Определение № 1830 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2660/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Т., чрез процесуален пълномощник, против решение № 401 от 15.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 230/2024 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. С него е потвърдено първоинстанционното решение № 824 от 28.12.2023 г. по гр. д. № 2240/2021 г. на Районен съд – Горна Оряховица в обжалваната от касатора част, а именно - за отхвърляне на иска му срещу ЗК ЛЕВ ИНС АД за разликата над 7 000 лв. до претендираните 23 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 16.05.2021 г., на основание чл.432 ал.1 КЗ. В касационната жалба се сочи, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че при постановяването му е нарушен принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД и присъденото обезщетение е необосновано занижено. По подробно изложени съображения се моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго по същество, с което искът да бъде изцяло уважен, ведно със законната лихва, считано от 09.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, или делото да се върне за ново разглеждане на въззивния съд. Претендират се и сторените пред всички инстанции съдебно-деловодни разноски. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с постановките на ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по тълкуването на чл. 52 ЗЗД, както и че имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1/. „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени в ППВС № 4/68 г., следва ли съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка и значението на всяко едно от тях спрямо справедливото обезщетение?“; 2/. „Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната?“; 3/. „Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение в много по-нисък размер от определените такива за аналогични случаи, но при лимит, многократно по-малък от процесния?“; 4/. „При определяне размера на неимуществените вреди вследствие на причинените телесни повреди, следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди?“ Ответникът по касация не представя писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на касатора и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд, след подробно обсъждане и анализ на всички събрани доказателства и отчитане на установените от тях факти - поотделно и в тяхната съвкупност, и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК е изложил следните мотиви във връзка със спорния предмет: Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и е нужно съдът да съобрази всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални, неимуществени вреди /в случая телесни болки и душевни страдания/, както и следва да бъдат отчетени и конкретните обществено–икономически обстоятелства към момента на увреждането в РБългария, като илюстрация за този критерий са и нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В изпълнение на горното в конкретния случай съдът е посочил, че съобразява на първо място характера и степента на уврежданията, претърпени от ищеца вследствие на настъпилото на 16.05.2021 г. ПТП – една средна телесна повреда, изразена в трайно затрудняване движението на горен ляв крайник за срок повече от 30 дни, а именно фрактура на базата на пета метакарпална кост на лявата длан, както и оток и хематом на лявата предмишница – дифузен, която, видно от заключението на вещото лице по СМЕ, е с непродължителен срок на лечение и възстановяване - между 45 и 60 дни. Предвид горното, като намиращо се в разрез със събраните по делото доказателства е преценено твърдението в исковата молба, че причинената средна телесна повреда се изразява в разстройство на здравето, временно опасно за живота, с интензивни и продължителни болки и страдания. Съдът е посочил, че взема предвид и начина и обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, както и че от същото не са произлезли трайни негативни последици за здравето на ищеца, който видно от заключението по СМЕ е напълно функционално възстановен. Въззивният съд е отчел неголямата продължителност на търпене на физически болки и страдания и затруднения в движението и функцията на ляв горен крайник, както и силата и интензитета на болките, вкл. след сваляне на гипсовата имобилизация и провеждане на курс по физиотерапия и рехабилитация. Съдът е посочил, че съобразява и обстоятелството, че за лечението и възстановяването си от физическите увреди ищецът е ползвал 44 календарни дни отпуск поради временна нетрудоспособност, претърпял е неудобства, причинени му от наложилата се гипсова имобилизация – лявата ръка е била в гипсова лонгета от гривнената става до върха на пръстите за период от 1 месец – от 16.05.2021 г. до 15.06.2021 г., когато, видно от Амбулаторен лист № 281/15.06.2021г., е предписано сваляне на гипсовата превръзка. Съдът е изложил и съображения защо не кредитира голяма част от свидетелските показания (относно периода, в който ищецът е бил с гипсирана ръка, както и че проблемът с ръката е продължил поне до есента на 2021 г.). Освен пълното възстановяване на фрактурирана кост и пълно функционално възстановяване на засегнатата длан, съдът е съобразил също и възрастта на ищеца към датата на настъпване на ПТП (млад човек, на навършени 26 г.), общественото и социалното му положение (към датата на ПТП ищецът е заемал длъжността „шофьор товарно-разтоварна дейност“), както и обясненията на вещото лице в съдебно заседание, че колкото е по-млад човек, какъвто е ищецът, толкова по-малко са последиците от травматичните увреждания – дискомфорт или болка, които може да се получат при настоящата фрактура на кост, при тежко физическо натоварване или при смяна на атмосферните условия. Съдът е посочил, че взема предвид социално–икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, размера на МРЗ за страната към датата на ПТП от 650 лв., както и съдебната практика по аналогични случаи. В допълнение е отбелязал, че съобразява и неблагоприятното отражение на увреждането върху психиката на ищеца, който, с оглед събраните по делото гласни доказателства, е претърпял типични, обичайни неимуществени вреди – стрес, страх, уплах, станал по–страхлив по отношение на шофирането. За недоказани са намерени твърденията на ищеца за често сънуване на кошмари, безсъние и изпитване на тревога, както и за получено посттравматично стресово разстройство, за ограничаване на социалните му контакти и пр. Посочено е, че по делото липсват както твърдения, така и доказателства ищецът да е имал нужда от помощ от психолог за справяне с последиците от ПТП или да е посещавал психолог или психиатър. В заключение съобразно гореизложеното въззивният съд е приел, че след преценка на всички конкретно установени по делото обективно съществуващи фактически обстоятелства, включващи се в критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, дължимото обезщетение следва да възлиза на размера, присъден от първоинстанционния съд, а именно 7 000 лв., който се явява справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Формулираните от касатора въпроси №№ 1, 2 и 4 имат правен характер и обобщено се отнасят до приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите, въз основа на които следва да се определи обезщетението за неимуществени вреди от деликт с оглед спазване на принципа за справедливост. Изключение прави третият въпрос, който се преценява като изцяло относим към правилността на въззивното решение и като такъв не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснено посредством задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Обобщеният по-горе правен въпрос е обусловил правните изводи на съда за изхода на спора и има предвиденото в чл. 280 ал. 1 ГПК значение, но спрямо него не се доказва допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно от мотивите на обжалваното решение, съставът на въззивния съд коректно е цитирал и приложил задължителната практика на ВС и трайноустановената практика на ВКС относно критериите за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД – направил е преценка на всички установени по делото обстоятелства, относими към обема на претърпените неимуществени вреди, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност, изложил е обстойни и съдържателни мотиви в тази връзка, като е взел предвид както спецефичните за конкретния казус обстоятелства, така и общите такива, свързани с обществено-оправданото виждане за справедливо възмездяване на неимуществените вреди. Предвид изложеното, не се установява твърдяното противоречие с посочената от касатора практика - ППВС № 4/1968 г. и решенията на ВКС по: т. д. № 566/2010 г., т. д. № 44/2012 г., т. д. № 231/2016 и т. д. № 1184/2019 г. – всички на ІІ т. о.; както и с решение по т. д. № 157/2011 г. на І т. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено като допълнителна селективна предпоставка по третия въпрос, по който, както бе посочено по-горе, не е удовлетворено общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно указанията в ТР № 1/19.02.2010 г. по приложението на горната разпоредба, отсъствието на надлежно поставен правен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил волята му за изхода на делото, но не и правилността на обжалваното решение, е достатъчно основание за недопускане на искания касационен контрол. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване, поради което и