Определение № 776 от 28.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1568/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “БАНКА ДСК” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 237/26.06.2023 г. по в.гр.д. № 531/2022 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, 1 състав, в частта, с която след отмяна на решение № 212/10.05.2022 г. по гр.д. № 1132/2021 г. на Районен съд – Дупница са отхвърлени предявените от банката против Б. Х. Б., в качеството му на наследник на Т. Х. Ч., осъдителни искове по чл. 430 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за дължими суми по договор за ипотечен кредит от 01.09.2006 г., сключен между “БАНКА ДСК” ЕАД и кредитополучателите Х. Б. Ч. и Т. Х. Ч., а именно: главница - за разликата над 3 155,84 лева до 12 629,30 лева, и 159,68 лева - обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава 3%) съгласно т. 20.1. от Общи условия към договора за периода от 14.05.2015 г. до 12.12.2019 г. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Споделено е установеното от съда относно сключване на договора за кредит, предоставянето на кредитополучателите на заемната сума, както и качеството на ответниците Б. Б. и Л. Б. на наследници по закон на наследодателя кредитополучател Т. Х. Ч., приели наследството по силата на чл. 49, ал. 2 ЗН. Акцентира се, че на основание чл. 60, ал. 1 вр. с чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН двамата ответници отговарят за задълженията, с които наследството е обременено, съобразно получените равни наследствени дялове (по Ѕ ). Релевира се, че с нотариални покани от 12.08.2019 г. “БАНКА ДСК” АД е поканила наследниците на кредитополучателката Ч., в частност Б. Б. (получил поканата на 01.10.2019 г.), да изпълнят задължението по процесния договор за кредит. Добавя се, че от приложената кореспонденция между страните в периода м. 10-11.2019 г. е видно, че ответниците са обсъждали с банката размера на дължимите суми. Навеждат се аргументи, че банката е обявила предсрочната изискуемост на задължението с исковата молба поради забава в плащанията над 90 дни, като последното се установява от заключенията на съдебната експертиза. Сочи се, че от съда е кредитиран варианта, в който са преизчислени задълженията по първоначално договорените условия, т.е. по приложения погасителен план, без никакви изменения на лихвения процент от страна на банката. С оглед на тези данни, се изразява несъгласие с мотивите на въззивния съд, че липсват доказателства ответникът да е уведомен какво дължи, да е бил поканен да плати и да е бил уведомен за падежа и размера на вноските по кредита, както и че няма доказателства изпратените писма да са връчени, но същите и не съдържат подобна информация. Оспорва се направеният от окръжния съд извод, че не е налице обективната предпоставка за обявяване на предсрочната изискуемост на дълга. Аргументира се, че с писма от 08.08.2019 г., в които са индивидуализирани задълженията, наследниците на Т. Ч. са поканени в подходящ 7-дневен срок да платят задължението и са информирани, че при непогасяване на просрочието ще се пристъпи към събиране на вземането по съдебен ред. От заключението на ССчЕ се установява, че към датата на подаване на исковата молба просрочени вноски са 125,07 броя. Считат се за противоречиви съображенията на въззивната инстанция, че исковата молба играе ролята на покана за изпълнение, но ще се дължат само вноските с настъпили падежи към датата на подаването й. Подчертава се, че окръжният съд не уточнява какво налага за падежиралите вноски да се обяви изискуемост, доколкото те се дължат поради настъпилия падеж, без необходимост от допълнително изявление. Обосновава се, че исковата молба съдържа изявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, поради което с получаването й от длъжника или негов процесуален представител същият е надлежно уведомен. Поддържа се, че поради това Б. Б. следва да бъде осъден за Ѕ от цялото задължение по кредита, а не само за Ѕ от падежиралите вноски, а направеният от въззивната инстанция извод в обратния смисъл се оспорва като неправилен и противоречащ на константната практика на ВКС. Излагат се доводи, че лихвата за просрочие е уговорена в т. 20.1. от общите условия към договора за кредит в размер на 3% върху просрочената главница, като същата се установява от експертното заключение по делото. С оглед на горното се сочи, че ответникът Б. като наследник на кредитополучателката отговаря и за Ѕ от това задължение към банката. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставен следният въпрос: “Може ли в осъдително производство по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване за отговор на препис от исковата молба и приложеното към нея изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл. 235, ал. 3 ГПК?”. Поддържа се, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в противоречие с практиката на ВКС – определение № 274/31.05.2018 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о., определение № 736/15.09.2016 г. по т.д. № 2352/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 86/27.10.2020 г. по т.д. № 2118/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 76/07.06.2022 г. по гр.д. № 2640/2021 г. на ВКС, III г.о. Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Б. Х. Б. не е подал отговор на касационната жалба. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В случая въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в частта за горницата за главница и за обезщетението за забава и да отхвърли частично ищцовите претенции, е приел за установена фактическата обстановка, изложена в мотивите на решението на районния съд, а именно: че на 01.09.2006 г. между “БАНКА ДСК” ЕАД, от една страна, и от друга - кредитополучателите Х. Б. Ч. и Т. Х. Ч. е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателите кредит в размер на 32 000 лева, а последните са се задължили да издължат същия за срок от 240 месеца (20 години) – до 01.09.2026 г.; че на 14.09.2010 г. е починала Т. Х. Ч., оставяйки за свои наследници – другия кредитополучател и неин преживял съпруг Х. Б. Ч., както и трима низходящи – Б. Х. Б., Л. Х. Б. и И. Х. Б., като последният е починал на 18.03.2011 г. и е бил наследен от своя низходящ Р. И. Х.; че на 05.06.2015 г. е починал и кредитополучателят Х. Б. Ч., оставяйки за наследници своите низходящи – Б. Б. и Л. Б. – низходящи от първа степен, и И. Б. – низходящ от втора степен по право на заместване от починалия преди наследодателя негов син И. Б.. Съобразил е, че в производство по чл. 51 ЗН, инициирано от кредитора по договора, е постановено решение от 05.11.2015 г. по гр.д. № 1214/2015 г. по описа на Районен съд - Дупница, с което е било постановено да се впише в особената книга, водена от съда, че Б. Х. Б. и Л. Х. Б. са приели наследството на Т. Ч., както и че Р. И. Х. е загубил правото да приеме наследството, оставено от Т. Ч. и Х. Ч.; че Б. Х. Б. и Л. Х. Б. са се отказали от наследството на своя баща Х. Ч., като отказите им са били вписани на 16.06.2015 г. Посочил е, че с нотариални покани от 12.08.2019 г., връчени на Б. Б. и Л. Б. – приелите наследството на Т. Ч. лица, “БАНКА ДСК” АД ги е поканила в 7-дневен срок от получаването да се явят в банката и да изпълнят задължението по договора поради допусната забава в погасяването му, като в поканите не е посочен размер на задълженията. С оглед подадена от ответника Б. Б. молба от 09.10.2019 г., с писма от 15.11.2019 г. банката е информирала двамата наследника за общото задължение по договора – падежирали вноски и предсрочно изискуеми, като не са представени доказателства дали и кога тези писма са били получени от адресатите. В първоинстанционното производство са изслушани заключенията на първоначална и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, с които са установени задълженията по договора за ипотечен кредит, включително при първоначално договорения лихвен процент от 8.99 %. Въззивната инстанция е намерила, че решението на районния съд е валидно и допустимо, но отчасти неправилно. Не са споделени оплакванията на жалбоподателя Б. Б., че двамата наследници на Т. Ч., отговаряйки за задълженията й до размера на наследствения им дял, следва да отговарят за по-малки части. Отбелязал е, че починалата кредитополучателка е отговаряла при условията на солидарност с другия кредитополучател, т.е. за погасяване на целия дълг и съответно двамата ответници и нейни наследници отговарят за цялото задължение при условията на разделност, т.е. всеки за по Ѕ идеална част. Посочено е, че банката ищец твърди, че след като са починали и двамата кредитополучатели по договора и след като е проведено производството по чл. 51 ЗН, в което Б. Б. и другият ответник са заявили, че приемат наследството на кредитополучателя Т. Ч., е било допуснато неизпълнение на договора за кредит – неплащане на 57 месечни вноски, както и че с подаването на исковата молба банката е обявила цялото вземане за предсрочно изискуемо. Изтъкнато е, че доколкото наследникът на кредитополучателя Ч. не е страна по договора за кредит и за него не е съществувало задължение да заплаща месечните погасителни вноски на падежните им дати до момента, в който кредиторът, установявайки кои са наследниците на неговия длъжник, не го уведоми за задължението, както и че ако след уведомяването същият допусне просрочие, той ще може да търпи неблагоприятните последици от собствената си забава, в това число и за кредитора би могло да възникне правото да трансформира задължението в предсрочно изискуемо. Съобразно гореизложеното и предвид данните по делото, въззивният съд е достигнал до заключение, че за ищеца към датата на подаване на исковата молба – 12.12.2019 г., не е възникнало правото да трансформира цялото вземане в предсрочно изискуемо, тъй като липсват доказателства ответникът да е бил уведомен какво дължи, да е бил поканен да плати и да е бил уведомен за падежа и размера на вноските по кредита. Добавил е, че изпратените до ответниците писма няма данни да са връчени, но те и не съдържат подобна информация. Изложил е съображения, че след като липсва обективната предпоставка за обявяване на цялото задължение за предсрочно изискуемо и доколкото исковата молба играе ролята на покана за изпълнение, то се дължат само вноските с настъпил падеж към датата на подаване на исковата молба. Преценил е, че съгласно заключението на вещото лице, размерът на просрочената главница към исковата молба, изчислен при приспадане на надплащанията в резултат на едностранната промяна от страна на банката на лихвения процент, възлиза на 6 311,68 лева. При същия подход на изчисленията вещото лице е обосновало извод, че договорната лихва върху падежиралата главница за исковия период (от 15.03.2015 г. до 12.12.2019 г.) е в размер на 7 210,49 лева, а при отчитане на при първоначалния лихвен процент и отчитане на надплащанията и при съобразяване на тригодишен давностен срок, т.е. договорната лихва върху падежиралата главница за времето от 12.12.2016 г. до 12.12.2019 г., този размер е 5 504,20 лева, който съдът е приел за дължим. Въззивната инстанция е посочила, че наказателна лихва за период, предхождащ датата на предявяване на иска, не следва да се дължи, доколкото няма забава нито на кредитополучателите (последната погасителна вноска преди смъртта на Х. Ч. е била заплатена), нито от наследниците им, които не са изпаднали в такава. Преценил е, че претендираните такса за управление и разноски за подновяване на договорна ипотека представляват част от задълженията по договора към датата на подаване на исковата молба. Въззивната инстанция е приела за частично основателно възражението на ответника за погасяване на вземанията по давност. Даден е отговор, че с оглед спецификата в отношенията между кредитор и длъжник, вземането на банката спрямо наследника на кредитополучателя, става изискуемо след покана, поради което приложение намира правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД и давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Прието е, че задължението на Б. Б. е възникнало най-рано с приемането на наследството на Т. Ч., което е станало с вписването в нарочната книга съгласно влязлото в сила на 03.11.2015 г. решение по гр.д. № 1214/2015г. по описа на Районен съд – Дупница. Акцентирано е, че именно от този момент за кредитора са започнали да текат давностните срокове – 5-годишен за главницата и 3-годишен за договорната лихва. Съобразявайки, че исковата молба, която играе ролята на покана, е подадена на 12.12.2019 г., решаващият състав е преценил, че към тази дата вземанията за просрочена главница, договорна лихва, такси и разноски (за периода от 12.12.2016 г. до 12.12.2019 г.) не са били погасени по давност. В заключение, въззивният съд е намерил, че решението на първата инстанция следва да бъде отменено в частта, с която Б. Б. е бил осъден да заплати на банката главница по договора за ипотечен кредит в размер над 3 155,84 лева (1/2 от 6 311,68 лева) до присъдените 12 629,30 лева, както и обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава 3%) съгласно т. 20.1. от Общи условия към договора в размер на 159,68 лева за периода от 14.05.2015 г. до 12.12.2019 г., като за тези суми исковете се отхвърлят, а в останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, която е предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд, не обуславят наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба. Тези оплаквания биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество при евентуално допуснато касационно обжалване, а не в селективната фаза на производството по чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава достъп до касация на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на направените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора материалноправен въпрос е относим, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд, поради което същият отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. С оглед формираната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, по въпроса за възможността за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с връчването на преписа от исковата молба, следва да бъде проверено съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по същия. За пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираните от касатора определения, постановени в производство по чл. 288 ГПК, не могат да обосноват достъп до касационен контрол, доколкото не дават разрешение по същество на правен спор. С оглед на горното и съобразно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че поставеният въпрос следва да бъде уточнен и конкретизиран по следния начин: “При предявен осъдителен иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ може ли обявяване на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, съдържащи изявлението на кредитора за обявената предсрочна изискуемост, и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК?”. По така формулирания въпрос следва да бъде допуснат касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,