Определение № 50681 от 28.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 613/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Люлин билд“ ЕООД против решение №813/13.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 1493/2021 г. от състав на АС – София. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел за основателен иска с правно основание чл.92 ЗЗД и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че е безспорно сключването между ищеца като един от възложителите и ответника като изпълнител на договор от 30.08.2008 г. за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на сгради, и на споразумение от 20.04.2017 г. за установяване на междинни срокове, в които възложителят да се снабди с Протоколи-образец 15 за сгради А, Б и В и да подаде документи за въвеждане на трите блока в експлоатация. В споразумението е предвидено при неизпълнение на установените срокове изпълнителят да заплати на всеки от възложителите неустойка за забава в размер по 1000 лева на месец, но не повече от 400000 лева. Прието е за безспорно, че възложителят не е спазил сроковете по чл.1, т.т.2, 3 и 4, като забавата е с 24 месеца по т.2, с 20 месеца по т.3 и с 18 2 месеца по т.4. Прието е, че ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на защитната си теза, че са съществували обективни пречки за снабдяване с Протокол образец 15 за сграда А, поради което е неоснователно възражението му за нищожност поради невъзможен предмет на съответните клаузи от споразумението, касаещи възникване на задължението по чл.1, т.2 и неустойка за забава изпълнението на това задължение съгласно чл.6. Съдът е посочил, че ответникът е изпаднал в забава да изпълни това задължение в уговорения срок и дължи предвидената неустойка от по 1000 лева месечно за 24 месеца забава. Прието е, че по делото няма никакви данни, че преработката на чертежите се е наложила поради обстоятелства, възникнали след сключването на споразумението (непреодолима сила – чл.306 от ТЗ), освобождаващи длъжника от отговорност. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдътсе е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Първи въпрос, поставен от касатора е свързан с невъзможността да се приеме с акт 15 сградата за всеки един блок /А и Б/ поотделно и води ли това да невъзможен предмет по задължението, поето от ответника. Съдът е приел от фактическа страна, че издаването на акт 15 за всеки един блок е било възможно, като този фактически извод е направен въз основа на заключението на вещото лице по техническата експертиза, поради което не е приел, че е налице такава невъзможност, за да е относим така формулирания правен въпрос към производството по чл.288 ГПК. Проверката на фактите по спора не е допустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания по чл.280 ГПК, като евентуалното й наличие следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, но едва след като е налице кое да е от касационните основания по чл.280 ГПК относно нейната допустимост. Същото се отнася и до третия поставен въпрос, който е фактически и касае установите от съда факти. Втория правен въпрос, касаещ неизпълнението на насрещно задължение на страната, претендираща присъждане на неустойка не е въведен с въззивнаната жалба в спора пред въззивната инстанция и по него съдът не се е произнасял, поради което не е относим към производството по чл.288 ГПК, доколкото първото изискване за относимост на въпроса е, въззивният съд да е формирал правни изводи по него или поне да е бил задължен да го направи, за което следва да се постави и процесуалноправен въпрос в тази насока. В случая тези предпоставки не са налице, поради което касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1800 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС