Определение № 322 от 26.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1596/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№1065/04/03.2025г. на Х. И. М., Ю. Ш. Т. и Т. И. Т., чрез адв. М. срещу Решение №20/04.02.2025г. постановено по в.гр.д. №202451005000159/24г. по описа на Окръжен съд -Кърджали. Касаторите считат същото за неправилно и постановено в противоречие с материалния закон. Твърдят, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като при формиране на правните си изводи не е обсъдил приложените по делото доказателства и не е съобразил, че от декември 1992г. и към настоящия момент касаторите живеят и ползват необезпокоявано процесния недвижим имот. Твърдят, че през годините са ремонтирали процесната къща, а през 2022г. са признати за собственици на поземлен имот с пл.сн. №66, кв. 26 по регулационния план на [населено място], общ. К. с площ от 1 125 кв.м., ведно с построените в него сгради. В изложението към касационната жалба се твърди наличието на процесуалните предпоставки за допускане на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по няколко материално-правни и процесуално правни въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Конкретни въпроси в изложението не са поставени, като се преповтаря написаното в касационната жалба, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като не е обсъдил приложените по делото доказателства, и по такъв начин е формирал вътрешното си убеждение в противоречие с принципите на ГПК, което е основание за отмяна на постановения съдебен акт. Ответниците по касационната жалба, чрез депозирания чрез адв. Г. писмен отговор излагат, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Считат, че в изложението липсват изведени и формулирани правни въпроси, обусловили изхода на спора- като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Излагат, че развитите твърдения за опорочени фактически констатации са относими към неправилността на решението, която не е основание за допустимост на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, предявени от А. М. А., Ю. М. А., Е. К. Вели и С. К. Вели срещу Х. И. М., Ю. Ш. Т. и Т. И. Т. за установяване по отношение на ответниците, че ищците са собственици на поземлен имот с пл. сн. №66 в кв. 26 по регулационния план на [населено място], с площ 1 125 кв.м., ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв.м. и едноетажна полумасивна стопанска сграда със застроена площ от 32 кв.м. на основание наследствено правоприемство и давност. Ищците твърдят, че собственик на процесния поземления имот бил техният наследодател М. А. М. /М. А. М./ – баща на първите двама ищци и дядо на третия и четвъртия, който го придобил от своя баща А. М. И. през 1965г. Въз основа на одобрени строителни книжа, М. А. М. и съпругата му Ю. Х. М. /майка на първите двама ищци и баба на третия и четвъртия ищец/ построили жилищната сграда и процесната стопанска постройка, като в къщата М. А. М. живял до смъртта си през 1988г. През декември 1994г. Ю. Х. М. заедно със сина си А. М. А. /първи ищец/ заминали за Република Турция, но през януари 1996г. Ю. М. се върнала и живяла в имота до смъртта си през 2000г. Ищците излагат, че техните наследодатели- М. и Ю. М. са владели процесния имот от 1966г. до смъртта си, придобивайки го по давност през 1976г., когато в тяхна полза е изтекъл 10-годишният давностен срок. След смъртта на Ю. М. през 2000г., децата й А. М. А., Ю. М. А. и И. М. М. придобили собствеността върху процесния имот, а след смъртта на последната през 2018г. нейната част е придобита от синовете Е. К. Вели и С. К. Вели /трети и четвърти ищци/. Посочват, че през 1995г. братът на наследодателката Ю. – И., съпругата му Ю. /първия ответник/ и синът им Т. /втория ответник се настанили временно в процесната къща при договорка те временно да ползват само първия етаж от жилищната сграда, като вместо да плащат наем, срещу ползването да заплащат дължимите за имота данъци и да осъществяват текущата поддръжка на имота. Третата ответница Х. /дъщеря на И. и Ю./ никога не е живяла и не е владяла процесния имот. Ищците твърдят, че въпреки, че не са ползвали спорната жилищна сграда като основно жилище, ежегодно посещавали имота, отсядали са в него и не им е било противопоставяно владение на трети лица. Ответникът Х. И. М. в писмения си отговор твърди, че тя и другите двама ответници Ю. Ш. Т. и Т. И. Т. са придобили процесния поземлен имот, ведно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда и едноетажна полумасивна стопанска постройка по давност, в резултат на осъществено от тях от декември 1992г. непрекъснато владение. Ответниците Ю. Ш. Т. и Т. И. Т. не са подали отговор в законоустановения срок. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на поземлен имот с пл. сн. №66, кв. 26 по регулационния план на [населено място], общ. К. с площ 1 125.00 кв.м., ведно с построените в него сгради, въззивният съд е приел, че първите двама ищци са синове на М. А. М. и съпругата му Ю. Х. М., а третият и четвъртият – по заместване на починалата им дъщеря И. М. М., т.е. техни внуци. Установил е също, че ответниците са наследници на И. Х. Т. /брат на наследодателката на ищците Ю. Х. М./, както следва: Ю. Ш. Т. е негова съпруга, а Т. И. Т. и Х. И. М. – негови деца. От одобрения на 04.10.1965г. проект за изграждане на жилищна сграда в ПИ с пл. сн. № 66, кв. 26 по плана на [населено място], е приел за установено, че на М. М. е било позволено изграждането на процесната двуетажна масивна жилищна сграда, която в последствие е била реализирана от него и съпругата му Ю. М.. В тази насока е преценил и показанията свидетелите Н. Б., И. Б., Х. А., М. Б. и Р. М., които излагат, че процесната жилищна сграда е построена от бащата на първите двама ищци, където той живял със съпругата си до смъртта им, настъпила на 30.03.1988г. за М. А. М., съответно -на 01.03.2000г. - Ю. Х. М.. Съобразявайки тези доказателства, въззивният съд е приел, че процесният поземлен имот с пл. сн. № 66, в кв. 26 по плана на [населено място], общ. К., ведно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда и едноетажна полумасивна стопанска сграда, са били собствени на наследодателите на ищците, които са ги владяли повече от 10 години, като първият от тях – от 1966г., когато е построена процесната двуетажна масивна жилищна сграда, до смъртта му през 1988г., или повече от 20 години, а втората – от 1966г. до нейната смърт през 2000г., или повече от 30 години. По отношение правата на ответниците, въззивният съд е посочил, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот №68/12.07.2022г., дело №462/2022г., те са били признати за собственици по давностно владение и наследство на поземлен имот с пл. сн. № 66, кв. 26 по регулационния план на [населено място], общ. К., с площ 1 125.00 кв.м., ведно с построените в него: двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 80.00 кв.м., и едноетажна полумасивна стопанска сграда, със застроена площ от 32.00 кв.м. Анализирайки събраните писмени и гласни доказателства, въззивният съд е счел, че те опровергават удостовереното в нотариален акт №69/12.07.2022г. придобиване на собствеността върху процесния поземлен имот, ведно с изградените в него сгради, по давностно владение и наследство от ответниците. Посочил е също, че в отговора на исковата молба, ответницата Х. И. М. релевира единствено твърдение за придобиване на процесните имоти по давност, но не и по наследство, което твърдение се опровергава от събраните доказателства, установяващи по несъмнен начин, че поземленият имот, ведно с построените в него сгради, са били собственост на наследодателите на ищците М. А. М. и Ю. Х. М., а след тяхната смърт са придобити по наследство от ищците. Изложил е, че според свидетелските показания, включително и от обясненията на Т. И. Т., се установява, че ответниците са ползвали единствено първия етаж от процесната двуетажна жилищна сграда, като са били допуснати да живеят там със знанието и съгласието на първите двама ищци и тяхната майка Ю. М., а вторият етаж е останал да се ползва от първите двама ищци. В тази насока е възприето и изложеното от самия ответник Т. Т., че когато се изселвали в Република Турция, братовчедите му А. А. и Ю. А. им казали да живеят на първия етаж в процесната къща и да плащат данъците от тяхно име. От свидетелските показания, съдът е приел за установено, че след като се е върнала от Република Турция през 1996г., наследодателката на ищците Ю. М. е живяла в процесната жилищна сграда до нейната смърт през 2000 година, на което кореспондира посоченото в писмо изх. № 92-00-224-12/22.02.2024г. на [община] и приложените към него декларации по ЗМДТ, установяващи, че наследодателката на ищците Ю. Х. М. е декларирала процесния имот, представляващ земя и сграда, с декларация по чл.14 от ЗМДТ от 26.03.1998г., а ответницата Ю. Ш. Т. и съпругът й И. Х. Т. са декларирали само техен имот в [населено място], представляващ земя и сграда различни от процесните /сграда на един етаж, строена през 1900 година и с РЗП 78 кв. м. и земя с площ 500 кв.м./. Във връзка с изложеното от свидетелите, че ответниците са ремонтирали покрива на жилищната сграда, сложили са ограда и дограма, сменили са вратите, въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че с тези действия те са променили отношението си към имота и са започнали да го своят, то не се установява кога точно са извършени посочените дейности, респективно – не се доказва по делото упражняване на фактическа власт върху имота с намерение да го своят в продължение на повече от 10 години, в подкрепа на който извод е и признанието на ответника, че и понастоящем ползват само първия етаж от жилищната сграда, като според свидетелските показания /на М. Б. и Х. А./, освен наследодателката на ищците, която е живяла в процесната къща до смъртта си през 2000 година, през годините в нея са пребивавали и ищците А. и Ю.. По изложените съображения, въззивният съд е уважил предявените на осн. чл.124 ГПК искове, като на осн. чл.537, ал.2 ГПК е отменил нотариален акт за собственост по давностно владение и наследство №69, т.3, дело № 462/12.07.2022г., издаден в полза на ответниците. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По настоящото дело, в изложението към касационната жалба са наведени твърдения за наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по няколко материално-правни и процесуално правни въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Конкретни въпроси обаче не са поставени, като се преповтаря изложеното в касационната жалба, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение необсъждайки в цялост приложените по делото доказателства, и по такъв начин е формирал вътрешното си убеждение в противоречие с принципите на ГПК, което е основание за отмяна на постановения съдебен акт. Т.е. въпреки посочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, не е поставен правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, а непосочването на въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчен мотив за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Отделно от това следва да се отбележи, че по споровете за собственост има формирана многобройна и непротиворечива практика на ВКС, но доколкото касаторите не са формулирали правен въпрос, нито са цитирали съдебна практика, в противоречие с която да се е произнесъл въззивния съд, то настоящият състав не може да се извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване. Във връзка с наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следва да се отбележи, че за да е налице същото, освен посочването на текста на законовата разпоредба, касаторът следва да изложи аргументирани съображения защо и кой въпрос счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Предвид наличната последователна практика по приложението на института на давността не може да бъде направен извод, че се налага някакво тълкуване в тази връзка в контекста на конкретното дело, което да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Независимо от изложеното, не се констатира въззивният съд да е допуснал процесуално нарушение, отклонявайки се от задължението си да обсъди събраните свидетелски показания в контекста на всички събрани по делото доказателства. Съобразно разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на показанията на свидетелите, разпитани в хода на първоинстационното производство, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на придобивна давност, според практиката на ВКС, са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивния съд. В хипотезата на чл. 172 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Именно така е процедирал въззивният съд - предвид констатираното противоречие, детайлно е анализирал свидетелските показания, като е посочил кои приема за достоверни и кои –не. Извършвайки комплексна преценка на всички доказателства по делото, е достигнал до извод, че ответниците не са доказали упражняването на фактическа власт с необходимите характеристики и продължителност, годна до доведе да придобиването на имота по давност. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. В обобщение, настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1 ГПК. Не се констатира и наличието на основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол на посоченото основание, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към давността норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата, направили такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в общ размер на евровата равностойност на 2000.00 лева, определен съобразно представения договор и списък по чл. 80 ГПК. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение