Определение № 357 от 16.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 948/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството e образувано по касационна жалба на А. Х. А. и А. О. А. срещу въззивно решение № 1288 от 07.11.2019 г. по възз. гр. д. № 1102 /2019 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 102 /22.04.2019 г. по гр. д. № 601 /2018 г. на Провадийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите А. Х. А. и А. О. А. срещу Ю. Х. Х. и Ф. А. Х. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици въз основа на давностно владение на 348 кв.м. реални части, находящи се в северозападната незастоена част на УПИ .... и в северната част на поземлен имот с идентификатор .... по КК на [населено място], включващ УПИ .... и .... по регулационния план на [населено място] от 1962 г., индивидуализирани в решението, обозначени на скица, неразделна част от решението, и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението на реалните части. Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Ответниците по жалбата Ю. Х. Х. и Ф. А. Х. твърдят в отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за защита на право на собственост на недвижим имот, за който след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване. Първоинстанционното и въззивното решение са постановени след като с въззивно решение по гр.д. № 672 /2017 г. на Варненския окръжен съд е обезсилено първото първоинстанционно решение, с което първоинстанционният съд е признал за установено, че ищците са собственици на 348 кв.м. идеални части и е осъдил ответниците да предадат на ищците владението върху 348 кв.м. идеални части, като тези кв.м. идеални части представляват реално обособена триъгълна част от УПИ .... Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е разгледал иск за идеални части и ги е обособил реално, тоест на практика е допуснал и извършил делба на имота. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо - постановено по непредявен иск, обезсилил е първоинстанционното решение и е върнал делото на Провадийския районен съд за произнасяне по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване на реална част от 348 кв.м., посочена графично в скицата на л.24 от първоинстанционното дело, от УПИ .... в кв. .... по плана на [населено място], целият с площ 858 кв.м. Това въззивно решение е обжалвано, но с определение № 225 от 02.05.2018 г. по гр.д. № 3767 /2017 г. на ВКС, I г.о. не е допуснато до касационно обжалване. При новото разглеждане на делото от районния съд, той е оставил исковата молба без движение и е дал указания за ясно очертаване на предмета на спора, при което ищците са заявили (л.9, л.14), че претендират да им бъде предадена реално определена площ от 348 кв.м., намираща се в северозападната, свободна от застрояване част на имота, която са обозначили върху скици (л.10, л.15). В проекта за доклад от 17.12.2018 г. (л.60 и л.61) съдът е приел, че ищците твърдят и искат да бъде установено, че са собственици на 348 кв.м. реално определени части и ответниците да бъдат осъдени да им предадат владението на тези реално определени части. В допълнителна молба (л.90) ищецът А. А. и в съдебното заседание на 06.03.2019 г. (л.99,стр.2) ищцата А. А. поддържат иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване на реална част от 348 кв.м. В открито съдебно заседание на 06.03.2019 г. (л.99,стр.2) съдът е обявил изготвения проекто-доклад за окончателен. В писмена защита на адвокатите на ищците от 15.04.2019 г. на последната страница последна (л.111,стр.2) също е записано, че претендираната от тях част се намира в северозападната част на УПИ и е индивидуализирана от писмените доказателства и свидетелските показания – т.е. търси се защита на реална част, а не на идеална част. С решението си по гр.д. № 601 /2018 г. Провадийският районен съд е приел, че е сезиран с иск за установяване правото на собственост върху 348 кв.м. реално обособени части и за осъждане на ответниците за предаване на ищците на владението върху тези реално обособени части. Провадийският районен съд се е произнесъл за реална, а не за идеална част – диспозитивът е ясен и препраща към скица, в която тази реална част е обозначена. Ищците са обжалвали първоинстанционното решение с довод, че е недопустимо, тъй като са предявили иск по чл.108 ЗС за осъждане на ответниците да им предадат 348 кв.м. ид.ч., а съдът се е произнесъл за реални части. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо и го е потвърдил. За да постанови обжалваното въззивно решение, въззивният съд е приел (стр.7, абзац 6 от решението), че искът с правно основание чл.108 ЗС е предявен за реална част от недвижим имот и че ищците се легитимират като собственици на процесната реална част от имот с н.а. № .... г., въз основа на изтека в тяхна полза придобивна давност. Ответниците претендират свои самостоятелни права върху имота, придобити въз основа на правна сделка. Предвид оспорването от страна на ответниците, в тежест на ищците е да установят с всички доказателствени средства, че за тях са били налице материалноправните предпоставки за придобиването на собствеността на това основание. Въззивният съд е приел (стр.7, абзац 7), че от събраните по делото доказателства не се установява, че ищците са придобили собствеността върху спорната реална част от 348 кв.м. в северната част на недвижимия имот на твърдяното правно основание, тъй като не се установява ищците да са владели реалната част с намерение за своене и в какъв срок, тъй като се установява че действията на ищеца по обработване и ползване на имота до 2001 г. и след това до 2009 г. са били извършвани със съгласието на собствениците на имота и не може да се приеме, че представляват упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене. Не се установява ищецът да е установил владение върху процесната реална част за себе си, като е отблъснал владението на собственика на имота. По основанията за допускане на касационно обжалване: · Жалбоподателите твърдят че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд, както и първоинстанционният, се е произнесъл по непредявен иск – за 348 кв.м. реални части, вместо за 348 кв.м. идеални части от УПИ и искат да бъде допуснато касационно обжалване поради съмнение за неговата вероятна недопустимост – основание по чл.280,ал.2 ГПК, · както и по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е съдът да се съобрази с посочените от страните предели на търсената защита - в рамките и по начин, който е поискан от ищеца? Настоящият състав приема, че няма съмнение за вероятно недопустимо произнасяне като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК. Видно от изложеното за съдържанието на молбите, с които при новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд ищците са уточнили предявения от тях иск, за съдържанието на проекто-доклада и доклада на първоинстанционния съд и за мотивите на първоинстанционния и въззивния съд, двете инстанции по същество са се произнесли по иска, който е предявен и уточнен с правно основание чл.108 ЗС за установяване на правото на собственост и за предаване на владението върху реална част с площ 348 кв.м. от УПИ, индивидуализирана от ищците върху представена от тях скица по първоинстанционното дело (на л.10 от гр.д. № 601 /2018 г. на Провадийския районен съд), която е част от първоинстанционното решение. Поради този извод настоящият състав намира, че изведеният от жалбоподателите процесуалноправен въпрос (дали съдът се е произнесъл по предявения иск) е обуславящ, но не е разрешен както твърдят жалбоподателите, а в съответствие с установената практика: въззивният съд, както и първоинстанционният са се произнесли по предявения и уточнен иск – при спазване на принципа на диспозитивното начало и в рамките на търсената защита. Жалбоподателите извеждат и следните материалноправни въпроси, за които твърдят, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК: · Какви са правомощията на съда, действащ като въззивна инстанция, относно правната квалификация на иска и какви са правомощията му при констатация за неправилност на дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск? Какъв е разграничителният критерий относно установяване на неправилна квалификация на правния спор и произнасяне от съда извън предела на търсената защита? Задължен ли е въззивният съд да изследва правилността на дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на спора преди да се произнесе относно съответствието на съдебното решение с обема на търсената защита? Настоящият състав намира, че материалноправните въпроси, свързани с правната квалификация на разглеждания иск не са обуславящи поради следното: Видно от исковата молба и молбите на ищците, с които е уточнявана, те са предявили иск с правна квалификация чл.108 ЗС (ревандикационен иск). Видно от постановените първоинстанционни решения (първото от които е обезсилено), въззивни решения и определение на ВКС, всички съдебни инстанции са приели, че предявеният иск е с правна квалификация чл.108 ЗС (ревандикационен иск). Във въззивната жалба на ищците не се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение, с което съдът е квалифицирал иска по чл.108 ЗС (за неправилна квалификация на предявения иск). Доводите са за недопустимо и неправилно произнасяне по иск с тази правна квалификация. В касационната жалба на ищците също не се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, с което съдът е квалифицирал иска по чл.108 ЗС (за неправилна квалификация на предявения иск). Доводите са за недопустимо и неправилно произнасяне по иск с тази правна квалификация (чл.108 ЗС). Отделно от изложеното няма съмнение, че правната квалификация на иска, с който се иска установяване на правото на ищците на собственост върху недвижим имот и осъждане на ответниците да предадат на ищците владението на тази част от недвижим имот, е по чл.108 ЗС. Жалбоподателите извеждат и следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, уточнени от настоящия състав по реда на т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС: · Длъжен ли е въззивния съд да мотивира своя акт, като изложи мотиви по доводите за неправилност на първоинстанционното решение и за основателността на предявените искове? Въпросите са обуславящи, но въззивният съд не ги е разрешил както твърдят жалбоподателите, а в съответствие с установената практика е очертал предмета на спора чрез доводите на страните за допустимостта и правилността на въззивното решение и се е произнесъл по тяхната основателност въз основа на самостоятелни мотиви за релевантните за спора факти, които е установил въз основа на анализ на събраните по делото доказателства, след което е изложил свои мотиви и по съществото на спора. · Констативният нотариален акт (к.н.а.) съставлява ли титул за собственост, какво е неговото правно значение, необходимо ли е доказване на правото на собственост, удостоверено с к.н.а.? Какви са правомощията на въззивния съд относно разпределяне на доказателствената тежест при позоваване, респективно оспорване на констативен нотариален акт? Жалбоподателите твърдят, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 11 /21.03.2013 г. по т.д. № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по чл.290 ГПК. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, първата група въпроси (за доказателственото значение на к.н.а.) са обуславящи. Въззивният съд се е произнесъл по тях, но приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с приетото с ТР № 11 /21.03.2013 г. по т.д. № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика. Въпросът за правомощията на въззивния съд при довод за неправилно разпределение на доказателствената тежест, е обуславящ. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса по довод във въззивната жалба, като е приел, че както ищците, така и ответниците заявяват права върху процесния имот и представят доказателства за право на собственост и че предвид оспорването от страна на ответниците, в тежест на ищците е да установят с всички доказателствени средства, че за тях са били налице материалноправните предпоставки за придобиването на собствеността на това основание. Въззивният съд е обсъдил както представените нотариални актове на страните, така и събраните по делото свидетелски показания. Приетото от въззивния съд, че когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове за правото си на собственост върху имота, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154,ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, не е в противоречие, а в съответствие с приетото с ТР № 11 /21.03.2013 г. по т.д. № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика. · Допустимо ли е придобиване на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част? Въпросът не е обуславящ, видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той не е приел, че ищците са владели процесната реална част, нито идеална част, поради което не е разглеждал и не е следвало да разглежда изведения въпрос. · Преодолима ли е преклузията на чл.133 ГПК извън хипотезата на неподаване на отговор поради наличието на особени непредвидени обстоятелства, всяко уточнение на исковата молба ли представлява основание за преодоляване на преклузията на чл.133 ГПК? Въпросът не е обуславящ, въззивният съд не е приел, че е настъпила преклузия и не е следвало да приеме, тъй като при новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд, той е приел, че исковата молба е нередовна и е дал указания за отстраняване на нередовностите и след отстраняване на нередовностите на исковата молба (след като първоинстанционният съд е приел исковата молба за редовна) ответниците са подали отговор на исковата молба в установения от ГПК срок. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а ответниците не претендират разноски и не са представили доказателства, че са направили такива. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното, съдът