Определение № 260 от 08.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4255/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Ю. С. Ц., чрез адвокат Н. С., срещу въззивното решение на Окръжен съд Монтана от 15.06.2021г. по в.г.д.№84/2021г. В жалбата са изложени доводи за неправилност, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие със закона. Насрещната страна Областна администрация Монтана, редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Насрещната страна Държавата, представлявана от областния управител на Област Монтана, редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Монтана, с което е отхвърлен предявения от Ю. С. Ц. срещу Областна администрация Монтана и Държавата, представлявана от областния управител на Област Монтана иск за установяване наличие на престъпно обстоятелство – скриване на молба от 21.05.1998г., чрез неприлагането ѝ по преписка с изх.№474/09.03.2001г. до Окръжен съд гр. Монтана, на основание чл.124, ал.5 от ГПК. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: 1/ С решение на Областния управител на гр. Монтана №769/04.02.2000г. е признато правото на обезщетение с компенсаторни записи на наследниците на Г.К., като на ищцата е било издадено временно удостоверение за притежаване на компенсаторни записи, с част от които тя се е разпоредила в полза на трети лица. 2/ По предложение на Окръжна прокуратура – Монтана, областният управител е отменил своето решение за обезщетение чрез компенсаторни записи, което е обжалвано от ищцата и останалите наследници на Г.К. пред Окръжен съд Монтана. 3/ С решение на Окръжен съд – Монтана, потвърдено от Върховен административен съд е прието, че молбата на ищцата по ЗОСОИ е подадена извън преклузивния срок, поради което искането за обезщетяването ѝ е просрочено. 4/ Въз основа на влязлото в сила решение на Върховен административен съд №6495/26.06.1003г. по адм.д.№9380/2002г. Държавата е предявила срещу ищцата Ю. Ц. иск за връщане на полученото обезщетение на отпаднало основание, като с решение №1225/2013г. на САС по г.д.№2691/2012г. същата е осъдена да заплати на Държавата сумата от 6 037 886,58лв. 5/ С постановление от 19.03.2015г. на Окръжна прокуратура Монтана по пр.преписка №249/2015г. е потвърдено постановление на Районна прокуратура – Монтана от 04.12.2014г. по пр.преписка №1471/2014г. за отказ да се образува досъдебно производство по жалба на Ю. Ц., съдържаща данни за престъпление по чл.319 от НК от служители на областната администрация. 6/ Ю. Ц. е подала до Областна администрация Монтана молба от 21.05.1998г., в която е поискала да ѝ бъдат възстановени наследствени имоти по реда на ЗОСОИ. Тази молба не е била приложена към преписката изпратена до Окръжен съд Монтана по г.д.№65/2001г. 7/ Отговорност за изпращане и комплектуване на преписките към датата на изпращане на процесната такава е носила свидетелката К., въз основа на Заповед от 23.06.2000г. – т.3. 8/ От съвкупния анализ на събраните по делото свидетелски показания се установява, че деловодството на областната администрация, по времето на изпращане на молбата от 21.05.1998г., не е било водено прецизно – липсвал е единен регистър, а всички молби са се водили в специална тетрадка. Установява се, че различни хора са се занимавали с изпращането и комплектуването на преписките, поради което и допускането на грешки е било логично. Свидетелят С. посочва, че е дочул разговор между непознати му лица, в който се е споменавало името на ищцата и закана, че ще се направи всичко възможно тя да се провали в съда. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод, че за да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.124, ал.5 от ГПК е необходимо по делото да бъдат установени всички елементи от фактическия състав на твърдения престъпен състав, т.е. да се установи престъпление, извършено от дадено лице, както би се установило с присъдата, ако не бяха изключващите наказателното преследване причини. В конкретния случай се твърди престъпление по чл.319 от НК, което предполага наличие на: действия на служител на Областна администрация Монтана по комплектуване на преписката при съзнателно неприлагане на документ – молба от 21.05.1998г. с цел да причини вреда на ищцата Ю. Ц.. Съдът е направил извод, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства не се установява по безспорен начин умисъла на извършителя/извършителите/, по следните съображения: 1. Според твърденията на самата ищца изпратената до Окръжен съд Монтана преписка е съдържала 151 листа, вместо всички 164, т.е. администрацията е направила пропуск за изпращане както на процесната молба, така и на други документи от преписката. 2. Независимо от неприлагането на молбата от 21.05.1998г., в преписката фигурира документ, според който такава молба е постъпила в деловодството на Областна администрация на посочената дата – писмо изх.№828/05.07.1999г. – пункт 61. В случай на умисъл при неприлагане на молбата с цел укриването ѝ, този документ не би бил приложен. 3. В решението на Областния управител №769/04.02.2000г., което е предмет на г.д.№65/2001г. е коментиран начина на извършване на оценка и разпределение на сумите, а едва в решението на Окръжен съд Монтана съдът е констатирал, че молбата на ищцата е просрочена. 4. От събраните по делото свидетелски показания се установява непрецизност на воденото деловодство, което логично обосновава допускането на грешки. Умисълът за укриване на посочената молба не се установява, включително и от показанията на свидетеля С., тъй като той не посочва кои лица са водили дочутия от него разговор; дали същите са работили в областна администрация и дали са били в състояние да попречат по какъвто и да е начин на ищцата да получи обезщетение. Въз основа на това е направил извод за липса на доказаност по несъмнен начин на твърдяното престъпно обстоятелство, което обосновава неоснователността на предявения иск. Касаторът Ю. С. Ц. обосновава допускане на касационно обжалване по следния правен въпрос: за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Твърди се, че атакуваното решение е постановено в противоречие с трайно установената практика на ВКС, част от която е обективирана в решение №114/17.08.2021г. по г.д.№2339/2020г. на ВКС, ІV г.о. По поставения въпрос е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т.12 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато същите имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда намира че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с даденото разрешение. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, като е приел, за установен факта на подаване на молбата от 21.05.998г., с която ищцата е поискала да ѝ бъдат възстановени наследствени имоти по ЗОСОИ и обстоятелството че тази молба не е приложена в преписката, изпратена до Окръжен съд Монтана. Направил е извод, че по делото не е установено, че служителят на областна администрация, обработващ преписките към посочения период, е действал с пряк умисъл и е преследвал конкретна цел - да причини вреда на ищцата/касатор, без значение дали е имуществена или неимуществена. За да обоснове своите изводи, съдът е взел предвид издадените и приложени по делото заповеди за водене на архива на администрацията, към датата на твърдяното увреждане, съобразил е показанията на разпитаните по делото свидетели и ги е съпоставил с приложените писмени доказателства. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения. Несъгласието на страната с направените изводи по естеството си е възражение, което подлежи на разглеждане при проверка по същество на атакувания съдебен акт, но не е основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.288 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,