Определение № 60471 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4649/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на „ЕСТИЕМ – БИЛД“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, район „С.“, ул. „Позитано“ № 3, ет. 1, ап. 1, чрез адв. Ш. против решение № 1529 от 24.06.2019 г. по гр. д. № 4311/2018 г. на Апелативен съд – София, ГК, 7-ми състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 11737 от 30.07.2020 г. по същото гр. дело).

От ответниците Ц. П. Д. и В. Д. К., чрез пълномощника им адв. В. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване настоящият състав на трето гражданско отделение на ВКС намира следното.

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК), с което:

• е потвърдено решение № 2712/02.05.2018 г. по гр. д. № 6685/2014 г. на Софийски градски съд (също поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 4452 от 04.07.2018 г. по това дело) в ЧАСТТА, в която е обявена нищожността на договор за покупко - продажба на право на строеж от 12.05.2004 г., обективиран в нотариален акт № .., том .., рег. № ..., дело № ../... г. на нотариус А. Г. с рег. № 031 на НК в частта относно прехвърленото право на строеж за апартамент № .. в сградата на ул. „В. А. “ № 8, [населено място], на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и

• е оставена без разглеждане въззивната жалба на „ЕСТИЕМ – БИЛД“ ЕООД срещу решението на първостепенния градски съд в частта, с която е уважен предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и е обявен за окончателен предварителния договор от 22.06.2004 г., сключен между В. П. и Е. П., като продавачи и Ц. Д., като купувач относно прехвърляне на правото на строеж за построяването на обещания апартамент № 3 в сградата, находяща се на посочения по - горе административен адрес. В тази си част касационната жалба има характер на частна жалба.

1. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат по процесуалния спор относно допустимостта на обжалването на първоинстанционното решение от „ЕСТИЕМ – БИЛД“ ЕООД в частта на произнасяне по иска за обявяване на предварителния договор за окончателен като е приел, че дружеството не разполага с право на жалба срещу този съдебен акт, тъй като не е страна по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Посочил е, че ответниците по него - В. С. П. и Е. Р. П. не са обжалвали решението и в тази част то е влязло в сила. Споделено е разбирането, изразено в решение № 106 от 07.07.2015 г. по гр. д.№ 142/2015 г. на ВКС, I г. о., че решението по всеки от кумулативно съединените искове подлежи на самостоятелно обжалване и ако не бъде обжалвано, влиза в сила, независимо че единият от кумулативно съединените искове обуславя решението по другия. Ако единият от кумулативно съединените искове обуславя другия и страната е обжалвала само решението по обуславящия иск, дори жалбата да бъде уважена решението по обусловения иск не може да бъде отменено и обратно. Ако страни по кумулативно съединените искове са различни лица и ако решението по иска с правно основание чл.19, ал. 3 ЗЗД не е било обжалвано, то влиза в сила и това обстоятелство следва да бъде взето предвид от въззивната инстанция. Изтъкнато е, че въззивният жалбоподател като трето лице за спора по обявяването на предварителния договор за окончателен не разполага с правото на атакува решението в тази част - по конститутивния иск, предявен от Ц. П. Д. и В. Д. К. срещу В. и Е. П. – и то не го обвързва, тъй като правата му върху процесния имот са придобити преди вписване на исковата молба по чл. 19, ал.3 ЗЗД. По тези мотиви въззивният съд е отказал да разгледа по същество жалбата на настоящия касатор срещу решението на градския съд в посочената част и я е оставил без разглеждане.

2. В частта по иска за нищожност на покупко – продажбата относно правото на строеж за построяването на процесния апартамент №3, второинстанционният съд е разгледал спора като е установил следните факти: сключването на предварителния договор от 22.06.2004 г., по силата на който ответникът В. П. се е задължил да прехвърли на ищцата Ц. П. Д. правото на строеж за построяване на процесния апартамент № 3 срещу уговорена продажна цена от 40 400 евро, намалена впоследствие на 36 360 евро с Анекс от 07.04.2006 г. и изцяло платена; на договора от 12.05.2004 г. за продажба на правото на строеж за изграждането на жилищната сграда на ул.„В. А.“ № 8 в [населено място], вкл. и за апартамент № 3, сключен между В. П. и съпругата му Е. П., като продавачи и „Прайвът Финанс Юниън“ АД, като купувач, срещу цена от 112 995. 50 евро, която сума продавачите заявили, че им е платена по банков път в деня на подписване на договора; на договора за лизинг от същата дата (12.05.2004 г.), сключен между горното търговско дружество–лизингодател и В. П.– лизингополучател, с който прехвърленото вече право на строеж е предоставено на праводателя за временно и възмездно ползване срещу цена, равняваща се като главница на горепосочената сума, платима на вноски по схема, като страните се съгласили лизингодателят да прехвърли собствеността на правото на строеж обратно на лизингополучателя след изплащане на цената; изготвената нотариална покана от 11.07.2005 г., отправена до В. П., с която прокуристът на „Прайвът Финанс Юниън“ АД го поканил да изплати дължимите суми по договор от 12.05.2004 г., като върне заетата сума в размер 270 621. 75 лева, с предупреждение, че при неизпълнение дружеството ще счита договора за прекратен и ще реализира дадените обезпечения. Съобразени са и последвалите във времето прехвърлителни сделки с предмет изградената сграда на ул. „В. А.“ № 8, [населено място] (реализирано право на строеж, вкл. и относно процесния апартамент № 3) с краен приобретател дружеството – настоящ жалбоподател. Втората инстанция е направила извод, че предявеният иск по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД е допустим предвид наличието на правен интерес за ищцата, която е купувач по предварителен договор за продажба на апартамент в сградата. Макар ищцата да не е страна по атакувания като нищожен продажбен договор, в качеството си на кредитор на продавача по него има право на иск за обявяване нищожността на съглашението, тъй като има правен интерес да обори вещно - транслативния му ефект. Прието е в обжалваното решение, че искът е и основателен, предвид установените действителни отношения между страните като такива по договор за заем - за обезпечение на задълженията, възникнали по повод прехвърлянето от заемателя на заемодателя на процесното право на строеж. Касае се за отношения по повод осигуряване от търговското дружество – приобретател на правата, на финансов ресурс за изграждането на сградата под формата на кредитиране на ответника В. П. и именно това са целените от страните по договора за продажба последици. Според решаващия състав страните по договора за продажба не са желаели настъпването на правните последици от сключения договор, а са целели даването на обезпечение в полза на дружеството – приобретател на правата, срещу задължението на ответника П. да върне получения заем. Посочено е, че привидни са договорите, при които страните нямат воля да бъдат обвързани така, както постановява договорът като е без значение дали волята на страните е да не бъдат обвързани никак (абсолютна симулация) или да бъдат обвързани по друг начин (относителна симулация) - и в двата случая явната сделка е нищожна. При съобразяване с правилата на чл. 26, ал. 2 и чл. 17, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че ако ищецът не претендира последиците на прикритата сделка, тя може да се разкрие при условията на чл. 17 ЗЗД – по искане на ответника, въведено чрез иск или възражение, каквито няма предявени по делото. В тази връзка е изтъкнато, че с отговора на исковата молба са въведени твърдения за относителна симулация и е изразено становището на ответника, че по отношение на договора за лизинг следва да се приложат правилата на договора за заем. Аргументирано е становище, че договорът за лизинг не е предмет на установителния иск за нищожност, такъв е само договорът за продажба, а за него не е направено искане за разкриване на прикритата сделка.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, за които твърди да обуславят изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тяхното съдържание е следното:

1. „Следва ли въззивният съд като съд по съществото на спора да направи своите фактически и правни изводи като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните и съобрази твърденията в исковата молба, направените възражения в отговора и оплакванията във въззивната жалба?“;

2. „Всестранното изясняване на делото с оглед на релевантните за спора факти и обстоятелства, очертани от доводите, възраженията и становищата на страните не представлява ли именно проява на принципа за равнопоставеност на страните в процеса и гаранция за постановяване на решение, съобразено с обективната действителност?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от касационния съд предвид постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК;

3. „Задължен ли е съдът да осигури равни възможности на страните при провеждане на доказването на релевантните за спора факти, на които се основават твърденията, исканията и възраженията им съгласно чл. 8, ал. 3, чл.9 и чл. 10 ГПК - от една страна и обсъждането на всички наведени възражения относно ползваните доказателствени средства и правни аргументи – от друга?“;

По тези три въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 57/19.05.2017г. по гр. д. № 3457/2016г. на ВКС, I г. о., решение № 3/22.07.2013г. на ВКС, IV г. о. и решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о.

4. „Страните по сделката, разкриването на чиято симулативност се иска с обявяването на договора за нищожен необходими другари ли са и следва ли да участват и двете страни в производството по иска по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Редовна ли е искова молба, при която една от страните по договора не е конституирана?“

5. „Когато естеството на спора налага факултативните другари да участват задължително в процеса, както по иска за разкриване на абсолютна симулация, при която едната страна не желае настъпването на правните последици по сделката, а другата се стреми към тяхното осъществяване, необходимо и задължително ли е тяхното участие в процеса, макар да са факултативни необходими другари?“;

По последните два въпроса се поддържа противоречие с разрешенията, възприети в следните актове на ВКС: определение № 632/20.12.2013 г. по ч. гр. д. № 5812/2013 г. на ВКС, I г. о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК и решение № 247/04.02.2019 г. по гр. д. № 4288/2016 г. на ВКС, IV г. о.

6. „Привиден и нищожен ли е договора за покупко – продажба на правото на строеж, сключен с нотариален акт № 133 от 12.05.2004 г. на нотариус А. Г. след като изводите за симулативност се опират само на изявлението на едната страна и то по друго дело, която е имала волята да не се породят вещно – правните последици, а другата страна по договора, която е и необходим другар в правоотношението не е изразила несъгласие договорът да породи своето действие, а напротив – налице е желание за това?“.

По шестото питане се сочи отклонение с решение № 62/20.07.2017 г. по гр. д. № 4283/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 788/04.01.2011 г. по гр. д. № 1741/2009 г. на ВКС, I г. о.

Страната обосновава предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК на обжалваното решение в частта, с която е оставена без разглеждане въззивната й жалба срещу първоинстанционното решение в частта на произнасяне по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Счита, че в тази си част то е очевидно неправилно.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Принципно, така поставени първият и третият въпрос са релевантни, тъй като са относими към правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, чиято дейност е решаваща и изисква мотивиране на съображения – фактически и правни, свързани с разрешаването на материалноправния спор, предмет на делото, вкл. и чрез обсъждане на всички твърдения, възражения и доводи на страните, както и на събраните по делото доказателства и излагане на собствени мотиви за правните му изводи. Това в случая е сторено и обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката, която страната сочи и прилага. Налага се, че отсъства допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет на делото, след преценка на всички относими доказателства и обсъждане на въведените от страните твърдения, доводи и възражения. Като инстанция по същество на спора и в пределите, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК - в рамките на основанията, въведени с въззивната жалба, апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на релевантните за спора доказателства, предвид заявените искания и възражения на страните, направил е своите фактически констатации и правни изводи по предмета на делото и ги е изразил в мотивите към решението – арг. чл. 236, ал. 2 ГПК. Ето защо, въззивният съдебен акт се явява съобразен с цитираната практика на ВКС, поради което, по поставените въпроси не се обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Вторият от повдигнатите въпроси пък няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешенията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Питането обективира становището на жалбоподателя, че всестранното изясняване на делото с оглед на фактите и обстоятелствата в предмета на делото, очертан от твърденията, доводите и възраженията на страните е израз на принципа за равнопоставеност на страните в процеса и гаранция за постановяване на решение, съобразено с обективната действителност. Въпрос, който не произтича от решаващите мотиви на въззивната инстанция и не е свързан с неговата процесуална дейност, не формира общо основание. Непоставянето на правен въпрос от значение по делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт.

Поставените четвърти и пети въпрос са свързани с редовността на сезирането (исковата молба), произтичащо от твърдяната от касатора съвместна процесуална легитимация на страните по атакувания като симулативен договор, в качеството им на ответници по иск на трето лице за установяване нищожност на съглашението – т. е. когато участието им в процеса е условие за допустимостта му, за наличието на която процесуална предпоставка съдът следи служебно. Обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо, породи недостатък на исковата молба в изложения смисъл, който не е отстранен от съда – арг. от чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, когато касационният съд има и служебното задължение да го допусне до касационен контрол (независимо и вън от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК – т. е. при селекция на жалбата по поставен значим за делото правен въпрос). В случая участието в производството по делото само на едната страна по атакуваната сделка (продавачите П.) е обусловено от факта, че купувачът по нея – търговско дружество („Прайвът Финанс Юниън“ АД, преименовано на „АФО“ АД) към датата на исковата молба е заличен търговец и не съществува като правен субект (обстоятелство, което самият касатор твърди в пункт 6 от депозирания на 14.03.2017 г. отговор на исковата молба, находящ се на л. 178 от кориците на първоинстанционното дело).

Последното питане също не удовлетворява общо основание, защото е свързано с фактологията на спора и с преценка на доказателства. А съгласно мотивите към разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Затова и по този въпрос не може да се допусне касационен контрол.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК се релевира от страната по отношение на въззивния съдебен акт в частта за оставяне без разглеждане на въззивната жалба на дружеството – касатор срещу първоинстанционното решение в уважената част на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Способът за атакуване на този съдебен акт обаче не е чрез касационна жалба, а посредством частна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което горното основание не намира приложение в това производство.

По частната жалба срещу решението на апелативния съд в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата на „ЕСТИЕМ – БИЛД“ ЕООД срещу първоинстанционното решение в уважената част на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (този, предявен от Ц. Д. против В. и Е. П.).

В тази част решението има характер на определение и налага произнасяне по чл. 274, ал. 2 ГПК (както вече беше посочено по - горе).

Съдебният акт е правилен и законосъобразен.

Жалбоподателят – търговско дружество не е ответник по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради което, след като той е уважен от първостепенния съд, правен интерес от защита чрез иницииране на инстанционен контрол върху неговия акт принадлежи на ответниците по иска- В. С. П. и Е. Р. П.. Те обаче не са упражнили правото си на жалба и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила. Ето защо, като подадена от лице, което не е страна по конститутивния иск, срещу произнасянето на градския съд за уважаването му, въззивната жалба на „ЕСТИЕМ – БИЛД“ ЕООД в разглежданата й част е недопустима, тъй като дружеството няма право на жалба. Достигайки до този извод и постановявайки обжалвания правен резултат по процесуалния спор апелативният съд в [населено място] е постановил законосъобразно решение с характер на определение, което ще следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на делото касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените и претендирани разноски за настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 4 500 лв. – за адвокатско възнаграждение и са удостоверени в приложения договор за правна защита и съдействие, като извършеното вписване за направеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение