Определение № 50610 от 18.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2586/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ „Рено Малоку“ – Бесарт Малоку, Република Косово, срещу решение № 260195/07.07.2021 г., постановено по т.д.№ 649/2020 г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 257/18.06.2020 г. по т.д.№ 324/2018 г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора против „Х. протекшън“ ЕООД, [населено място], за признаване за установено съществуването на вземане за сумата от 150000 евро, дължима по запис на заповед, издаден на 20.03.2017 г., предявен за плащане на 24.03.2017 г., ведно със законната лихва от 15.03.2018 г., за плащането на което вземане е издадена заповед за изпълнение № 2677/20.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 4314/2018 г. от Пловдивски районен съд. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ищеца – настоящ касатор за недопустимост на първоинстанционното решение поради липса на подадено в срока по чл.414 ГПК възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение. Искът за признаване съществуването на вземане по записа на заповед, издаден на 20.03.2017 г., е отхвърлен с оглед установения обезпечителен характер на ценната книга, но недоказването от ищеца по иска на вземане по каузално правоотношение. Решаващият състав е посочил, че ищецът – поемател по записа на заповед не е твърдял съществуване на каузално отношение с издателя, а ответникът – издател не е изложил твърдения за обезпечителен характер на записа на заповед, а е поддържал, че никога не е имал търговски отношения с поемателя. Независимо от това по делото били представени писмени документи, материализиращи изявления на ищеца и на ответника, че едностранната сделка е издадена за обезпечаване отговорността на ответника при неизпълнение на сключен договор за доставка на авточасти. Според въззивния съд в обясненията на Бесарт Малоку, дадени по пр.преписка № 3352/2018 г. на Районна прокуратура – Пловдив, е направено изявление за сключен през 2017 г. договор с Г. Н. и фирма „Х. протекшън“, което е обосновало извод, че вземането по записа на заповед следва да се обвърже с вземане по каузално правоотношение. В декларация на М. О. А. Л., в качеството му на едноличен собственик на капитала на „Х. протекшън“, това лице е дало съгласие и инструкции на управителя на дружеството Г. Н. да издаде в полза на ЕТ „Рено Малоку“ запис на заповед за сумата от 150000 евро, за да се обезпечи неустойка за неизпълнение на доставка на авточасти по договор за авточасти. При установено авторство на декларацията апелативния съд е приел, че е налице признание за наличието на каузално правоотношение от страна на издателя по записа на заповед, но ищецът (поемателят) не е доказал тези обстоятелства, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК. Първите два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са свързани и с доводите за недопустимост на въззивното решение, като е посочено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но без позоваване на конкретна практика на ВКС. Това са въпросите: „В заповедното производство приложими ли са правилата на чл.101 ГПК относно подадено възражение по чл.414 ГПК?“ и „Допустимо ли е потвърждаването на действие, извършено с неистински документ?“. Третият въпрос „Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед по отношение наличието на каузално правоотношение и неговата действителност, при направено общо оспорване от страна на ответника?“ е мотивиран с произнасяне от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС по Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е обосновано в изложението, а в касационната жалба доводите са свързани с поставените по реда на чл.280, ал.1 ГПК правни въпроси. Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното въззивно решение е допустимо. Доводът, поддържан в касационната жалба, е заявен като възражение в инстанциите по същество и се основава на твърдение, че възражението по чл.414 ГПК, депозирано от длъжника в заповедното производство, не е подписано от неговия издател и управител на „Х. протекшън“ ЕООД - М. О. А. Л.. По спора е било установено, че възражението е подписано от Е. И. с общо пълномощно, издадено от М. О. А. Л., както и че управителят е потвърдил извършените от негово име процесуални действия без представителна власт. Съображенията на касатора са, че документът – възражение по чл.414 ГПК е неистински и за такъв документ не се прилага правилото на чл.101 ГПК, както и че страната не може да потвърждава действия по неистински документ, а само такива, извършени от посочено като пълномощник лице, но когато то не е разполагало с представителна власт при извършване на действието. Съгласно разясненията в т.10а на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, разглеждащ иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на специалните процесуални представки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, включително и относно депозирането от длъжника на редовно възражение по чл.414 ГПК, като е допустимо в исковия процес съдът да дава указания и да събира доказателства за обстоятелствата, относими към допустимостта на иска. Предвид практиката на ВКС фактите, от значение за представителната власт на лицето, депозирало възражението по чл.414 ГПК, и относно редовността на възражението – подаването му в срок, включително и подписването, се преценяват от съда в исковото производство. В този смисъл нормата на чл.101 ГПК намира приложение и ако се установи, че документът, съдържащ изявление, чрез което се упражняват процесуални права, не е подписан от неговия автор, то нередовността на процесуалното действие може да бъде отстранена, а процесуалното действие се смята за редовно от датата на извършването му. По делото е установено, че действието на лицето Е. И. по подаване на възражение по чл.414 ГПК е потвърдено от управителя на дружеството – длъжник в заповедното производство М. О. А. Л., поради което са спазени процесуалните предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск, искът и съответно въззивното решение, са допустими. Третият въпрос, заявен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд, като касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС по ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На основание чл.18, ал.2, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 5867,49 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд