Определение № 1410 от 24.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1535/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 609 от 16.11.2023 г. по в. гр. д. № 516/2023 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 12 от 13.01.2023 г. по гр. д. № 828/2021 г. на РС-Гоце Делчев, с което е бил уважен предявеният от В. З. Д. и Г. З. Д. срещу В. Г. Д. и М. Г. Л. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на 15/16 ид. части от едноетажна масивна сграда „Кафетерия“, със застроена площ 68 кв. м., построена в южната част на УПИ [№] от квартал 1 по плана на [населено място], област Б., с площ 360 кв. м., при съседи за имота: от две страни улици; УПИ [№], и е отменил за разликата над 1/16 до 15/16 ид. ч. нотариалния акт за собственост на имота, с който ответниците са се снабдили.

Въззивният съд е проследил сделките, които установяват промените в правото на собственост върху дворното място, в което се намира спорната сграда. Прието е, че общият наследодател на страните Т. З. Д. е придобил собственост върху процесния урегулиран поземлен имот. Впоследствие, през 1975 г., той е дарил 1/2 ид. част от него на сина си З. Т. Д.. След смъртта на Т. Д. неговата преживяла съпруга В. Л. Д. и дъщерите му М. Т. Д. и Л. Т. Д. дарили през 1992 г. на З. Т. Д., син на първата и брат на другите две дарителки собствените си 6/16 ид. части от дворното място. През 2018 г. З. Д. дарил на дъщерите си Г. и В. Д. собствените си 15/16 ид. части от урегулирания поземлен имот, както и построените в него двуетажна жилищна сграда и гараж. По делото е приложена декларация от Т. Д. от 14.08.1975 г., с която декларира, че е съгласен синът му З. Д. да построи в имота собствена едноетажна жилищна сграда. Било е издадено строително разрешение за строителството на такава сграда. Вместо едноетажна, била построена от З. Д. двуетажна жилищна сграда с гараж. Издаден бил нотариален акт през 2012 г. за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение, с който З. Д. е признат за собственик на двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 85 кв. м. и гараж със застроена площ от 18 кв. м. Приложено е по делото и разрешение за строеж от 1995 г. на името на Г. Д., брат на З. Д., за строеж на кафетерия в процесния УПИ. С нотариален акт от 2019 г. за собственост върху недвижим имот, придобит по давност и наследство, ответниците Г. и В. Д. са признати за собственици на едноетажна масивна сграда „Кафетерия“ със застроена площ от 68 кв. м. Със заповед от 26.11.2020 г. на кмета на [община] е констатирано, че гаражът в процесния имот е в тежко състояние, арматурата на плочата е оголена и силно корозирала, че бетонът се руши, плочата е провиснала и е в незавършен вид и е наредено на ответниците по настоящето дело да укрепят плочата на гаража, да се извърши изграждането на гаража, като е определен срок за доброволното изпълнение на ремонта.

Прието е, че от приетото по делото заключение на СТЕ, УПИ [№]. - 96 от квартал 1 по действащия план на [населено място] е идентичен с УПИ [№]. - 58 от квартал 1 по предходния план на селото. При извършения на 15.11.2022 година оглед на място вещото лице е установило, че в югоизточната част на УПИ [№]. - 96 е реализирано едноетажно допълващо застрояване, свързано със съществуващата жилищна сграда, откъм югозападната и фасада, с обща застроена площ от 68, 81 кв.м, състоящо се от: зала по приложения проект за обект: „Кафетерия“ със застроена площ от 44, 25 кв. м.; гараж със склад със застроена площ от 24, 36 кв. м. С разрешение за строеж № 9 от 15.03.1995 година на главния архитект на [община], на Г. Д. е разрешено изграждането на „Кафетерия“ в УПИ [№].. Върху проекта липсва печат и подпис на одобряващия орган. От н-к отдел „ТСУ при ОбА Г.“ е отбелязано, че проектът е одобрен от арх. К. на10.03.1995 година, която дата съответства на отразената такава в разрешението за строеж. Постройката е изградена по монолитен начин - с носещ стоманобетонен скелет /греди, колони и пояси/ и с пълнеж от зидария от бетонни блокчета между колоните и гредите, с монолитна стоманобетонна покривна плоча. Сградата е изградена на фаза груб строеж, като е монтирана екстериорната дограма. В [община] няма издавано разрешение за строеж № 9 от 03.07.1990 година. Разрешение за строеж № 9 от 1990 г. е от дата 26 януари и е издадено на името на А. Я. П. за изграждане на жилищна сграда в УПИ [№] от квартал 31 по плана на [населено място]. Прилага копие от разрешение за строеж № 9/26.01.1990 година. Установеният на място строеж е в добро техническо състояние. От заключението на вещото лице се установява, че не са спазени законовите изисквания за изграждане на кафетерия.

