Определение № 312 от 01.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1783/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Имотинвест 2009” ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2789 от 13.12.2019 г. по т.д. № 2837/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговска колегия, единадесети състав, с което след отмяна на решение № 5306 от 22.11.2018 г. по т.д. № 106/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград е отхвърлен предявеният от дружеството срещу А. Л. С. иск по чл.422, ал.1 ГПК – за признаване за установено съществуването на вземане на дружеството в размер на 47 200 лв., представляващо незаплатена продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 108, том IV, рег. № 4246, дело № 648 от 15.05.2015 г. на нотариус С. А., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2017 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 545/2017 г. на Районен съд – Гоце Делчев. В жалбата се поддържат касационни оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост, с искане за касиране на атакувания съдебен акт. Твърди се, че неправилно въззивният съд е разгледал неприето от първата инстанция възражение за прихващане на ответника, без да е дадена възможност на страните да ангажират релевантни към възражението доказателства. От друга страна, поддържа се, че писмените доказателства, приети от окръжния съд в съдебно заседание на 05.07.2018 г., на които въззивният състав е основал решението си по възражението за прихващане, не са събрани за установяване на това възражение, а са относими към твърдението на ответника за недължимост на сумата по заповедта за изпълнение. Касационният жалбоподател оспорва наличието на част от елементите от фактическия състав на чл.103 ЗЗД поради липса на валидно изразена воля на дружеството за встъпване в задължението на В. Н. по заемното правоотношение с ответника. Твърди, че пълномощникът Я. А. не е разполагал с представителна власт за сключване на споразумението от 21.11.2014 г. Изразява несъгласие и с извода на апелативния съд, че е налице ратификация по отношение на извършените действия без представителна власт, като в жалбата се сочи че неправилно е определен начабната дата, от която възниква правото за противопоставяне на търговеца на договора за встъпване в дълг от 05.05.2015 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.второ и предл.трето ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Може ли въззивният съд, без да даде указания на страните относно възможността за предприемане на процесуални действия, които са пропуснали да извършат на първа инстанция, да разгледа възражение за прихващане, което първоинстанционният съд не е допуснал за разглеждане с доклада по делото на първа инстанция; 2. Допустимо ли е съдът да основава решението си, по направено от страната възражение за прихващане, на доказателства, които са допуснати и събрани за установяване на различни факти от възражението за прихващане и 3. От кой момент търговецът следва да възрази съгласно чл.301 ТЗ срещу извършени от негово име без представителна власт действия – от момента на извършване на действията или от момента на узнаване за извършването на действията. По първия въпрос се сочи допълнителната селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на т.2 от ТР № 1/2013 г. и решение по т.д. № 1940/2014 г., II т.о. Същевременно, касационният жалбоподател твърди, че допуснатите от въззивния съд материалноправни и процесуалноправни нарушения са толкова съществени, че правят решението недопустимо и очевидно неправилно. По втория въпрос се поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а по третия се сочи, че е разрешен в противоречие с решение по т.д. № 3433/2013 г., I т.о., решение по т.д. № 4386/2007 г., IV г.о. и две определения на ВКС, ТК. По последния въпрос се поддържа, че въззивният съд е извел явно грешни логически изводи относно представителната власт на Я. А. при сключване на договора от 05.05.2015 г. за встъпване на дружеството в задължението на В. Н. по споразумението от 21.11.2014 г., а и решението е явно неправилно в частта, в която е прието, че е налице ратификация по отношение на извършени без представителна власт действия. От ответника по касационната жалба А. Л. С., чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди неоснователност на касационните оплаквания. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София, след самостоятелна преценка на доказателствата по делото, е приел от фактическа страна следното: Наличие на подписано между В. Н. Н. и А. С. споразумение от 21.11.2014 г., в което са обективирани признания на длъжника Н. за действителния размер на получената от неговия кредитор С. сума в размер на 120 000 лв., с поето задължение за връщането й до 30.12.2014 г.; взето решение на 27.04.2015 г. от едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество за продажба на собствените му апартаменти №№ 18 и 4 в [населено място], съответно индивидуализирани; обективирано в нотариално заверена декларация от 04.05.2015 г. изявление на Д. Б. –тогавашен управител на ищцовото дружество, за това, че договорената продажна цена на двата апартамента / вкл. ап.18, прехвърлен на ответника/ е получена от продавача чрез встъпване от негова страна в дълга на трето лице и прихващане на насрещни вземания, като по двете продажбени сделки реално не се дължи плащане на цената; наличието на договор за встъпване в дълг от 05.05.2015 г., по силата на който ищцовото дружество, чрез пълномощника си Я. А., е встъпило в задължението, което В. Н. има към кредитора А. С. в размер на 120 000 лв. В този договор са обективирани изявления на дружеството във връзка със задължението да прехвърли посочените ап.18 – в полза на ответника, на цена 47 200 лв., и ап. 4 - в полза на неговата дъщеря А. С., за 51 500 лв. Страните по този договор са приели да настъпят последиците на прихващането между вземането на кредитора С. в размер на 120 000 лв. и неговото задължение, както и това на дъщеря му, за цената на продажбените сделки, с отразяване на момента на настъпване на прихващането – след подписване на нот.актове. Отразен е и остатъкът от вземането на С. след прихващането на сбора от продажните цени на двата имота – 21 300 лв., за която сума „Имотинвест 2009” ЕООД и В. Н. ще отговарят солидарно. Въззивният съд е преценил и двата нотариални акта от 15.05.2015 г., обективиращи договорите за продажба на ап.18 и ап.4, с купувачи ответника, съответно неговата дъщеря, на цените, отразени в договора за встъпване в дълг, при липса на извършено плащане. Отразени са и последващите договорни правоотношения между ответника и В. Н.. Въз основа на целия доказателствен материал по делото, апелативният съд е застъпил становище за валидно изразена воля от ищеца за встъпване в дълга на В. Н., с оглед съдържащото се в пълномощно от 04.05.2015 г. деклариране от законния представител на дружеството ищец, че договорената продажна цена на двата посочени апартамента, в отношенията помежду им, ще се счита за получена от продавача, чрез встъпване от негова страна в дълга на трето лице и прихващане на насрещните вземания, без престиране на продажната цена. С оглед времевото извършване на сделките, кореспондиращото им съдържание, и участващите в тях страни, въззивният състав е счел за неоснователно възражението на ищцовото дружество за ненадлежно изразена воля за настъпване на правните последици по чл.101 ЗЗД. Евентуално, съдът се е позовал на разпоредбата на чл.301 ТЗ, като е посочил, че в предварителен договор от 15.05.2015 г. В. Н. е признал валидността и правните последици на сделките между дружеството и ответника, а освен това, изрично противопоставяне е заявено след повече от две години – през м.юли 2017 г., едва когато В. Н. е вписан като законен представител на ищцовото дружество. Решаващият състав на Апелативен съд – София е констатирал, че с отговора на исковата молба е релевирано евентуално възражение за прихващане между вземането на ответника за заетата сума, за връщането на която отговаря солидарно и продавача – ищец, и претендираното за защита вземане на последния за цената на продадения имот, предмет на заповедта за изпълнение. Съдът е отразил, че възражението е надлежно предявено и е допустимо, с извод, че разгледано по същество, то е основателно. В мотивите са обективирани правни съображения относно предпоставките по чл.103, ал.1 ЗЗД, с позоваване и на практика на ВКС. При зачитане на ефекта на надлежно заявеното от ответника – купувач възражение за прихващане, претендираното от дружеството ищец вземане, произтичащо от твърдяно неизпълнение на договорно парично задължение за продажната цена на недвижим имот, в размер на 47 200 лв., предмет на заповедта за изпълнение, е отречено от решаващия състав. Поради това, установителният иск за съществуване на вземането е счетен за неоснователен. Предвид решаващата правна воля на апелативния съд, изведена след самостоятелна и цялостна преценка на всички релевантни и надлежно приети от първоинстанционния съд писмени доказателства, формулираните от касационния жалбоподател въпроси не могат да се преценят като удовлетворяващи основната селективна предпоставка, съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият правен въпрос, относим към правомощията на въззивния съд при допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствени правила във връзка с доклада и необходимостта от даване на указания на страните и възможност да ангажират доказателства, е пряко относим към правилността на въззивното решение. В случая, апелативният съд се е произнесъл по надлежно въведено в процеса защитно възражение на ответника, заявено като евентуално, във връзка с което са представени писмени доказателства, приети от първоинстанционния съд. При реализирана от страните възможност да посочат доказателства във връзка с възражението за прихващане, в процедурата по двойна размяна на книжата по търговския спор, въпросът не би могъл да бъде основан на доводи, извлечени от т.2 на ТР № 1/2013 г., независимо от формалното неприемане на възражението от първоинстанционния съд. Според този акт на нормативно тълкуване, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. Извън настоящата селективна фаза на касационното производство е преценката относно правилността на дадената от въззивния съд квалификация на евентуалното възражение и доколко в случая се касае за възражение за прихващане, заявено в хода на висящ съдебен процес като способ за защита срещу иска, или изявление за вече извършено извънсъдебно прихващане. Вторият въпрос е пряко относим към възложената на въззивния съд правораздавателна дейност като съд по съществото на материалноправния спор. Преценката за относимост на допуснати и събрани по делото доказателства към надлежно въведени в процеса твърдения и възражения на страните, е изцяло в правомощията на апелативния съд. Поради това, въпросът е относим към правилността на атакувания съдебен акт, но не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът, касаещ приложението на предвидената в чл.301 ТЗ презумпция, не е обуславящ за изхода на делото доколкото формираният от въззивния съд извод за ратификация на извършените от дружеството ищец сделки е евентуален, а не самостоятелен. Отделно от това, както е видно от съобразителната част към решението, апелативният съдебен състав не е приел, че противопоставянето на търговеца на извършени от негово име действия без представителна власт е дължимо в момента на извършване на действията. Всъщност, въпрос № 3 е основан изцяло на поддържани от касатора твърдения за момента на узнаване на договора за встъпване в дълг от 05.05.2015 г., които не са възприети от решаващия състав. Прилагането и на законовата презумпция по чл.301 ТЗ е въз основа на изследвани от апелативния съд конкретни факти, от които е изведен извод, че търговецът е узнал, но въпреки това не е оспорил извършени от негово име без представителна власт действия. Преценката за законосъобразност и обоснованост на извода е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаните самостоятелни основания по чл.280, ал.2, предл.второ и предл.трето ГПК. Липсват данни, сочещи на вероятност въззивният съдебен акт да е недопустим поради допуснати нарушения на съдопроизводствени правила, водещи до такъв порок. Атакуваното решение не може да се квалифицира и като очевидно неправилно, тъй като не е налице превратно прилагане на закона, или допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, които да са довели до явна необоснованост. Независимо от изхода на делото, ответникът по касационната жалба не е заявил искане за присъждане на разноски и не е представил доказателства за сторени такива в настоящото производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение