Определение № 385 от 02.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2420/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Национална здравноосигурителна каса, [населено място] срещу решение № 197/19.06.2019г. по т.д. № 221/2019г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 81/15.02.2019г. по т.д. № 518/2018г. на ОС-Пловдив в частта, с която касаторът е осъден да заплати на УМБАЛ“Пълдин“ЕООД, [населено място] сумата 30 000лв., предявена частично от обща сума в размер на 335 587лв, дължима за извършена и незаплатена болнична помощ по клинични пътеки по договор № 162383/19.02.2015г. по фактури № 1442/13.05.2015г., № 1494/14.05.2015г., № 1559/09.07.2015г., № 1750/09.10.2015г. и № 1897/14.12.2015г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска – 03.07.2018г. до окончателното изпащане на главницата, както и мораторна лихва върху главница от 335 587 лв. в размер на 6000лв., считано от 01.01.2016г. до 03.07.2018г., Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба УМБАЛ“Пълдин“ЕООД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, както и е извършена и отчетена от ищеца медицинска дейност, която надхвърля дефинираните в договора стойности. За спорен е намерен въпросът дали следва да се заплати осъществената надлимитна дейност предвид съдържанието на Приложение №2 към договора. ПАС е приел, че с чл.52 от Конституцията на РБ е предвидено право на гражданите на РБ на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване. Съобразил е, че здравеопазването се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни трудови вноски и от други източници при условия и ред, определени със закон. В тази връзка въззивната инстанция е разгледала регулацията на обществените отношения относно предоставяне на болнична помощ в Закона за здравното осигуряване. След анализ на разпоредбите на посочения нормативен акт съдът е съобразил дефинирането на дейността по управление и разходване на средствата от задължителните здравноосигурителни вноски за задължително закупуване на здравни дейности, която се осъществява от НЗОК и нейните подразделения – РЗОК и които дейности са определени по вид, обем, цена и достъпност; гарантирането на свободен достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ, чрез определен в закона пакет от здравни дейности и правото на свободен избор на изпълнител; принципите, при които се осъществява задължителното здравно осигуряване; характера на Националния рамков договор на нормативен административен акт и неговия задължителен характер за НОЗК, РЗОК, изпълнителите на медицинска помощ, осигурените лица и осигурителите, както и съдържанието на същия договор – ред за предоставяне и изисквания към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ, гарантирана като пакет по чл.45 ЗЗО от бюджета на НЗОК; сключването на договори между директора на РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ за осъществяване на дейността по оказването й в съответствие с гарантирания пакет по чл.45 ЗЗО. ПАС е счел, че тази норма има императивен характер и ако, предоставената болнична помощ попада в обхвата на чл.45 ЗЗО, заплащането й е задължително. С оглед на изложеното е заключил, че в индивидуалните договори, сключени с РЗОК, не може да се игнорира задължението за плащане, а единствено на определяне подлежи редът и моментът за извършване на плащането от НЗОК. Обсъдил е, че разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗЗО предвижда със средства от резерва да се заплащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания. С приложимата към конкретния случай методика по чл.55е ЗЗО не се определят видът, обемите и цените на медицинската помощ, подлежаща на заплащане, а начинът по който трябва да се остойности и изплаща, т.е определя се фактическият състав на отчитането й. Ето защо ПАС е заключил, че приложимата методика не е основание да се приеме, че възложената от НЗОК работа на дадено лечебно заведение е само в границите на сумите, посочени в Приложение №2 към индивидуалния договор. В този смисъл следва да се тълкуват и включените в посочения договор текстове от методиката на осн. чл.24 от НРД, а не като съгласие на страните за заплащане на престираната болнична помощ единствено в рамките на стойностите по Приложение № 2. Според въззивния съд при предоставяне на надлимитна дейност и липса на бюджетно предвидени средства, задължението на НОЗК за плащане не отпада, но това може да се извърши и след периода по чл.25 от Приложение №2 на методиката – след решение на НС на НЗОК за изменение на бюджетната рамка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване, тъй като следните правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства?; 2/ Приложимо ли е правилото на чл. 81, ал. 2 ЗЗД, изключващо ограничените финансови възможности като основание за отпадане отговорността на длъжника в правоотношението да плати дължимото, в отношенията между бюджетно юридическо лице и лечебно заведение – търговец по правноорганизационна форма?; 3/Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители?; 4/ Действителни ли са уговорките в сключения договор, с които задължението на НЗОК да заплаща осъществената от лечебното заведение медицинска помощ е ограничено до уговорения в приложение № 2 към договора обем?; 5/Противоречат ли на императивни правила на закона и на основните принципи на задължителното здравно осигуряване клаузите от индивидуалните договори с лечебни заведения, с които се ограничава броят на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности в рамките на гарантирания от НЗОК пакет до определена месечна сума като твърд горен размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински дейности по отношение на здравноосигурени лица?; 6/Противоречи ли уговарянето на лимит на дейности и плащания от НЗОК с установената в чл. 59, ал. 2 ЗЗО във връзка с чл. 55, ал. 3 ЗЗО забрана в Националния рамков договор и договорите с изпълнители на медицинска помощ да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурени лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с НЗОК?; 7/Противоречи ли уговарянето на лимит на дейности и плащания от НЗОК на забраната да бъдат предвиждани максимален брой извършвани дейности и за разпределение на квоти за изпълнение на такива дейности в болничната помощ, както и на забраната да се предвиждат ограничения в обема и да се въвежда разпределение на извършваните дейности между лечебните заведения? Касаторът поддържа още, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с акт на Конституционния съд на РБ - решение № 2 от 22.02.2007г. на КС по конституционно дело № 12/2006г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираните от касатора въпроси №1 и от № 4 до № 7 вкл. са поставени в аспект, който не е бил разглеждан от въззивния съд. Той не е приел, че е налице нищожност на клаузи от процесния индивидуален договор за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки. Тълкувал е уговорките между страните и съдържанието на Приложение № 2 към него, с които са били въведени стойности, и е направил извод, че с тях не се поставят лимити в плащането, а се определя начин на остойностяване на извършените дейности и момент за заплащането им съобразно и бюджетното предвиждане. Правните въпроси относно: приложимостта на чл.81, ал.2 ЗЗД и правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ, вкл. тълкуването на основни права и задължения на страните по отношение на стойностите, разпределени на отделни изпълнители, също не удовлетворяват основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Във въззивното решение липсва произнасяне по формулираните въпроси № 2 и 3 от изложението и съответно, съставът на Апелативен съд – Пловдив не е извел решаваща за изхода на спора правна воля по тях, поради което те не биха могли да се квалифицират като обуславящи. Поради неизпълнение на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, ВКС не дължи произнасяне по сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК, като не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Ответникът по касационната жалба не е поискал присъждане на разноски за настоящата инстанция и не е ангажирал доказателства за извършени такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,