Прието е, че според разпитаните по делото свидетели ищците не ползват към момента въпросната кафетерия. От отговора на ответниците е видно, че към момента същата не се владее от ищците и не е спорно, че се намира в тяхно владение.

При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна следното:

Прието е за неоснователно възражението за липса на идентичност на имотите, тъй като е установено със съдебно-техническата експертиза, че УПИ [№]. - 96 от квартал 1 по плана на [населено място] по действащия план е идентичен на парцел [№]. - 58 от квартал 1 по предходния план на същото село.

Като се е позовал на решение № 96 от 07.03.2012 г. по гр. д. № 1148/10 г. на ВКС, І ГО, съдът е приел, че фактическото строителство не създава право на собственост, а собствеността на сградата следва собствеността върху терена – чл.92 ЗС. Презумпцията на чл.92 ЗС се прилага както в случаите, при които дворното място е изключителна собственост на едно лице, така и в случаите, при които мястото е съсобствено. Презумпцията на чл.92 ЗС не е опровергана и следва да бъде приложена от съда. Обстоятелството, че строителството на процесната сграда е извършено само от единия съсобственик, води единствено до облигационни отношения между съсобствениците, но не и до възникване на изключителна собственост само за Г. Д..

Прието е, че основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици - сънаследници, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т. нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. /Тълкувателно Решение № 1/2012 г., ОСГК, ВКС/. От събраните гласни доказателства не се установява този факт. Напротив, установява се от свидетелските показания, че именно З. Д. е полагал грижи за брат си Г. Д., идвал е и е оставал спокойно в общия им имот.

Прието е, че по отношение на размера на наследствените права по делото са приложени писмени доказателства. Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците М. Г. Л. и В. Г. Д..

Жалбоподателите считат, че въззивното решение е нищожно, тъй като съдът се е произнесъл по жалба срещу нищожно решение на първата инстанция. Позовават се на три броя решения по делото - № 11, № 12 и № 13, подписани по електронен път от първоинстанционния съдия съответно в 8:48:48; 9:17:42 и 9:16.06 ч. на 13.01.2023 г.

Освен това те считат, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като била подадена въззивна жалба срещу решение № 11/13.01.2023 г., а съдът потвърдил решение № 12/13.01.2023 г.

Решението било и неправилно, тъй като съдът не се произнесъл по техните оплаквания във въззивната жалба и не формирал свои собствени правни изводи по съществото на спора. Неправилно въззивният съд отказал да допусне свидетели на жалбоподателите, при положение, че такива свидетели били допуснати от първата инстанция, но не били разпитани поради неправилен отказ на районния съд да отмени определението си за даване ход на устните състезания, въпреки представените след съдебното заседание доказателства за възникнало внезапно заболяване, което попречило на пълномощника на жалбоподателите да се яви в съдебно заседание и да разпита свидетелите. Сочат своя прочит на нотариалните актове по делото, които според жалбоподателите налагали други квоти на съсобственост, а не тези, които съдът приел. Освен това останало недоказано по делото, че ответниците по предявения ревандикационен иск осъществяват държане върху процесната кафетерия. Поддържат, че когато един имот се владее само от някои съсобственици, останалите имат правен интерес да искат разпределение на ползването по чл.32, ал.2 ЗС, но не и предаване на владението на идеални части от имота на основание чл.108 ЗС.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. В случай, че първоинстанционният съд е постановил три самостоятелни съдебни акта – с конкретно и индивидуално изведени номер на решение, както и индивидуален подпис под всяко едно от тях в различен час на подписване, извършил е обявяване на чл.235, ал.5, изр.2 ГПК в регистъра на съдебните решения, който е публичен и всеки има право на свободен достъп до него, но е връчил на страните само едно от трите посочени решения, то въззивният съд при извършване на въззивния контрол следва ли да се произнесе служебно за нищожността на обжалваното решение с оглед забраната за постановяване на повече от един съдебен акт по съществото на спора – нарушение на чл.235, ал.1 ГПК;

2. При обжалване на връченото първоинстанционно решение с конкретно посочен номер, дата и подпис във въззивната жалба, но при наличие на три отделно постановени първоинстанционни съдебни решения – с индивидуален номер, дата, час и подпис, въззивният съд следва ли да съблюдава нищожността на всяко едно от трите постановени решения от първоинстанционния съд;

3. Произнасяйки се само по едно от трите обявени в регистъра на съдебните решения – чл.235, ал.5 ГПК от първоинстанционния съд, води ли до нищожност на въззивното решение с оглед на непререшаемостта на съдебните решения – чл.299 ГПК, с оглед на факта, че не са връчени другите две постановени решения от първоинстанционния съд;

4. Подлежат ли на връчване на страните всички постановени съдебни решения от първоинстанционния съд със самостоятелен номер, дата и подпис по решения правен спор и които са обявени по реда на чл.235, ал.5 ГПК, и при постановяване на въззивното решение дължи ли се отговор за нищожността на всяко едно от тях;

5. При връчено конкретно първоинстанционно решение с посочен номер, дата, час и подпис на постановяването му от първоинстанционния съд и предявяване на въззивна жалба от страната, недоволна от резултата, допустимо ли е въззивният съд да се произнася по друг първоинстанционен акт по същото първоинстанционно производство, макар и със същия диспозитив на решаване на спора;

6. Налице ли е непроизнасяне по предявената въззивна жалба срещу конкретно обжалвано първоинстанционно решение при условие и наличие на изрично поискана поправка по реда на чл.247 ГПК с изцяло застъпено становище от въззивния съд, че се произнася по съдебен акт, който той посочил с оглед обявените в публичния регистър три първоинстанционни съдебни акта;

7. С оглед силата на съдебните решения – Глава двадесет и трета ГПК и пределите на силата на съдебното решение – чл.298, ал.1 ГПК, невръчените и невлезли в сила две други първоинстанционни решения по исковото производство води ли до недопустимост на съдебното решение, което е било обжалвано пред въззивната инстанция, но липсва произнасяне по него, а е постановено въззивно решение по необжалвано и невръчено първоинстанционно такова.

8.Въззивният съд следва ли да допусне разпит на свидетели във въззивната инстанция в хипотезата, когато е имало непреодолимо препятствие за присъствието на пълномощника на страната в първоинстанционното производство, за което са ангажирани писмени доказателства, и с изрично отправено искане за отмяна на хода по същество, и дължи ли оценка и проверка за процесуално нарушение на принципа на равенството на страните – чл.9 ГПК и чл.8 ГПК, като страната е лишена от правото да ангажира своите доказателства.

Ответникът в производството В. З. Д. и Г. З. Д. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. По поставените въпроси не били изложени мотиви по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с какво произнасянето по настоящото дело ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовават се на т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не били налице и предпоставките на чл.280, ал.2, предл. 1 и 2 ГПК, тъй като въззивното решение не било нищожно или недопустимо. Позовават се на обстоятелството, че трите решения на районния съд, фигуриращи в ЕИСС, били от една и съща дата, с едно и също съдържание, съдържали всички реквизити по ГПК, а различните номера не ги опорочавали, тъй като в ГПК нямало изискване за поставяне на номер на решението. Въззивното решение не било и недопустимо, тъй като подписаното на хартия решение на районния съд било под № 12 и точно това решение било предмет на проверка от въззивния съд. Липсвало основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 8, тъй като по него имало константна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил. Изложени са и доводи за правилността на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК поради възникнало съмнение за допустимостта на въззивното решение. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Следователно ВКС може и служебно да допусне касационно обжалване, когато трябва да се провери валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,