Определение № 840 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 558/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 26135/06.12.2022 г., подадена чрез процесуалния представител адвокат Б. Ч., срещу въззивно определение № 2741/04.11.2022 г. по в. ч. гр. д. № 2643/2022 г. на Апелативен съд - София. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Кога е налице висящ процес относно друг спор, който е преюдициален по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и какви са предпоставките за спиране на исково производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК; 2. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства или направени възражения. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е оставена без уважение подадената от И. Н. Г. и М. Н. Г. - Б. частна жалба срещу определение № 264033/10.06.2022 г. по гр. д. № 14262/2020 г. на Софийски градски съд, с което е спряно производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр. д. № 38164/2017 г. на СРС, 47 състав. Въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 38164/2017 г. на Софийски районен съд е образувано по отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от държавата, представлявана от министъра на земеделието, срещу И. Н. Г. и М. Н. Г. - Б. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на поземлен имот с идентификатор № ***, с площ от 36 867 кв. м., находящ се в [населено място], Район В., ул. „*-ма“, м. Б. Ищецът обосновал правния си интерес от предявяване на иска с твърдението, че имотът е бил закупен през 1948 г. от Института за обществено осигуряване и включен в Държавния поземлен фонд, като впоследствие със заповед на министъра на земеделието е бил предоставен на Инспекцията за развъдно-подобрителна работа по животновъдството, която след преструктурирането й функционирала като Изпълнителна агенция по селекция и репродукция в животновъдството с принципал министъра на земеделието. Производството по гр. д. № 14262/2020 г. на Софийски градски съд е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от И. Н. Г. и М. Н. Г. - Б. срещу държавата за предаване на владението върху същия имот, като ищците основават легитимацията си на влязло в сила решение № I-32-191/21.01.2011 г. по гр. д. № 47472/2009 г. Софийски районен съд, с което на тяхната наследодателка Л. И. Борова е възстановено правото на собственост върху ливада от 36,863 декара в землището на [населено място], м. Б. С обжалваното определение въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. В допълнение е посочил, че в случая е налице обективна зависимост между посочените дела, поради еднаквия предмет на спора, като сезираният с ревандикационния иск съд ще следва да зачете последиците от влязлото в сила решение по предявения отрицателен установителен иск за правото на собственост. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение (определение) се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора правни въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на определението. Първият от тях - относно предпоставките за спиране на исковото производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е много общо зададен. В случая обаче въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика на ВКС, съгласно която връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора /ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК/. Предвид изложеното по така поставения въпрос не е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице противоречие с практиката на ВКС по втория - относно задълженията на съда да обсъди представените по делото доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с наведените от страните доводи. Съгласно практиката на ВКС, при разглеждане на частната жалба, с която е сезиран, въззивният съд е длъжен да се произнесе по основателността й, като не е ограничен само от визираните в нея оплаквания, и надлежно да мотивира акта си, като посочи какви са твърденията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и направените правни изводи. В обжалваното определение е налице препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното определение, като са изложени допълнителни мотиви, съгласно които сезираният с ревандикационния иск съд ще следва да зачете последиците от влязлото в сила решение по предявения отрицателен установителен иск, поради което е налице и основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по делото. Ето защо и по този въпрос не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касация. Липсва порок на въззивното определение, който да налага прилагане на соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който да се констатира от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия. В случая обжалваното определение не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано, поради което не може да се приеме за очевидно неправилно. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.