Определение № 606 от 27.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1755/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. В. Й. и Ц. С. П., представлявани от назначения им особен представител адв. Анна М. Н., срещу решение № 64 от 07.04.2025г. по в.гр.д. № 110/2025г. на Окръжен съд – Разград, с което след частична отмяна на решение № 802 от 18.12.2024г. по гр.д. № 114/2024г. на Районен съд – Разград, е признато за установено по отношение на „Банка ДСК” ЕАД, универсален правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк” АД, че касаторите дължат в условията на солидарност на „Банка ДСК” АД на основание чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.430, ал.1 ТЗ следните суми по договор за банков кредит от 02.07.2012г.: главница в размер на 11 594,27 лева, ведно със законната лихва, считано от 20.02.2023г. до окончателното й заплащане, възнаградителна лихва в размер на 2695,42 лева, дължима за периода от 15.03.2020г. до 15.07.2022г., лихва за забава в размер на 1188,93 лева за периода 15.03.2020г. до 15.07.2022г.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Сочат, че са налице предпоставките за отхвърляне на предявения иск, тъй като е погасено по давност правото на иск, а въззивният съд неправилно е приел, че се касае за погасяване на вземането по давност. Твърдят, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията им за невалидност на процесния договор поради липса на изискуемите общи условия, липса на тарифата за таксите и комисионните на кредитора, липса на приложение 2 към договора /споразумението с работодателя на кредитополучателя/, които липси са доказателство за нарушение на чл.127 и сл. ГПК и въз основа на които исковата молба подлежи на връщане. Сочат, че не е разгледано и възражението за нищожност на клаузи от договора, направено във фазата на исковото производство, за различието в шрифтовете и в липсата на подписи на кредитополучателите на общите условия и на тарифата, които съставляват неразделна част от договора за кредит; че не е разгледано и възражението, че заповедта е издадена при липса на документи, посочени като приложение към нея – общите условия и споразумението. Намират за неправилен като противоречащ на клаузите на договора извода на въззивния съд, че давността започва да тече от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, а не от датата на последното плащане по кредита, когато фактически е настъпила уговорената в чл.10, ал.2 от договора „автоматична предсрочна изискуемост”.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал. 2 ГПК, като сочат следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Какво е значението на изрично уговорената в един договор за кредит „автоматична предсрочна изискуемост”, т.е. същата има ли значението на закон между страните?

2. Може ли без допълнително споразумение да се изменя тази клауза относно „автоматична предсрочна изискуемост”?

3. Допустимо ли е по закон и в какви случаи и въз основа на кои точно законови предпоставки е допустимо един иск за вземане по кредит да бъде предявен от кредитора осем години след последното плащане по същия, въпреки изрично заявените функции и цели на института „погасителна давност”, изложени в многоройните тълкувателни решения на ВКС?

4. Следва ли при издаване на заповед за изпълнение при неспазване на изискванията по чл.127 и сл. ГПК – т.е. при нарушение на разпоредбите на чл.410 ГПК, и при направено такова искане пред първата и въззивната инстанция за прекратяване на производството именно поради тези нарушения, следва ли произнасяне от въззивната инстанция и при липса на такова произнасяне какви са последиците за страните?

5. При наличие на нарушения по чл.127 и сл. ГПК във връзка с предявяването на даден иск и при своевременно направени искания и възражения относно допустимостта на този иск и пред въззивната инстанция следва ли, т.е. длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и при липса на такова произнасяне, какви са правните последици?

6. При своевременно отправено искане и пред двете инстанции за неравноправни клаузи на договор за кредит следва ли въззивната инстанция да се произнесе по нищожността на тези клаузи – т.е. при наличие на пропуск въпреки тяхното служебно задължение за произнасяне относно нищожността на клаузи по договора какви са правните последици от бездействието на въззивната инстанция?

Касаторите твърдят, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД, представляван от юрк. Е. М., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл по възражението за погасителна давност в съответствие с практиката на ВКС, както и че не са обосновани предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Оспорва и довода за очевидна неправилност на въззивното решение и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че на 02.07.2012 г. между Т. В. Й. и „Сосиете Женерал Експресбанк" АД е сключен договор за кредит за кредит експресо №310310 за дадена в заем сума от 20 000 лева, която ответникът се е задължил да върне за срок от 120 месеца /до 15.07.2022 г./ чрез същия брой анюитетни вноски. Вторият ответник Ц. С. П. е подписал договора като съдлъжник. Страните са уговорили, че падежът на отделните вноски е 15-то число на месеца, че сумата се олихвява с номинален лихвен процент в размер на 10,65 % годишно, формиран от БЛПSGEB ,увеличен с надбавка 4,7% пункта на година, като е посочено, че към датата на сключване на договора БЛПSGEB е в размер на 5,95%, както и размера на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора – 13,32 %, и общата сума, дължима по договора – главница и възнаградителна лихва е в размер на 34 856,10 лева. Посочил е, че в чл.6 от същия страните са приели, че кредитополучателят е запознат с Тарифа за таксите и комисионите; в чл.7 от договора е посочен начинът на формиране на ГПР; в чл.10 е уговорен размерът на надбавките към лихвата, които се дължат при забава, в последния текст /ал.2/ е регламентирано и преобразуването на кредита в предсрочно изискуем при забава на кредитополучателя, продължила повече от 90 дни, като е посочено, че за това не е необходимо волеизявление на страните. Взел е предвид, че в следващия текст /чл.11/ са посочени условията, при които за банката се поражда право по нейна преценка да обяви кредита за предсрочно изискуем. Посочил е, че към договора е приложен погасителен план, като са посочени размерът и падежът на всяка вноска, включваща главница и възнаградителна лихва.

Въззивният съд е посочил, че със заявление, депозирано на 20.02.2023г., „Банка ДСК“ЕАД като правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк" АД е поискала издаване на заповед за незабавно изпълнение и ИЛ срещу двамата съдлъжници, като по ч.гр.д.№281/2023 г. РС - Разград е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, с която е разпоредил ответниците да заплатят на банката исковите суми, така както са били заявени

Посочил е, че пред първоинстанционния съд е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според което заемната сума от 20 000 лева е преведена по банкова сметка на ответницата Т. Й. на 02.07.2012г.; при изчисляване на ГПР по договора са взети предвид следните компоненти:срокът на кредита, такса, усвояване, възнаградителна лихва, застраховка и месечната такса за обслужване на разплащателната сметка; възнаградителната лихва по време на действие на договора е променена от 10,65% на 8,35% на 15.06.2015г.; последната вноска, направена по кредита, е от 15.12.2016г. и същата е в размер на 264,65 лева; след 16.12.2016г. няма плащане от страна на длъжниците, като от 15.01.2017г. кредитът е в просрочие до крайния срок на договора - 15.07.2022г.; по процесния договор е начислено обезщетение за забава, както следва: за периода 15.01.2017г. – 15.04.2020г. при лихвен процент 14,35% - 1 669,11 лв., за периода 15.06.2020г. – 15.07.2022г. при лихвен процент 6% - 1 205,00 лв. /съответно преди и след обединяване на двете банки/. По кредита са платени общо 15 299,09 лева, които са отнесени за погасяване, както следва: за такса одобрение – 499 лева, за главница – 6 276,97 лева, възнаградителна лихва – 7 633,81 лева, застраховки – 876,40 лева и лихва просрочие – 12,91 лева. Взел е предвид, че според същото заключение в счетоводството на ищеца са отразени задължения на ответника за 22 715,09 лева, от които 13 723,03 лева главница, 5 282,35 лева възнаградителна лихва за периода 15.01.2017г. – 14.07.2022г.; 2 874,11 лева – обезщетение за забава за периода 15.01.2017г. – 14.07.2022г. и 835,60 лева лихва за забава след настъпване на изискуемостта от 15.07.2022г. 15.02.2023г. В счетоводството е отразена и лихва след датата на депозиране на заявлението – от 20.02.2023г. до 30.11.2024г. в размер на 3 244,30 лева.

Въззивният съд е приел, че е в тежест на ищеца е да докаже валиден договор за банков кредит и усвояването на кредита от кредитополучателя, а ответникът следва да докаже заплащане на кредитните вноски или друг способ за погасяване на задълженията. Приел е, че процесният договор попада в приложното поле на ЗПК от 2010г. и отговаря на формалните изисквания на чл.10 и чл.11 от същия, като е изготвен на ясен и разбираем език и съдържа: дата и място на сключване; име/наименование, правноорганизационна форма, код по БУЛСТАТ или ЕИК на търговеца и адрес/седалище на кредитора; име, ЕГН, постоянен и настоящ адрес на потребителя; чиста стойност на кредита/главница/; максимален размер на кредита, ако такъв е уговорен, или начините за неговото определяне; годишен процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато неговото изчисляване не е възможно - годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит; условията, при които разходите по кредита могат да бъдат променяни; условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания; разходите по чл.21, ал.2, с изключение на тези, които възникват поради неизпълнение на договора от страна на потребителя; елементите на общата стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита; когато точният размер на тези елементи е известен, те трябва да бъдат посочени в договора; когато точният размер на тези елементи не е известен, посочва се начинът на тяхното изчисляване или реалистична оценка за тяхната стойност; свързаните с договора разходи, които трябва да се понесат от потребителя, ако има такива; правото на потребителя да погаси предсрочно кредита и указание, че в този случай той има право на намаление на размера на задълженията; условията за прекратяване на договора; обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, тяхната стойност, както и условията, при които могат да бъдат освободени; изискуемите застраховки и разходите по тях, ако изборът на застраховател не е предоставен на потребителя. Приел е за установено, че договорът съдържа годишен процент на разходите по кредита, чистият размер на главница, срокът за погасяване – 120 месеца, договорната лихва – 10,65 %, а в погасителния план са посочени елементите на общата стойност на кредита, главница, такси и възнаградителна лихва.

Въззивният съд е приел, че основният спор в случая е дали вземането на банката, универсален правоприемник, е погасено по давност изцяло, така както е приел районният съд в мотивите си. Съобразил е мотивите към т.18 на ТР № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС, в които изрично е посочено, че постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника кредитополучател. Посочил е, че предсрочната изискуемост е право на кредитора, като от неговата воля зависи дали да го упражни или не, като в настоящия случай няма данни за обявяване на договора за кредит, сключен между страните, за предсрочно изискуем преди настъпването на неговия краен падеж, независимо от спиране на плащанията от страна на дължниците след 15.12.2016г. Приел е, че погасителната давност за вземанията на банката за главница и възнаградителна лихва по договора започва да тече от момента на настъпването на изискуемостта на всяка отделна вноска по кредита, която включва както главницата на предоставения заем, така и уговорената възнаградителна лихва, като давността за вземанията на банката за главница е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а за възнаградителна лихва тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Позовал се е на ТР № 3/21.11.2024г. по т.д.№ 3/2023г. на ОСГТК на ВКС, според което при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Посочил е, че по делото е приложен погасителен план, от който са видни общият размер на всяка погасителна вноска с нейните компоненти, които са били предмет и на изследване на съдебно-счетоводната експертиза. При съобразяване на датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК въззивният съд е приел, че задължението за главница е погасено по давност за вноски с падеж до 15.02.2018г., като въззиваемите дължат падежиралите главници за периода 15.03.2018г.- 15.07.2022г., чиито общ размер е 11 594,27лв., а погасена по давност е главницата, дължима по договора за времето от 15.01.2017г. – 15.02.2018г. в размер на 1 009,62 лв.. Приел е, че задължението за възнаградителна лихва е погасено по давност за вноски с падеж до 15.02.2020г., като въззиваемите дължат падежиралите лихви за периода 15.03.2020г. до 15.03.2022г., чиито общ размер е 2 695, 42 лв., а е погасена по давност възнаградителна лихва в размер на 323,94 лв. Намерил е, че задължението за забава е погасено по давност за вноски с падеж също до 15.02.2020г., като въззиваемите дължат лихвена надбавка /лихва за забава/за периода 15.03.2020г. до 15.07.2022г.,чиито общ размер е 1 188,93 лв., а погасени по давност са лихвени надбавки в размер на 1 685,18 лв. Приел е за неоснователна претенцията за законна лихва преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в размер на 835,16 лв.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените от касатора първи три материалноправни въпроса са относими към произнасянето на въззивния съд по направеното възражение за неоснователност на предявения иск поради изтекла погасителна давност. Въпросите са релевантни, но по отношение на тях не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.18 на ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. По въпроса за началния момент на погасителната давност при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 3 от 21.11.2024г. по тълк.д. № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, според която давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж започва да тече от предсрочната изискуемост. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формираната практика, като е приел, че въпреки уговорената в договора автоматична предсрочна изискуемост с оглед липсата на данни за обявяване на договора за кредит, сключен между страните, за предсрочно изискуем преди настъпването на неговия краен падеж, не е настъпила твърдяната от касатора предсрочна изискуемост, независимо от спиране на плащанията от страна на дължниците след 15.12.2016г. При така формирания извод и съобразно задължителната практика на ВКС въззивният съд е приел, че погасителната давност за вземанията на банката за главница и възнаградителна лихва по договора започва да тече от момента на настъпването на изискуемостта на всяка отделна вноска по кредита, която включва както главницата на предоставения заем, така и уговорената възнаградителна лихва, като давността за вземанията на банката за главница е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а за възнаградителна лихва тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Поради това искането на касатора за допускане на касационен контрол по поставените въпроси е неоснователно.

Формулираните в изложението четвърти и пети процесуалноправни въпроси се отнасят до задълженията на въззивния съд при нарушение на изискванията по чл.127 ГПК по отношение на подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и на исковата молба. Така формулирани, въпросите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответстват на фактите по делото. Подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба, по която е образувано настоящото дело, отговарят на изискванията на чл.127, ал.1 ГПК, а непредставянето с тях на посочените от касатора доказателства - общи условия, тарифа за таксите и комисионните на кредитора, приложение 2 към договора /споразумението с работодателя на кредитополучателя/, не се явяват нередовност на исковата молба по смисъла на чл.129, ал.2 и ал.3 ГПК, налагаща оставянето й без движение, и при неотстраняване - връщането й. Поради това поставените процесуалноправни въпроси не могат да обосноват допускане на касационен контрол.

Формулираният шести материалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да се произнесе по неравноправни клаузи на договор за кредит, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК като обуславящ изхода на делото, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о. и др. Прието е, че нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неправноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение 1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и да събере необходимите за прилагането й доказателствата, които се събират служебно от съда. Първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Когато констатира наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика. Извод за действителност на сключения договор за потребителски кредит е формиран в първоинстанционното решение, като са изложени в обобщен вид съображения, че договорът отговаря на изискванията на Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителя, и в отговора на въззивната жалба на ищеца ответниците по предявения иск – настоящи касатори, не са навели доводи във връзка с този извод на първоинстанционния съд. Следва да се посочи, че в първоинстанционното и във въззивното производство касаторите не са навели довод за незпълнение на изискването на чл.10 ЗПК по отношение на шрифта на договора. Независимо от това въззивният съд е изложил самостоятелни съображения, като е приел, че процесният договор попада в приложното поле на ЗПК от 2010г. и е обсъдил съответствието му с формалните изисквания на чл.10 и чл.11 от същия закон. По изложените съображения поставеният от касатора материалноправен въпрос не може да обоснова допускане на касационен контрол.

Наличието на формирана по поставените материалноправни въпроси постоянна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, обуславя извод за липса на основанието по чл.280, а.1, т.3 ГПК.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 76,79 евро с левова равностойност 150 лева, както и направените разноски за адвокатско възнаграждение на назначения на касаторите особен представител в размер на 458,39 евро с левова равностойност 896,54 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение