тях. Въззивният съд не е приемал от фактическа страна, ищецът да не е изпълнил насрещните си задължения по сключения между страните договор, поради което поставения въпрос, в частта му за изследване поведението на ищеца в тази връзка, не е разрешен в насоката, в която се мотивира въпросът, с твърдение за неизпълнение на договорни задължения от ищеца. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. С оглед изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 1700 лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба; договореното адвокатско възнаграждение е в размер 1700 лв. – съгласно договора за правна защита и съдействие, като същото е реално изплатено съобразно посоченото в договора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.